Гр. д. № 5336/2015 г. на ВКС, І г. о.
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 21.12.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на първи декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. дело № 5336 /2015 год.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Н. Л. в качеството й на пълномощник на Л. И. И., срещу решение № 1549/13.07.2015 г. по възз. гр. д. № 1046/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в, с което е отменено решение № от 16.12.2014 г., постановено по гр. д. № 16885/12 г. по описа на Софийски градски съд и е прието за установено по отношение на Л. И. И., че Р. Б. К., Ив-А. П., и Р. В. К. са собственици по наследяване, дарение и приращение на ? ид.ч. от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.1970.368 по КККР на р-н „В.“, Столична община, съставляващ УПИ № VІІІ-368 от кв. 32 по плана на [населено място], местност в. з.“Киноцентър – 1-ва част“,[жк], [улица], целият с площ от 1 505 кв. м. по скица, при граници по н. а.: УПИ № VІІ-367, улица, УПИ № Х-369 и дере, ведно с построените в имота сгради, както следва: сграда с идентификатор 68134.1970.368.3 по КККР на р-н „В.“, Столична община, съставляваща двуетажна жилищна сграда, със застроена площ по нотариален акт от 62.8 кв. м. и Р. от 126.9 кв. м., състояща се от два сутерена и първи етаж с гараж и жилищна сграда с идентификатор 68134.1970.368.1 по КККР на р-н „В.“, Столична община, цялата с площ от 116.8 кв. м., състояща се от: партер, салон, баня-тоалетна, антре и стълбище към етажа; етаж, състоящ се от две спални, килер и стълбище от партера; мазе, находящо се под стълбата на партера, Л. И. И. е осъден да предаде на Р. Б. К., И.-А. П. и Р. В. К. владението върху ? ид. част от гореописания имот, ведно с построените в имота сгради на основание чл. 108 ЗС и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Л. Илиев И. е осъден да заплати на Р. Б. К., И.-А. П. и Р. В. К. сумата от 8560 лв., представляваща направените по делото разноски.
В подадената касационна жалба се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, включително и в частта за разноските. Иска се обезсилване на въззивното решение, като се твърди, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. По същество се иска отхвърляне на предявения иск като неоснователен.
Жалбоподателят заявява искане за спиране на настоящото делото до постановяване на тълкувателно решение по т. д. № 4 /2014 г., като твърди, че един от формулираните въпроси, а именно: следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив за принадлежността правото на собственост към патримониума на ищеца, е от значение за разрешаване на настоящия спор.
Като основание за допускане на касационно обжалване се позовава на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. достатъчно ли е въведено твърдение за лишаване от достъп до съсобствен имот, при липса на оспорване, за да се обоснове наличие на положителна процесуална предпоставка – правен интерес – при преценка допустимостта на иска; 2. относно задължението на въззивния съд да направи пълна и обективна преценка на събраните по делото доказателства и обсъди всички доводи и възражения на страните; 3. твърдението за непредоставяне на ключ от един съсобственик на друг съсобственик, представлява ли отнемане на владение или е създаване на пречки за ползването на съсобствения имот, заявява, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с решение № 4/25.04.2014 г. по гр. д. № 4974/2013 г. на ВКС, І г.о.; 4. относно приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, сочи противоречие на изводите на въззивния съд с даденото разрешение в решение № 20/09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010г., ТК, ВКС, ІІ т. о. и решение № 415/25.01.2012 г. по гр.д. № 1332/2010 г., ВКС, ГК, І г. о.; 5. следва ли съдът да присъжда разноски без реални доказателства за тяхното заплащане от страната и без представен списък пред въззивната инстанция за сторени разноски в двете инстанции, твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. 1 и т. 2 на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба, подаден от адв. А. М., в качеството й на пълномощник на Р. Б. К., Р. В. К. и И.-А. П., в който се излагат съображения, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Претендират разноски.
За да се произнесе по искането за допускане на касационна проверка на обжалваното решение ВКС, състав на І г. о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че ищците Р. Б. К., И.-А. П. и Р. В. К. са предявили срещу Л. И. искове с правно основание чл. 108 ЗС за предаване на владението на ? ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 68134.1970.368 по КККР на р-н „В.”, ведно с построените в него две жилищни сгради. За да се произнесе, Софийски апелативен съд е установил от фактическа страна следното: на основание договор за дарение от 13.06.1995г., обективиран в н. а. № 7 по н. д. № 10314/1995 г. на СН, М. П.-К. е придобила от С. П. и В. П. ? ид.ч. от дворно място, съставляващо парцел VІІІ-368 от кв. 32 по плана на вилна зона „Киноцентър – І-ва част”, [населено място], ведно с построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда. Съгласно к. н. а. № 66, н. д. № 307/1999 г. на нотариус Д. Д., М. П.-К. и Р. К. са били признати за собственици на ? ид. ч. от жилищна сграда със застроена площ от 51,1 кв. м., Р. от 116, 8 кв. м., която е била построена в същото дворно място. От удостоверението за наследници на М. П.-К. се установява, че същата е починала на 15.09.2011г. и е оставила наследници по закон – преживял съпруг Р. К. и две деца – Ив-А. П. и Р. К.. По силата на договор за покупко-продажба Л. И. е придобил от С. П. и В. П. собствената им ? ид.ч. от описания имот.
При тези данни Софийски апелативен съд е приел, че собствеността върху построената впоследствие двуетажна жилищна сграда е придобита от собствениците на дворното място по приращение, като към този момент това са били С. П., В. П. и М. П.-К., независимо от разпоредбата на чл. 19 СК (отм.) по отношение на Р. К., тъй като застроеното дворно място не е било изключителна собственост на съпругата му. Съдът е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за липса на правен интерес от предявените ревандикационни искове, като е посочил, че той е обоснован с наведените от ищците твърдения за отнето владение, а възраженията на ответника са относими към основателността на иска. Софийски апелативен съд е приел за доказан фактът да е отнето владението на ищците, като се е позовал на събраните гласни доказателства. Приел е, че искането за допускане в имота е било заявено от надлежно упълномощено лице. Съдът е счел, че твърдяната формална готовност на ответника да предостави достъп до имота не е релевантна, доколкото фактически такъв достъп не е предоставен. При тези съображения въззивният съд е уважил предявените субективно съединени ревандикационни искове по отношение ? ид.ч. от описания недвижим имот и построените в него сгради.
Искането за спиране на производството по настоящото дело е неоснователно, доколкото изходът по него не е обоснован от отговора на посочения въпрос, поставен в тълк. дело № 4/2014 на ОСГК на ВКС.
Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол. Настоящият състав намира, че решение № 1549/13.07.2015 г. по възз. гр. д. № 1046/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в отговаря на изискванията за валидност и допустимост. В практиката на ВКС, изразена и в постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 127/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ІV г. о., както и в цитираното от жалбоподателя решение № 246/01.11.2013 г. по гр. д. 1273/12 г. на ВКС, ІІІ г. о. се приема, че предмет на делото е спорно материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. В настоящия случай съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелствата, на които ищците са се позовали, а именно, че са съсобственици на недвижим имот, който се владее изцяло от другия съсобственик и той не им предоставя достъп до него, за да могат да упражняват собственическите си правомощия, включително и да го владеят.
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение във връзка с поставените въпроси. Първият въпрос изцяло кореспондира с наведените от касатора оплаквания за недопустимост на постановеното въззивно решение и както беше посочено по-горе разрешението на въззивния съд е съобразено с трайната и непротиворечива практика на ВКС. Поставените в т. 2 и т. 4 въпроси също не могат да обусловят наличие на основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, обективирана при произнасяне на обжалваното решение. Крайните правни изводи на съда са обосновани с фактическата му констатация, че достъп до процесния имот е искан от лицето С. П., който е упълномощен от собствениците – ищци в настоящото производство, да управлява имота им. При това заключение без значение са обстоятелствата дали на ищците лично им е бил отказан достъп до имота, къде живеят и дали са влизали на територията на Република България. Съдът е задължен да обсъди събраните доказателства и да изгради крайното си разрешение при съвкупната им преценка, но само по отношение на тези, които сметне за относими и необходими за разрешаването на повдигнатия спор, т. е. тези които се отнасят до претендираните права и направените възражения. В
Въпросът в т. 3 се отнася до правната квалификация на предявената претенция, във връзка с изложените доводи от страните. Сам по себе си представлява оспорване на решаващите изводи на съда – касационно основание, което би било предмет на разглеждане при допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Освен това с него касаторът отново прави препращания към твърдението си за недопустимост на предявения иск, които бяха подробно обсъдени. Следва да се подчертае, че не е налице и соченото специално основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като въпросите в цитираното тълкувателно решение имат за предмет даването на задължителни указания за съдилищата при преценка на правния интерес от предявяването на положителен или отрицателен установителен иск относно правото на собственост. Що се отнася до последният въпрос – също не е основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран е чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Въпрос № 6 относно приложението на чл. 266 ГПК не е решен в противоречие на задължителната практика. В хода на въззивното производство касаторът поискал да се приеме като доказателство постановление от 18.05.2013 г. на прокурор при Софийска РП за прекратяване на преписка 35948/12 г. образувана по жалба на ищците основана на това, че касаторът е бил променил кода на алармената система, поставена за охрана на имота, с което възпрепятства достъпа на ищците до него. К. е депозирал отговор на исковата молба на 02.12.2013 г. Към този момент това писмено доказателство му е била известно и е могъл да се позове на него както и да го представи, поради което. Не се касае до новооткрит факт, поради което е направен обоснован извод за преклудиране на правото да се иска приобщаването му към делото. Фактът, че касаторът не осигурява достъп на собствениците до имота, се установява по делото косвено и от отправената от него нотариална покана от 9.08.2012 г. до ищците да се явят при посочения от него нотариус за постигане споразумение за ползването на имота. В поканата касаторът е изразил и желание да изкупи тяхната част.
В т. 7 в изложението към касационната жалбата се иска изменение на решението в частта за разноските с довод, че не е доказано да са уговорени и платени такива за въззивното производство.
С новия ГПК законодателят предвиди специален ред за изменение на решението в частта за разноските. Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване на решението страната може да поиска съдът, постановил решението, да го измени в частта за разноските. Направеното искане в т. 7 на изложението към касационната жалба представлява такова искане на изменение на решението относно разноските, поради липса на доказателство адвокатското възнаграждение от 300.00 лв., посочено в списъка за направените разноски на стр. 46 от гр. д. № 1046/2015 г. на САС да са направени, тъй от представения договор за правна помощ не се установява да е уговорено и платено възнаграждение – стр. 23 от същото дело. Липсва и друг частен документа, който може да бъде квалифициран като разписка за направено плащане.
В тази част касационната жалба, която съставлява искане по чл. 248, ал.1 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, ще бъде върната за разглеждане на Софийски апелативен съд.
С оглед изхода на производството ответниците имат право да им бъдат заплатени сторените разноски за правна защита и съдействие, които възлизат на сумата 500 лв., установени с представеното пълномощно, с което ответниците по касация са упълномощили адв. М. да извърши посочените в него процесуални действия, за което са заплатили възнаграждение. В тази част пълномощното представлява разписка и доказва направеният разход за касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА решение № 1549/13.07.2015 г. по възз. гр. д. № 1046/2015 г. на Софийски апелативен съд, ГО, VІІІ с-в.
ОСЪЖДА Л. И. И. да заплати на Р. Б. К., И.-А. П., и Р. В. К., със съдебен адрес адв. А. М. М., [населено място], [улица], ет. 1, ап. 2 сумата 500 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по искането на Л. И. И. за изменение на въззивното решение в частта за разноските на основание чл. 248, ал.1 ГПК, формулирано в т. 7 на изложението към касационната жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: