1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
гр. София, 26.11.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3704 по описа за 2014г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ж. Ч. срещу решение № 98 от 18.08.2014г. по в. т. дело № 292/2014г. на Шуменски окръжен съд, с което е отменено решение № 216 от 26.03.2014г. по гр. дело № 2318/2013г. на Шуменски районен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата 23 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответника сума в размер 3 292,90 лв. – разноски за двете инстанционни производства.
Касаторът релевира доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложеното към касационната жалба писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:
1. Процесуалноправен въпрос, свързан със съответното приложение във въззивното производство на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяваща задължение на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаваща съда да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи – противоречие с решение № 214/10.04.2009г. по гр. д. № 6466/2007г. на ВКС, ГК, II г. о.
2. Процесуалноправен въпрос, свързан с доказателствената сила на частните документи – противоречие с решение № 17/03.02.2012г. по гр. д. № 339/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 748/17.02.2011г. по д. № 801/2009г. и решение № 254/14.07.2011г. по д. № 569/2010г.
3. Материалноправен въпрос: Дължи ли се плащане по договор, в който се съдържа клауза за срок на действие, след което същият няма действие? – противоречие с решение № 1306/05.11.2008г. по гр. д. № 5577/2007г. на ВКС, V г. о., тъй като в практиката се счита, че такъв договор е прекратен; противоречие с решение № 518/13.01.2012г. по гр. д. № 1449/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., съгласно което няма основание за заплащане на уговорено в договор възнаграждение след прекратяване на договора. Касаторът релевира и довод, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Б. Б. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да са обусловили формирането на правната воля на съда за отхвърляне на предявения иск, а съставлява касационен доводза неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалния закон. Посочените от касатора по втория въпрос решения са неотносими към процесния казус. В решенията по третия въпрос също са разрешени въпроси, различни от процесните. Ответникът прави възражение за липса на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са релевирани основания за развитие на правото, нито кой закон е непълен, неясен или противоречив, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване допустим съдебен акт.
Въззивният съд е установил наличието на възникнало между страните правоотношение по договор за доставка на материали, машини и съоръжения за фотоволтаична централа, сключен на 07.11.2011г. между ищеца [фирма] и ответника [фирма]. Констатирал е, че с платежно нареждане от 01.06.2012г. ищецът е заплатил на ответника сумата от 23 000 лв., имаща характер на авансово плащане по смисъла на чл. 10, ал. 1 от договора, и че на ищеца е отказано финансиране по мярка 311 на Програмата за развитие на селски райони за периода 2007-2013г. За да направи извод, че договорът е породил действието си с плащането на сумата от 23 000 лв., решаващият съдебен състав е анализирал договорната клауза на чл. 10, ал. 1, предвиждаща при условията на алтернативност две отлагателни условия за пораждане действие на договора, едно от които авансовото плащане, и е взел предвид поръчката от 17.05.2012 г., с която ищецът е заявил доставка на материалите за изпълнение на договора. Приел е, че поръчката е била направена на обозначената в документа дата от свидетеля М. С. като пълномощник на дружеството с надлежна представителна власт да извършва действия от името на ищеца във връзка с изграждането и пускането в експлоатация на фотоволтаичната електроцентрала, каквото действие е поръчката за доставка от 17.05.2012г. Неоснователността на доводите на ищеца за оспорване на представителна власт на М. С. е аргументирана с обстоятелството, че действията на С. като пълномощник не са „сключване на договори“, а действия в изпълнение на сключен договор от 07.11.2011г., с изчерпателно изброените в чл. 26, ал. 2 ТЗ ограничения на представителната власт на търговския пълномощник и изискването за изрично пълномощно за конкретни договори, както и с разпоредбата на чл. 301 ТЗ, предвид извършеното на 01.06.2012г. плащане, издадената на 04.06.2012г. фактура № 19786 за платения аванс по договора, уведомяването на ищеца от ответника за закупуване на елементите на фотоволтаичната електроцентрала, осчетоводяването на фактурата от ищцовата страна и ползването на данъчен кредит по нея. Поради това, че договорът е породил действието си с плащането от ищеца на сумата от 23 000 лв., имащо характер на авансово плащане по смисъла на чл. 10, ал. 1 от договора, въззивният съд е направил извод, че плащането на процесната сума не е на неосъществено основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, поради което искът е неоснователен.
За да приеме, че не е налице и неосъществено основание поради прекратен договор, съдебният състав е съобразил предвидения в разпоредбата на чл. 10, ал. 3 шестмесечен срок на договора, считано от датата на подписването, но е отчел, че плащането е направено и фактурата е издадена след изтичане на този шестмесечен срок – съответно на 01.06.2012г. и на 04.06.2012г., съобразил е заявяването за доставка на материалите за изпълнение на договора, осчетоводяването на издадената от ответника фактура в дневник за покупки, ползването от ищеца на данъчен кредит по нея, приемането от ответника на извършеното плащане и уведомяването на ищеца от ответника за закупени елементи на фотоволтаичната електроцентрала. Въззивният съд е изложил аргументи, че с действията си и двете страни са изразили воля за продължаване действието на договора, с което мълчаливо са се съгласили за дерогиране действието на чл. 10, ал. 3 от договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основания за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Първият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос, е релевантен, тъй като е от значение за изхода на спора и е обусловил изводите на въззивната инстанция. Този въпрос е във връзка с оплакването, че въззивният съд не е обсъдил неизпълнението на чл. 2, ал. 2, т. 1 от договора, че предвиденото 30% авансово заплащане е дължимо след конкретна писмена поръчка и три дни след потвърждаване на поръчката от продавача – ответник по иска. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт поради противоречието му с решение № 214/10.04.2009г. по гр. д. № 6466/2007г. на ВКС, ГК, II г. о. е неоснователен. В задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, 1 т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, 2 т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Доколкото обхватът на дейността на въззивната инстанция съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен, въззивният съд може да приеме, че приетите за установени от първоинстанционния съд факти не са се осъществили, или че неустановените от първоинстанционния съд факти са се осъществили, само ако във въззивната жалба се съдържа оплакване, че даден релевантен по делото факт е погрешно установен. В този случай въззивният съд е длъжен да обсъди събраните относими и допустими доказателства относно спорните факти съобразно направените във въззивната жалба оплаквания.
В настоящия случай в съответствие с постоянната практика на ВКС решаващият съдебен състав в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е извършил преценка на събраните доказателства относно твърдените от страните факти и обстоятелства, обсъдил е инвокираните възражения и доводи на страните, включително заявяването от ищеца /поръчката на лист 60 от първоинстанционното дело/ за доставка на материалите за изпълнение на договора, приемането на плащането и на поръчката от ответника, респективно уведомяването от ответника до ищеца за закупени елементи на фотоволтаична електроцентрала, и е основал решението си върху установената фактическа обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми.
Поради изложените съображения не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос.
Процесуалноправен въпрос, свързан с доказателствената сила на частните документи, е релевантен поради това, че е от значение за изхода на спора и е обусловил правните доводи на въззивната инстанция. Посочения въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по чл. 290 ГПК /посочените от касатора решения, решение № 88/23.04.2014г. по гр. д. № 4766/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 136/14.05.2015 г. по гр. д. № 6554/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 261/22.01.2014г. по гр. д. № 2354/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 375/28.12.2012г. по гр. д. № 1347/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други/, включително и трайноустановената практика, създадена по реда на отменения ГПК. Съгласно постоянната съдебна практика частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, и в това се заключава формалната им доказателствена сила. Частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, освен ако съдържат неизгодни за издателя им факти, но това не означава, че частните свидетелстващи документи няма доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото. Въззивният съд като е обсъдил частните документи заедно и във връзка с останалите събрани по делото доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил съответните материалноправни норми, не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
По отношение на посочения от касатора материалноправен въпрос не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменски окръжен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Въззивният съд не е изложил съображения, че се дължи плащане по договора и след прекратяване на неговото действие, а е приел, че сумата е платена на основание действащ договор за доставка, който не е бил прекратен към датата на плащането. Преценката дали установените факти относно продължаване на действието на договора съответстват на събраните доказателства е свързана с правилността на въззивния съдебен акт и не може да бъде извършена в настоящото производство.
Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не е посочил и обосновал наличието на двете кумулативни предпоставки /значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ относно релевантни за спора правни въпроси, не е аргументирал защо счита, че формулираният от него въпрос в т. 3 от изложението е от значение за точното приложение на закона. Изводите, до които е достигнал въззивният съд във връзка с действието на сключения между страните договор е резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 464 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98 от 18.08.2014г. по в. т. дело № 292/2014г. на Шуменски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [община], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 1 464 лв. /хиляда четиристотин шестдесет и четири лева/ – разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.