4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 669
С., 15.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч. т.дело № 602/2010 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на ТД“М. Р.” Е., гр.С. против определение № 2032 / 10.02.2009 год., по ч.гр.д. № 870/2009 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждането на СРС от 22.07.2009 год., по гр.д.№ 34792/ 2009 год. за оставяне без уважение заявлението на частен жалбоподател , основано на чл.410 ГПК, за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника [фирма] за сумата 5 861 евро, произтичаща от договор за СМР от 24. 09. 2007 год., ведно с лихва, считано от датата на заявлението и направените деловодни разноски.
С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.127 ГПК, поради което се иска отмяната му.
В изложените в тази вр. от частния жалбоподател доводи се застъпва становището, че в хипотезата на чл.417, ал.1, т.3 ГПК, с посочване на конкретния договор, от който вземането на кредитора произтича са изпълнени изцяло изискванията на чл.410, ал.2 ГПК, поради което отсъства основание за възприемане на подаденото заявление, като несъответстващо разпореденото от на чл.127, ал.1, т.4 ГПК и отхвърляне на обективираното в същото искане, като нередовно заявено.
В депозирано към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с препращането от чл.278, ал.” ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Позовавайки се на издадената заповед за изпълнение на парично задължение № 541/ 14.07.2009 год., по гр.д.№ 34800/2009 год. на СРС , жалбоподателят поддържа, че по разрешения от въззивния съд, значим за крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право, който уточнен от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, се свежда до обхвата на необходимата за редовността на заявлението по чл.410 ГПК индивидуализация на заявеното вземане,когато то произтича от договор за изработка съществува противоречие в практиката на съдилищата, като същевременно същият се явява и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответната по частната жалба страна не е взела становище в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводите във вр. с инвокираното оплакване и провери правилността на обжалваното определение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу съдебен акт на въззивния съд, попадащ в категорията определения по чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима, но искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
По силата на разпореденото от чл.274, ал.3 ГПК, задължителна предпоставка за допускане на частната жалба до касационно разглеждане по същество в хипотезата на постановено от въззивния съд определение, с което е дадено разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие, към която категория спада и обжалваното, е наличието на съдържащо се в същото произнасяне по значим материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който да следва да е осъществен някой от изчерпателно изброените в чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК селективни критерии.
В случая, съобразявайки целта на заповедното производство и неговия характер СГС е счел, че с извършеното препращане към чл.127, ал.1, т.4 ГПК законодателят е придал задължителност на конкретно посочен, присъщ на исковата молба реквизит и по отношение на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това в тежест на кредитора, настоящ частен жалбоподател, е възникнало задължение да извърши пълна индивидуализация на заявеното вземане, в която по необходимост, с оглед формалното удостоверяване от външна страна,че то подлежи на изпълнение, се включват всички фактически обстоятелства, относими към неговата индивидуализация – възникване съществуване и изискуемост и то към релевантната дата.
Поради това обстоятелството, че законодателят не е създал процесуална възможност в заповедното производство, извън въведеното с чл. 425, ал.2 ГПК изключение, да бъдат давани служебно указания на заявителя за отстраняване на констатирана в заявлението му нередовност, според въззивния съд, обосновава правен извод, че при несъответствие на последното с императивните изисквания на чл.127, ал.1 ГПК, както е в случая, искането за издаване на заповед за изпълнение се явява неоснователно и съобразявайки гореизложеното, СРС е постановил правилен съдебен акт.
Следователно решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, като обусловил крайния правен резултат по делото, попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната водеща предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия не е осъществeно специфичното изискване на процесуалния закон, относимо към поддържаните критерии за селекция.
Освен, че частният жалбоподател въобще не е посочил влезли в сила съдебни актове, които да са израз на твърдяното противоречие, според разясненията в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, което възпрепятства преценката на касационната инстанция относно основателността на визираното основание, то обстоятелството, че възприетото от въззивния съд разрешение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос е в пълно съгласие с трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.410, ал.2 ГПК, във вр. с чл.417, т.3 ГПК, израз на която са определения: № 733/ 2010 год., по ч.т.д.№ 672/2010 год. на ІІ-ро т.о ; № 30/ 16.01.2009 год., по ч.т.д.№ 36/ 2008 год. на ІІ-ро т.о на ВКС; № 431/ 09.12.2008 год., по чл.414/2008 год. на ТК и много др., изключва същият да е налице.
Що се касае до основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то по отношение на същото отсъства изискуемата се, съгласно възприетото в т.4 на ТР № 1/19.02.29010 год. на ОСГТК на ВКС разбиране за същността му, аргументация и това е достатъчно, за да бъде отречена приложимостта му. Само за прецизност на изложението е необходимо, обаче, да се посочи, че съществуването на трайно установена съдебна практика на ВКС по разрешения от въззивния съд процесуалноправен въпрос, която е в изразения от СГС смисъл и която, с оглед обществените отношения и законодателство, при които е създадена, не се налага да бъде изоставена, за да се възприеме различна, води и по същество до неоснователност на визирания критерии.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Софийски градски съд № 2032 / 10.02.2009 год., постановено по ч. гр. д.№ 870/ 2009 год..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: