О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.672
гр. София, 28.11.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2472 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК, вр. §74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, ДВ бр.86/2017 г.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД срещу решение от 19.05.2017 г. по гр.д.№2464/2017 г. на СГС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 05.12.2016 г. по гр.д.№63170/2015 г. на СГС, с което „ЧЕЗ Разпределение България” АД е осъдено да заплати на „Инел инженеринг” ЕООД, на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД сумата от 23 374.22 лв., ведно със законната лихва от 04.09.2015 г. до окончателното изплащане, а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 2 960.17 лв. обезщетение за забавено изпълнение за периода 07.06.2014 г. – 04.09.2015 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Договорната отговорност по чл.79, ал.1 от ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл.55 от ЗЗД, при наличието на действителен валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за неоснователно обогатяване в тази хипотеза. 2. Кое е основанието за разместване на имуществени блага – отменения от съда административен акт или предвидения в закона юридически факт по чл.84 ал.2 от ЗЕ /договор за достъп, въз основа на който разпределителното дружество е предоставило на производителя достъп до електроразпределителната мрежа /измерване,отчитане, диспечиране, студен резерв и допълнителни услуги/. 3. Отпаднало ли е основанието по смисъла на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни – доброволно плащане и оказване на услугата и допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договор с решение на регулаторен орган. 4. Представлява ли предварително изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието. 5. Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне размер на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него и има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните. 6. След като услугата достъп до разпределителната мрежа е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното. 7. Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи въз основа на недоказани с допустими процесуални способи факти и следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права по отношение на него.
По отношение на въпросите по т.1, т.2 и т.7 се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, спрямо въпросите по т.3 и т.5, се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, а спрямо останалите въпроси и по въпросите по т.2 и т.5, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
С касационната жалба е депозирана и молба за спиране на производството по делото „във фазата на касационно обжалване“ и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроси, свързани с принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, свободата на договаряне и равенството на страните пред закона и правото на ефективни правни средства за защита.
Ответникът по касация – „Инел инженеринг” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
С определение №28 от 26.01.2018 г. производството по делото е спряно до постановяване на ТР по т.д.№7/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид, че на 04.10.2018 г. е постановено ТР по т.д.№7/2017 г. на ОСГТК на ВКС, намира, че производството по делото следва да бъде възобновено и като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд анализирайки разпоредбите на чл.30 от ЗЕ, както и уговорките на страните, постигнати в процесния договор, е достигнал до извод, че спорното задължение за заплащане на цената за достъп е с източник смесен фактически състав /договор между страните и решението на ДКЕВР, определящо цената/, като поради отпадането с обратна сила на разпоредените с отменения административен акт правни последици, отпада с обратна сила основанието за плащане, а искът се явява основателен. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника, свързани с липсата на разваляне на договора, респективно с липсата на отпадане на основанието за дължимост от страна на ищеца на цената за достъп, като е посочил, че цената не е била определена от страните по сделките, а в индивидуален административен акт, който е отменен по законоустановения ред.
Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
Произнасяйки се по предявения иск по чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, въззивният съд се е произнесъл по допустим иск в съответствие както с разясненията, дадени в т.1 от ППВС №1 по гр.д.№1/79 г., така също и с формираната задължителна, споделяна от настоящия състав практика на ВКС. Съобразно визираната практика, обективирана в решение №58 от 16.08.2016 г. по т.д.№332/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №126 от 16.08.2016 г. по т.д.№1592/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №136 от 05.10.2016 г. по т.д.№2727/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №138 от 05.10.2016 г. по т.д.№2355/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №137 от 05.10.2016 г. по т.д.№2327/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №164 от 04.10.2016 г. по т.д.№160/2015 г. на ВКС, І т. о., решение №178 от 14.11.2016 г. по т.д.№2543/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №194 от 02.11.2016 г. по т.д.№2706/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение №190 от 22.12.2016 г. по т.д.№2738/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и мн.др., влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие, като с отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане на основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В този смисъл доводите за вероятна недопустимост на обжалваното решение /в който смисъл е и въпросът по т.1 от изложението/ не могат да бъдат споделени.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т.т.5 и 6, доколкото същите не са обусловили решаващата воля на съда и по тях при постановяване на решението съдът не е излагал съображения.
С поставянето на въпросите по т.7 касаторът по същество навежда доводи за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения, произнасянето за наличието на които обаче е предмет на допуснат касационен контрол, но не и на настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.
Останалите формулирани от касатора въпроси са обусловили решаващата воля на въззивния съд, но спрямо тях не се установява наличие на поддържаните селективни основания – при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло със задължителната практика, обективирана в цитираните по-горе решения на ВКС, относно времевото действие на решението на ВАС, с което се отменя решението на ДКЕВР и правните последици на тази отмяна спрямо правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовия оператор.
В този смисъл искането в касационната жалба за отправяне на преюдициално запитване също се явява неоснователно. Предвид разпоредбата на чл.234, ал.2 от ДЕО, вр. чл.628 от ГПК, преюдициално запитване може да бъде отправено от национална юрисдикция на страна-членка, когато преюдициалното заключение ще е от значение за правилното решаване на спора по висящо дело. Доколкото преюдициалното заключение не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а има значение за акта по същество, който в случая обаче може да бъде постановен единствено при допуснат касационен контрол, се налага извод, че преюдициално запитване без обжалваното решение да е допуснато до касационно обжалване /с недопускането на касационно обжалване се преустановява и висящността на конкретния спор/, не може да бъде отправено, а искането в тази насока следва да бъде оставено без уважение.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., като предвид фактическата и правна сложност на делото и обстоятелството, че възнаграждението е около предвидения в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4, вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004 г. минимален размер, възражението на касатора за прекомерност на уговореното възнаграждение се явява неоснователно.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по т.д.№2472/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение.
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 19.05.2017 г. по гр.д.№2464/2017 г. на СГС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „ЧЕЗ Разпределение България” АД[ЕИК] за отправяне на преюдициално запитване.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ Разпределение България” АД[ЕИК] да заплати на „Инел инженеринг” ЕООД[ЕИК] сумата от 1 200 лв. разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.