О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 67
гр. София, 06.02.2013 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 32 по описа на Върховния касационен съд за 2013 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище в [населено място], чрез пълномощника му адв. Ел. К., обжалва въззивното решение от 9.10.2012 год. по гр. д. № 349/2012 год. на Варненския апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, същият е осъден да предаде на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на област В., владението върху недвижими имоти, находящи се в [населено място], Ю. пр. з., представляващи имоти с идентификатори №№ *, с площ 309 кв. м., * с площ 283 кв. м. и * с площ 706 кв.м. по кадастралната карта на града, представляващи държавна собственост, съгласно чл. 6 ЗС /ред. 1951 год./, както и върху пирс /кей-пристан/ в поземлен имот *, представляващ държавна собственост на основание чл. 92 ЗС, поради построяването му чрез инвестиция и капиталово строителство върху държавна земя.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това ревандикационният иск бъде отхвърлен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето по въпроса за установяване включване на имота в активите на дружеството с други доказателства, извън наличието на сметка 201, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Наличието на поддържаното от ответника основание за допускане на касационното обжалване е оспорено от третото, главно встъпило в процеса лице – [фирма], в представен писмен отговор. Същото е подало и касационна жалба против въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът му против първоначалните страни по делото за право на собственост върху кей-пристан с площ 283 кв. м., представляващ съоръжение върху държавна земя – поземлен имот № * по кадастралната карта, е отхвърлен. Оплакванията са за неправилност на въззивното решение в тази му част, поради нарушение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила с оглед съвпадащите твърдения на ищеца – държавата и главно встъпилото в спора между първоначалните страни трето лице относно правото на собственост върху този имот, а именно, че е е бил включен в активите на праводателя на последното – [фирма].
Като основания за допускане на касационното обжалване третото лице поддържа тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК в приложеното изложение към касационната жалба. Счита, че по материалноправния въпрос за фактическия състав на придобиването на право на собственост по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ въззивният съд се е произнесъл в противоречие на представената съдебна практика, вкл. и задължителна такава с оглед представени решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. Според последната фактическият състав на този придобивен способ не включва наличие на конкретен акт за предоставяне на държавното предприятие на право на стопанисване и управление върху конкретно държавно имущество, вкл. и когато е установено неговото създаване, изграждане като обект от това държавно предприятие, както е приел неправилно въззивният съд, за да обоснове извода си за неоснователност на предявения от третото лице иск за собственост на имота на поддържаното основание за придобиването му по договор от 2003 год. от [фирма].
В писмен отговор на [фирма] е оспорено наличието на поддържаните от третото лице основания за допускане на касационното обжалване.
Д. не е взела становище по подадените касационни жалби.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Въззивният съд, въз основа на преценка на събраните доказателства, установяващи характера на спорните имоти като бряг на канал, попадащи в промишлена зона, приел, че същите не представляват крайбрежна плажна ивица по смисъла на чл. 18, ал. 1 от Конституцията, респ. чл. 6, ал. 3 ЗУЧК. Следователно, не са изключителна държавна собственост, както е поддържала държавата, поради което и искът й на това основание е неоснователен.
Съдът приел за основателно евентуално поддържаното основание за наличие на държавна собственост, на основание чл. 6 ЗС, в редакцията от 1951 год., към който момент не се е поддържало тези имоти да са имали друг собственик, освен държавата. Защитната теза на ответника за основаване на твърдяното от него вещно право на това на неговия праводател, придобито чрез предоставяне от държавата за управление и стопанисване на имотите, е в подкрепа на твърдяното от държавата основание за собственост. Доводът обаче е намерен за неоснователен, с оглед обсъжданите доказателства във връзка със спора дали държавата е предоставила право на управление и стопанисване върху тези имоти на държавното предприятие „Р.” респ. държавната фирма „М.”, след преобразуването на която същите да са преминали в патримониума на нейния правоприемник [фирма], от който ответникът твърди да ги е придобил въз основа на постановлението от 8.07.2003 год. по гр. д. № 565/2003 год. на Варненския окръжен съд за възлагане на включените в масата на несъстоятелността на този длъжник права, имоти и вещи.
Въз основа на подробен анализ на доказателствата относно устройството на територията на Месокомбината в годините, със съответните изменения в отрежданията, данните за актуване на държавната собственост, въззивният съд е направил извод, че спорните имоти не попадат в терените на държавното предприятие „Р.”, респ. „М.”, както и на „Ч. р.”, установено с помощта на заключенията на екпертите и видно от приложените скици. Като допълнително съображение е и установената от вещо лице липса на счетоводен запис за тези активи на дружеството, правоприемник, поради което и ответникът не е придобил собствеността върху същите по силата на възлагането от 2003 год.
Следователно, изводът на въззивния съд е обоснован от установените по делото факти относно отреждането на терените на предприятието, в чиито граници спорните имоти не попадат, а липсата на счетоводните записвания е в подкрепа на този извод. Поради това и поставеният от касатора, ответник въпрос не е обусловил изхода на спора, а липсват изложени каквито и да било съображения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Доводите на този касатор представляват оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост на извода на съда, което не е предмет на настоящето производство.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на главно встъпилото в производството трето лице против първоначалните страни, въззивният съд е приел, че поддържаното от него придобивно основание – договор за продажба на вещи и имуществени права от масата на несъстоятелността на [фирма], в несъстоятелност, не го легитимира за собственик, тъй като не е установено по делото праводателят му да е бил собственик на имота – кей-пристан. Липсват доказателства, че в полза на последното е преминало правото на собственост върху този имот от държавното предприятие, на което държавата не е отстъпвала нито право на строеж за построяването на това съоръжение, изградено върху държавна земя, нито да му е предоставила управлението и стопанисването върху същото след изграждането му, поради което и то е собственост на държавата, на основание чл. 92 ЗС.
Поставеният от третото лице, касатор въпрос за фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ не е предмет на произнасяне от въззивния съд, тъй като съображенията за извода за неоснователност на иска за собственост е липсата на установяване на предоставянето на правото на собственост върху съоръжението от държавата на предприятието, а не, че това, както и наличието на конкретен акт, е предпоставка за придобивния способ при преобразуването и приватизацията му. Съдът е приел, че върху държавната земя е изградено спорното съоръжение и липсват данни върху него да е предоставено право на управление и стопанисване в полза на държавното предприятие, чийто правоприменик след преобразуването да е придобил вещното право, като записването в счетоводната сметка е ирелевантно обстоятелство. Така поставен въпросът в изложението не обуславя направения извод, поради което и представената съдебна практика не е относима към настоящия спор и не може да обоснове наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. За да са налице същите, обуславящият изхода на делото правен въпрос следва да е намерил противоречиво разрешение в друго, влязло в сила решение, която хипотеза в случая не е налице. Развитите от касатора доводи представляват касационни основания за неправилност на направените от въззивния съд изводи, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, тъй като поставения въпрос има отношение именно към правилността на решението, въз основа на обсъжданите от съда доказателства и приетите въз основа на тях факти.
Поради липса на релевираните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 164 от 9.10.2012 год. по гр. д. № 349/2012 год. на Варненския апелативен съд по подадените от [фирма] и [фирма] касационни жалби против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: