1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
гр.София, 01.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и шести януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 28/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.2 изр.2 вр. ал.1 т.1 от ГПК.
Образувано е частна жалба на Н. Ц. Ц. срещу разпореждане на Софийски апелативен съд от 19.10.2010 г. по гр.д.№ 2311/ 2009 г., с което е върната на жалбоподателя касационната му жалба срещу въззивното решение по делото № 162 от 14.02.2010 г., подадена на 29.03.2010 г. с вх.№ 3119. Жалбата е върната поради неизпълнение на указанията на касатора да внесе още 20 лв – разлика между внесената сума от касатора в размер 10 лв и дължимата в производството по допускане на касационно обжалване държавна такса от 30 лв.
Касаторът поддържа, че разпореждането е незаконосъобразно, тъй като дължимата такса както за допускане на касационното обжалване, така и за разглеждане на жалбата, била една, в общ размер 5 лв, когато се касае за спорове по З.. Позавава се на правилото на чл.18 ал.3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК (ТДТ), като счита, че същата се явява специална спрямо общото правило на чл.18 ал.2 т.2 от ТДТ. Поради това счита, че не е имало основание за връщане на касационната жалба и моли разпореждането, с което това е сторено, да бъде отменено.
Ответната по частната жалба страна – П. на Р. България – не взема становище.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира частната жалба за допустима, обаче разгледана по същество същата се явява неоснователна.
Софийски апелативен съд е постановил на 14.02.2010 г. въззивно решение № 162 по гр.д.№ 2311/ 2009 г., с което исковете на Н. Ц. Ц. по чл.2 ал.1 от З. против П. на РБ са отхвърлени до размер 5 000 лв, след което е уважил исковете в посочения размер и е потвърдил отхвърлянето на същите за разликата до пълния предявен размер от 15 000 лв. Срещу това решение, в отхвърлящата исковете част, ищецът е подал касационна жалба на 29.03.2010 г., към която е приложил документ за внесена държавна такса в размер 10 лв. Тази жалба е администрирана от апелативния съд и изпратена на ВКС, но председателят на ІІІ гражданско отделение на ВКС я е върнал на апелативния съд с указание да събере още 20 лв държавна такса, която е дължима при допускане на касационно обжалване. В изпълнение на тези указания САС е указал на касатора да представи доказателства за довнесена държавна такса 20 лв. Касаторът не е изпълнил тези указания в дадения му срок, а е уведомил съда че счита, че дължи такса в размер 5 лв, която е внесена и дори надвнесена още към момента на подаване на жалбата. Въззивният съд, приемайки неизпълнение на дадените указания, с обжалваното в настоящето производство разпореждане от 19.10.2010 г. е върнал касационната жалба поради неотстраняване на нередовностите й в законния срок.
Разпореждането е законосъобразно. Дължимата държавна такса за допускане на касационното обжалване е 30 лв, съгласно чл.18 ал.2 т.1 от ТДТ. Разпоредбата на ал.3 на чл.18 от Тарифата урежда хипотезата на дължимата държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество, т.е. след като обжалването вече е допуснато. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че тази разпоредба урежда различен режим на таксуването при спорове на ЗОДВОВ и че при тях се дължи една такса общо и в двете производства – по чл.288 от ГПК и по чл.290 от ГПК. След като действащият ГПК въведе предварително разглеждане на искането за допускане на обжалването пред ВКС, то е уредено като самостоятелно производство и за него таксата се дължи отделно от тази за разглеждане на самата жалба. Двустепенното произнасяне – по допустимост, евентуално по основателност – на касационните жалби важи и за спорове по З.. Поради това няма основания да се счита, че за тези спорове законодателят е имал намерение да се отклони от разбирането, че за всяко от двете производства се дължи отделна такса. В този смисъл е и практиката на ВКС до момента (определение № 390 от 14.07.2009 г. по гр.д.№ 289 – 2009 г., ІІІ г.о. на ВКС).
Следователно частната жалба срещу разпореждането, в което са направени идентични правни изводи, е неоснователна и не следва да бъде уважена.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане на Софийски апелативен съд от 19.10.2010 г. по гр.д.№ 2311/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: