4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
гр. София, 03.02.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 252 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. първо ГПК.
Образувано е по частна жалба на Б. Х. Д. с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Б., против определение № 1217 от 11 април 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 828 по описа на апелативния съд в гр. София за 2016 г., с което е оставена без разглеждане като процесуално недопустима друга частна жалба на Д. с вх. № 145608/25.11.2015 г., подадена срещу определение № 7081 от 15 ноември 2015 г., постановено по т.д. № 2482/2014 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която не са приети за разглеждане предявени от Д. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] и Н. И. В., с адрес в [населено място], искове.
В частната жалба се поддържа, че с обжалваното определение съдът неправилно е възприел извод за необжалваемост на първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявените от ищеца евентуални искове. Сочи се, че съдът не е съобразил Тълкувателно решение № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, в което се приема, че определенията, с които производството по делото се прекратява пред съда и се препраща по подведомственост на административен орган или по подсъдност на друг съд, преграждат пътя на исковата защита пред сезирания съд, поради което подлежат на инстанционен контрол. В подкрепа на изложеното жалбоподателят се позовава и на определение № 101 по ч.гр.д. № 109/2009 г., I г.о., ВКС, според което определението за отказ да бъде приет за съвместно разглеждане с първоначалния иск предявения насрещен иск по чл. 72 ЗС по своя характер е определение, което прегражда развитието на делото по насрещния иск в рамките на това производство. Твърди се също, че в процесния случай първоинстанционният съд не е указал предявените евентуални искове да бъдат образувани в отделни производства за произнасяне по същество, което представлявало индикация, че съдът е отказал разглеждането на съединените искове.
С обжалваното определение се приема, че първоинстанционният съдебен акт, с който не са приети за съвместно разглеждане в исковото производство предявените от ищеца искове, не попада в нито една от категориите на обжалваеми съдебни актове по смисъла на чл. 274, ал. 1 ГПК (преграждащи хода на делото или изрично посочени в закона като обжалваеми), поради което е окончателен акт и не подлежи на обжалване. По тези съображения и подадената срещу първоинстанционното определение частна жалба е оставена без разглеждане. Въззивният съд е посочил и че определението по чл. 210 ГПК няма преграждащ характер, тъй като разделените искове ще бъдат разгледани, макар от друг съд или от друг състав на същия съд.
По делото се установява, че производството пред първа инстанция е започнало по искова молба на Б. Д. срещу [фирма], [фирма] и Н. И. В., с която са предявени обективно и субективно съединени искове за парични вземания, произтичащи от договор за цесия от 30 юни 2011 г. за първия ответник, договор за цесия от 24 април 2014 г. и лични вземания по договори за заем за втория ответник, а за третия от ответниците – вземане, произтичащо от запис на заповед. След като е съобразено, че исковата молба обективира три претенции с различен размер и спрямо различни ответници, първоинстанционният съд приема, че не са налице вътрешно процесуалните условия за обективното им съединяване, както е поискано от ищеца, поради което е счетено, че следва да се откаже съвместното им разглеждане в едно производство. Прието е, че не са налице хипотезите на чл. 210 ГПК и чл. 213 ГПК, тъй като „главно заявените” претенции са формирани от различни по размер главници и по различни правоотношения, поради което е налице сбор от искове с различен предмет, а другите представляват субективно пасивно съединени искове за обезщетение за вреди от неизпълнение на предварителен договор, и останалите са претенции само срещу двама от ответниците
Частната жалба е неоснователна.
При постановяването на определението си въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, съгласно която на обжалване с частна жалба подлежат определенията на съда, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. В процесния случай с обжалваното първоинстанционно определение е прието, че не са налице условията за съединяване на предявените искове, поради което същите следва да бъдат разгледани в отделни производства. Съгласно разпоредбата на чл. 210 ГПК ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство, а когато съдът прецени, че съвместното им разглеждане ще бъде значително затруднено, той постановява исковете да бъдат разделени. Определението, с което съдът постановява разделянето на исковете в отделни производства, не подлежи на обжалване, тъй като с него нито се прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито неговата обжалваемост е изрично предвидена в закона. Разпоредбата на чл. 210 ГПК не предвижда обжалваемост на категорията определения, с които се съединяват и разделят предявените искове, а по своята правна същност те не са и от категорията на преграждащите актове, тъй като с тях не се прегражда разрешаването на правния спор, предмет на исковата молба. В този смисъл е и трайната практика на ВКС (сравни например определение № 566 по ч.т.д. № 3/2012г., ІІ т.о., и определение № 429 по ч.гр.д. № 3512/2015 г., III г.о.).
Неотносима към случая е посочената от жалбоподателя съдебна практика, обективирана в определение № 101 по ч.гр.д. № 109/2009 г., I г.о., в което се разглежда въпроса за обжалваемостта на определянията, с които се отказва съединяването на насрещен иск с първоначално предявения от ищеца. Изводът за обжалваемостта на тези определения се основава на съображения, свързани със специфичните последици за ответника от уважаването на насрещния иск, които са неприложими за настоящия случай.
Изложените от жалбоподателя доводи на следващо място, че първоинстанционният съд не е разпоредил отделянето на част от съединените искове в друго производство, а единствено е постановил диспозитив, с който не приема същите за съвместно разглеждане, поради което на практика е прекратил производството по предявените при условията на евентуалност искове, не обосновава извод за преграждащ характер на определението на първоинстанционния съд, а за непълнота на постановения от него съдебен акт. Исковете, стига да са предявени при спазване на процесуалните условия за това, са висящи, и съдът дължи оказване на търсените с тях правна защита и съдействие. Защитата срещу непълното съдебно определение страната може да осъществи по реда на чл. 250 ГПК, като сезира съда постановил непълния съдебен акт с искане за допълването му. Едва произнасянето на съда по това искане ще подлежи на инстанционен контрол съобразно предвидения в чл. 250, ал. 3 ГПК ред. Ето защо, като е приел за недопустима подадената срещу разделянето на предявените обективно и субективно съединени искове частна жалба, въззивният съд не е отказал правосъдие на жалбоподателя, нито е постановил резултат, който препятства разглеждането по същество на предявените искове.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1217 от 11 април 2016 г., постановено по ч.гр.д. № 828 по описа на апелативния съд в гр. София за 2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: