4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
София, 26.09.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК,ІV г.о.в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря…………………….. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 2337 по описа за 2016 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по повод подадена касационна жалба от Й. С. Я. чрез адв.Ж.А. срещу решение № 9 от 21.01.16г.по в.гр.дело № 415/15г.на Ямболския окръжен съд в частта,с което е потвърдено решение № 564/16.10.15г.по гр.дело № 1474/15г.на Ямболския районен съд в отхвърлителните му части.
С първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на жалбоподателката сумата 5000 лв,представляваща обезщетение за причинени от незаконно обвинение неимуществени вреди, и сумата 1000 лв обезщетение за имуществени вреди,ведно с лихви и разноски, а в останалата част до пълните предявени размери исковете са отхвърлени.
В приложеното изложение жалбоподателката счита,че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допустимост на касационното обжалване по следните въпроси:1.кои са критериите за определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство по справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД; 2.следва ли в мотивите си въззивната инстанция да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди; 3.длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по спора,да обсъди наведените доводи във въззивната жалба и събраните пред първоинстанционния съд доказателства; 4.въззивният съд,с оглед правомощията си при решаване на материалноправния спор длъжен ли е да укаже на страната да посочи относими доказателства по спора,а при неправилно разпределение на доказателствената тежест от първоинстанционния съд,заявено чрез оплакване във въззивната жалба,длъжен ли е да допусне събирането на нови доказателства; 5.при липса в доклада на първоинстанционния съд на дадени указания на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства съгласно императивното изискване за това в разпоредбата на чл.146 ал.2 ГПК същият пълен и точен ли е ; в съответствие с разпоредбата на чл.146 ал.2 ГПК ли е даденото указание в доклада на първоинстанционния съд,че страната следва да докаже спорните факти и равнозначно ли е това на задължението на съда да укаже на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК ,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна,че с постановление от 20.07.09г. ищцата Й. Я.,работила като граничен полицай на ГККП –Л., е била привлечена като обвиняема с взета мярка за неотклонение „подписка”,при квалификация на деянието чл.302 т.2 б.”а”вр.с чл.301 ал.1 пр.1 и 2 вр.чл.26 ал.1 НК.Наказателното производство е приключило с влязла в сила на 29.09.14г.присъда по нохд № 412/13г.на Окръжен съд –Ямбол,с която Я. е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото обвинение.По време на наказателното производство със заповед на директора на ГДГП –София й е било отнето разрешението за достъп до класифицирана информация,при което била преназначена на по-ниска длъжност в Г.- Е..Пред първоинстанционния съд са изслушани свидетелски показания за търпяните от ищцата вреди от неимуществен характер.
При тези данни по делото въззивният съд е приел,че са налице предпоставките на чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на РБългария за претърпените от ищцата вреди от всички действия,свързани с наказателното му преследване,които не са довели до осъдителна присъда.При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство,негативното му отражение върху психиката й,социалния й живот и професионална реализация,като е счел,че сумата от 5 000 лв е достатъчна да репарира търпяните от ищцата вреди от неимуществен характер. Присъдено е и обезщетение за имуществени вреди в размер на 1000 лв. По отношение на претенцията за имуществени вреди,изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за адвокат в досъдебното производство в размер на 360 лв,както и транспортни разходи в размер на 454.80лв,въззивният съд е изложил съображения,че не са събрани доказателства пред районния съд,а доказателствените искания пред въззивната инстанция са недопустими поради настъпила преклузия по чл.266 ГПК.
Касационната жалба е процесуално допустима в частта,с която се обжалва въззивното решение,постановено по претенцията за неимуществени вреди.В частта относно претенцията за имуществени вреди,същата е недопустима на основание чл.280 ал.2 т.1 ГПК /искът е предявен за 1814.80 лв,.е.под 5000лв/и следва да бъде оставена без разглеждане.
Настоящият състав приема ,че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.Първият въпрос,формулиран от жалбоподателката Я.,е за критериите,по които се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост.В постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о.; решение № 149 от 2.05.11г.по гр.дело № 574/10г.на ІІІ г.о. е прието, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Даденото разрешение е съобразено от въззивния съд в обжалваното решение.
Вторият и трети процесуалноправни въпроси също не са разрешени от въззивния съд в отклонение от задължителната практика. В мотивите към решението си въззивният съд е изложил конкретните обстоятелства,които са обусловили размера на обезщетението на неимуществени вреди. Съгласно чл.272 от ГПК, когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Тази възможност е използвана от въззивния съд поради съвпадение на фактическите и правните изводи, тъй като не са приети нови доказателства пред него. Но и в този случай въззивният съд е мотивирал решението си, като е приобщил като свои мотивите на първоинстанционния съд,и същевременно е изложил и свои съображения, с които е обосновал изводите си по съществото на спора.
Четвъртият и петият въпроси са относими към претенцията за имуществени вреди,в която й част касационната жалба е недопустима.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,което е посочено бланкетно, без обосноваване по какъв начин отговорите на поставените от касатора въпроси са от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото.Както бе посочено по-горе,по тези въпроси има задължителната практика на ВКС,на която се позовава и самата жалбоподателка.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира,че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 9 от 21.01.16г.,постановено по в. гр.дело № 415/15г.на Ямболския окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен искът по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ над сумата 5000 лв обезщетение за неимуществени вреди.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Й. С. Я. в частта й,с която се обжалва въззивното решение в частта му относно претенцията за имуществени вреди.
Определението в частта му,с която е оставена без разглеждане касационната жалба, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.