3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 668
гр. София, 30.11.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1911 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], като правоприемник на [фирма], срещу решение № 2864 от 28.04.2017г., постановено по в.гр.д. № 9562 по описа за 2015г. на Софийски градски съд, с която след отмяна на първоинстанционното решение е уважен предявеният от [фирма] осъдителен иск на основание чл.229 КЗ (отм.) срещу застрахователното дружество за заплащане на сумата от 24 560,35 лева, представляваща неизплатена част от застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе”, обективиран в застрахователна полица № 1332160120317/08.11.2012г., за повреден товар – 19 800 кг. бяла рафинирана захар при ПТП, настъпило на 11.09.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска – 07.07.2014г. до окончателното плащане.
В касационната жалба са изложени твърдения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на атакуваното решение, постановено в нарушение на материалния закон при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според касатора, ищецът не е доказал при пълно и главно доказване, че размерът на вредата е по-голям от този, за който е получил обезщетение по доброволен ред и не е установил материалноправната си легитимация да претендира присъждане на застрахователно обезщетение на основание застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе”. Претендират се разноски по делото за трите съдебни инстанции така, както са поискани, включително юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма], [населено място], в писмения отговор оспорва жалбата. Изложени са подробни съображения за нейната недопустимост, алтернативно – неоснователност. Претендира направените за това производство разноски.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
След анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства въззивният съд е намерил за установено, че увреденото количество на превозвания товар е в размера, посочен от ищеца. По въпроса, дали ищецът валидно е погасил чрез извънсъдебно прихващане задължението за плащане на обезщетение на увреденото в случая лице – [фирма], в размер на претендираната сума, решаващият съд е приел, че ищецът –застрахован по процесния договор е удовлетворил увреденото лице – насрещна страна по договора за превоз, поради което и на основание чл.229 КЗ (отм.) застрахователят му дължи обезщетение. Аргументирал се е с представените по делото протоколи за прихващане на вземанията и задълженията между ищеца [фирма], [фирма] и [фирма], съгласно които задължението на ищеца за заплащане на обезщетение на получателя на товара [фирма] за стойността на увредения товар в размер на 30 888 лева е прихванато с вземания на [фирма] спрямо [фирма]. Приел е, че съдържанието на представените протоколи представляват изявление на лицата, които са ги подписали, тъй като тяхното авторство не е било оспорено и са годно доказателство за извършеното с тях прихващане на насрещни задължения, след като не са събрани други доказателство, които да го опровергават. Сочи се, че ответникът по иска- настоящ касатор, не е трето лице по см. на чл.181 ГПК, спрямо което е необходимо д0оговорът да има достоверна дата, за да може да му бъде противопоставен. В случая ответникът не черпи някакви свои права от представените протоколи за прихващане, поради което същите са годно доказателства за извърш5еното с тях прихващане на насрещни задължения.
В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси от значение за изхода на спора, като включени в предмета на спора, и обусловили правните изводи на съда: „1/ Дължи ли въззивният съд даване на указания от ответника – въззиваем на основание чл.266 ГПК относно възможността за предприемане на нови процесуални действия при положение, че въззивният съд не приема оспорване истинността на частен диспозитивен документ по реда на чл.193 ГПК, каквото оспорване е прието от първоинстанционния съд?; Какви са задълженията на въззивния съд, ако приема, че не е налице оспорване на истинността на документ по реда на чл.193 ГПК, респективно имплицитно изменя задължителните указания на първоинстанционния съд досежно разпределянето на доказателствената тежест?; 2/ Страната, която оспорва истинността / автентичността на частен диспозитивен документ по реда на чл.193 ГПК, ли носи доказателствената тежест да установи отрицателния факт – неговата неистинност / неавтентичност при положение, че липсва подпис на оспорващата документа страна?”. Касаторът се е позовал на наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:
Поставените въпроси не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като касаторът, в качеството си на ответник по иска, видно от протокола от съдебното заседание, е оспорил единствено съдържанието на протоколите за прихващане, но не и тяхната автентичност. В съответствие с практиката на ВКС въззивният състав е приел, че в хипотеза на оспорване на съдържание на частни диспозитивни документи производство по чл.193 ГПК не се открива. Извън правомощията на съда е да дава указания на страната какви възражения да наведе при представяне на доказателства от настрещната страна, като направеното оспорване на съдържанието на документа не представлява оспорване на неговата автентичност. Въпросът за разпределение на доказателствената тежест по чл.193 ГПК е от значение за изхода на спора само, ако извършеното от страната процесуално действие представлява оспорване по см. на чл.193 ГПК, какъвто не е настоящият случай. С оглед изложеното, формулираните от касатора въпроси не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Предвид изхода на делото на ответника по касацията трябва да се присъдят на основание чл.81, вр. чл.78, ал.3 ГПК разноски в размер на 5000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2864 от 28.04.2017г. по в.гр.д. № 9562 / 2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на – [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 5000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.