3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 671
София, 31.07. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 450/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Н. П. К. М. К. Т., срещу въззивното решение № 572 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 750/2011 г. на Софийския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация В. А. К. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, М. С. Д., Г. Х. М., Любима Г. В., Г. А. Й. и С. А. Й. не са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира, че предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 109 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 126/2011 г. на Ихтиманския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявен от касаторите иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за признаване на установено, че към момента на образуването на ТКЗС в землището на [населено място] баня наследниците на М. З. А. са били собственици на нива с площ 7.000 дка в местността „Т.”, при посочени граници и съседи, възстановена с решение № 27ПЗ от 20.08.1997 г. на поземлената комисия в полза на наследниците на И. З. А. в нови реални граници с план за земеразделяне като нива с площ 5.928 дка, съставляваща имот № 165035, и нива с площ 1.071 дка, съставляваща имот № 175019, двете в местността „Т.”; първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която производството е прекратено по иск за признаване на установено, че В. Г. З. е последваща съпруга по смисъла на чл. 9а ЗН на И. З. А., както и в частта за присъдените разноски.
Ищците са предявили иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, тъй като имотите, които твърдят да произхождат от общата на всички страни наследодателка М. З. А., починала на 24.05.1934 г., са възстановени само на И. З. А. – един от наследниците й по закон, починал на 10.06.1980 г., въз основа на заявление и декларация по чл. 12, ал. 3 ЗСПЗЗ /отм./, подадена от съпругата му В. Г. З., починала на 21.10.2006 г.
Въззивният съд приел, че ищците, в чиято тежест е да проведат успешно пълно доказване, не са установили наследодателката им да е била собственик на спорната нива към момента на смъртта си и правото на собственост да е съществувало в патримониума на нейните наследници към обобществяването на земите, на посоченото в исковата молба основание – придобивна давност и наследство. Представено е само удостоверение от 2009 г., издадено от общината, според което в емлячния регистър от 1940 г. по партидата на наследници на М. А. е записана ливада в м. „Меше чаир” с площ 7.000 дка, като не са посочени границите и съседите на имота. Не е доказано този имот да е идентичен с процесната нива, възстановена въз основа на декларация, в която имотът е описан като нива с площ 7.000 дка в местността „Т.” и са посочени и съседи. Ищците не са ангажирали и гласни доказателства, от които да се установи, че М. А. е упражнявала фактическа власт върху имота и в нейна полза е изтекла изискуемата 20-годишна придобивна давност към момента на образуването на ТКЗС. По тези съображения искът с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е отхвърлен като недоказан.
Въззивният съд приел и, че искът за признаване на установено, че В. Г. З. е последваща съпруга на И. З., е недопустим. Този спор би възникнал при възстановяване на собствеността върху имота в полза на ищците въз основа на позитивно решение на съда или на общинската служба по земеделие и не подлежи на съвместно разглеждане с иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, който има за предмет правото на собственост на наследодателя към един минал момент – този на колективизацията на земята.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос, обусловил изводите му по предмета на спора по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, по който няма формирана съдебна практика. Отговорът на този въпрос е свързан с приложението на закона досежно правото на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ /неправилно в изложението е записано „ал. 3”/, придобивните основания към момента на колективизацията, като елемент от фактическия състав за предявяване на този иск. Според жалбоподателките приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на закона. Макар и развит в касационната жалба, следва да се посочи и доводът на жалбоподателките, че с решението си Софийският окръжен съд възпроизвежда противоречивата практика на един и същ районен съд, което също представлява предпоставка за отмяна на оспорвания акт.
Като съобрази изложеното, данните по делото и мотивите към решението на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., намира, че поддържаните основания за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество не са налице.
Според разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът следва да формулира правен въпрос /въпроси/, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В разглеждания случай такъв принципен въпрос, относим към тълкуването на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и нормите, уреждани придобивните основания за правото на собственост, и подвеждането на доказаните по делото факти към тях, не се поставя. Поставените въпроси са общи – досежно правото на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и придобивните основания към момента на колективизацията на земята, а без те да са свързани със спецификата на разглеждания спор не може да се допусне касационно обжалване, защото приложението на съответните правни норми към всяка отделна хипотеза е с оглед обстоятелствата по конкретния случай. Ето защо следва да се приеме, че общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не са налице и допълнителните, изчерпателно изброени основания, от които в случая се посочват чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Съгласно задължителното за съдилищата ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателките не са представили, нито са се позовали на влезли в сила решения в подкрепа на довода за противоречиво разрешавани правни въпроси. В този смисъл не може да се извърши селекция по критерия по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за да се прецени основателността на искането за допусне на обжалването съобразно разясненията, дадени в цитирания тълкувателен акт.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по определящ изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставен правен въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, т. е. съществува съдебна практика, но тя е неправилна и следва да бъде променена. В разглеждания случай жалбоподателките не са изложили доводи в тези насоки. Освен това нормите на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и на чл. 79, ал. 1 ЗС /доколкото ищците са се позовали на придобивна давност, изтекла в полза на общата наследодателка/ не са неясни, а по приложението им има утвърдена съдебна практика, която не е противоречива. Не се разкрива и необходимост от корективно тълкуване и затова разглеждането на настоящия случай не би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация В. А. К. следва да се присъдят разноските за водене на делото в настоящата инстанция в размер на 200 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 572 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 750/2011 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА Н. П. К. М. К. Т. да заплатят на В. А. К. 200 /двеста лв./ лева разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: