5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
София, 31.07. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 430/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Общината [населено място], срещу въззивното решение № ІІІ-2 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 1867/2010 г. на Бургаския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК по материалноправните въпроси за приложението на пар. 7, ал.1, т.т. 3 и 6 от ПЗР на ЗМСМА, чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОбС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 44/1996 г./ и пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС /редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 96/1999 г./, и по процесуалноправните въпроси за правилата за оценка доказателствената сила на официален документ и задължението на съда да разгледа правоизключващите възражения на ищеца относно материалноправната легитимация на ответниците, както и за характера на правораздавателната дейност на въззивната инстанция и съдържанието на въззивното решение.
Ответниците по касация М. И. Б., Е. И. Б., З. Г. С., С. Н. С., Я. С. К., Н. Х. К., С. З. Б. и С. Н. Б. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, Е. Д. Й. не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускането на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 805 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 2159/2007 г. на Бургаския районен съд, с което са отхвърлени предявени от касатора искове за собственост на идеални части от недвижим имот, съставляващ УПИ ІV от кв. 51а по плана на [населено място],[жк], и искането за отмяна на нотариални актове.
Въззивният съд приел, че нормата на пар. 7, ал. 1, т.т. 3 и 6 от ПЗР на ЗМСМА, на която ищецът се позовава, за да обоснове преминаването на спорния имот от държавна в собственост на общината, е неприложима в разглеждания случай. Като предвижда имотът да е придобит чрез отчуждително производство и да не подлежи на връщане на предишните му собственици, законът не включва конфискация и одържавяване по чл. 11 ЗОЕГПНС, а по делото се установява, че 2/3 от имота са конфискувани през 1945 г. и 1/3 е одържавена през 1948 г. Липсват данни имотите да са отчуждени от наследодателите на ответниците за задоволяване на общински нужди от жилищно строителство или други обществени мероприятия, което изключва приложението на преходните и заключителни разпоредби на ЗМСМА. Неприложима е и разпоредбата на пар. 42 от ПЗР на ЗОбС, тъй като според предвижданията за застрояване спорният имот е отреден не за задоволяване потребностите на общината, а за административна сграда, предмет на сключения на 26.03.1984 г. договор за съвместно изграждане между С. „Б.”, ОС на Б. Б., ОбНС Б. и КИПП ”М.” – филиал Б., която според одобрения проект е на ”М.” и обреден дом.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните материалноправни въпроси:
1. преминал ли е спорният имот по силата на специалните закони в патримониума на Общината [населено място] или е останал държавна собственост, който според касатора е разрешен в противоречие с трайно установената практика на ВКС и на съдилищата: ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, предл. 2; решение № 196 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 8360/2009 г. и решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1112/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о.; решение № 22 от 02.02.2003 г. по гр. д. № 2887/2001 г. и решение № 663 от 12.06.2003 г. по гр. д. № 529/2002 г., двете на ВКС, ІV-то г. о.; и 2. преминава ли спорният имот в собственост на общината съобразно градоустройствения си статут – отреждане и режим на застрояване, или подлежи на реституция по силата на ЗВСОНИ – разрешен в противоречие с посочените вече решение № 22 от 02.02.2003 г., решение № 663 от 12.06.2003 г. и решение № 567 от 21.06.2010 г.
Първият поставен процесуалноправен въпрос е свързан с правилата за оценка на доказателствената сила на официален документ – според касатора решаващият съд не е зачел обвързващата материална доказателствена сила на приложените заповеди на председателя на ИК на Г. [населено място] за отчуждаване на недвижими имоти по реда на З. /отм./ и за обезщетяване на техните собственици, както и на разрешението за строеж на административната сграда, в противоречие на приетото в решение № 26 от 01.02.2012 г. по гр. д. № 1556/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 736 от 17.07.2007 г. по гр. д. № 1080/2006 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 973 от 13.11.2008 г. по гр. д. № 3480/2007 г. на ВКС, І-во г. о.; вторият процесуалноправен въпрос е свързан с неизпълнение задължението на съда да разгледа правоизключващите възражения на ищеца относно активната материалноправна легитимация на ответниците за установяване по пътя на косвения съдебен контрол на нищожност на решението на областния управител, с което на ответниците се признава по реда на ЗОСОИ правото на обезщетение със съсобственост върху спорния по делото имот – според касатора съдът е процедирал в противоречие с т. 4 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС; поставен е и въпросът за характера на правораздавателната дейност на въззивната инстанция и съдържанието на въззивното решение.
От посочените съдебни актове единствено в решение № 196 от 28.06.2010 г. по гр. д. № 8360/2009 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК и задължително за съдилищата съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъден въпросът за приложението на пар. 7, ал. 1, т.т. 3 и 6 от ПЗР на ЗМСМА и пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. То разглежда случай на отчуждаване за благоустройствено мероприятие – „музей”, с последващо преотреждане – за хотелски комплекс и за младежки комплекс. Посочено е, че за да се извърши преценка налице ли са били предпоставките за трансформация на собствеността на държавата в общинска, първо следва да се изясни статутът на имотите, след което да се характеризира тяхното предназначение. В разглеждания случай въззивният съд е изложил съображения относно статута и предназначението на спорния имот според градоустройствените предвиждания; обсъдил е и доказателствата във връзка с отчуждаването и следователно не е процедирал в противоречие със съдебната практика по процесуалноправния въпрос за характера на правораздавателната дейност на въззивната инстанция и съдържанието на въззивното решение. Въззивният съд е приел наличие на отчуждаване по нормативни актове, включени в приложното поле на ЗВСОНИ, за разлика от решение № 196/2010 г., в което отчуждаването е по благоустройствен закон и това е обосновало становището за приложимост на нормите, от които и касаторът по настоящото дело черпи претендираното право на собственост – пар. 7, ал. 1, т.т. 3 и 6 от ПЗР на ЗМСМА и пар. 42 от ПЗР на ЗИДЗОбС. Следователно, липсва сходство в случаите и поради това не е налице противоречиво разрешаване и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправните въпроси дали спорният имот е преминал по силата на специалните закони, с оглед статута и предназначението си, в патримониума на общината, или е останал държавна собственост и подлежи ли на реституция по силата на ЗВСОНИ.
Останалите съдебни актове не разглеждат сходни въпроси и затова поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – предвид р. № 567 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1112/2009 г., което е задължително за съдилищата като постановено по реда на чл. 290 ГПК, и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – предвид р. № 22 от 02.02.2003 г. по гр. д. № 2887/2001 г. и р. № 663 от 12.06.2003 г. по гр. д. № 529/2002 г., постановени от състави на ВКС при действието на ГПК – отм., не са налице.
Така, р. № 567 от 21.06.2010 г. разглежда случай на претенция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, при която е прието, че след отнемането е извършено строителство на ученически пансион към прогимназия, а върху процесния имот /като част от по-големия отнет имот/ е планирано изграждане на спортна площадка и е осъществено строителство на стълби, алеи и зелени площи между тях, които заемат целия имот и са обслужвали общежитието; тези благоустройствени мероприятия дотолкова съществено са променили предназначението на имота, че той вече не съществува до размерите, в които е отчужден по смисъла на чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ. В хипотезата, пред която страните са изправени, ищецът /сега касатор/ се е позовал на отчуждаване в полза на държавата и последващо предвиждане на плана относно спорния имот за административна сграда, съставляващо според него основание същият да премине в собственост на общината. С оглед заключението на вещото лице въззивният съд е приел, че в парцела е започнат строеж, който не е нанесен нанесен в кадастралната карта на града от 2009 г., като според изложеното от касатора в касационната жалба строителството, което съставлява изградени стоманобетонни колони, греди и панели, част от метална конструкция и преградна тухлена зидария, е спряно през 1992 г. /акт № 1 от 09.01.1992 г./ – следователно не е установено наличие на мероприятие като променило предназначението на имота. С оглед на тези данни не се разкрива и противоречие с ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, предл. 2.
Решение № 22 от 02.02.2003 г. приема, че построените след одържавяването на недвижим имот до 25.02.1992 г. сгради не подлежат на реституция или премахване, защото остават собственост на държавата или на общините; за тези сгради не се изисква изрично учредено право на строеж, за да се приемат за законни. В разглеждания случай предмет на спора е теренът, не и осъществено върху него строителство.
Според решение № 663 от 12.06.2003 г. отчужденият по ЗОЕГПНС имот не може да се върне на предишните собственици, щом е променил характера си и е започнал трайно да задоволява обществените потребности от национално или от общинско значение; като разглежда случай, при който имотът при влизане в сила на Конституцията на РБ от 1991 г. и ЗВСОНИ е съставлявал градина пред хотел, съставът на Върховния касационен съд е приел, че като предназначен трайно да задоволява обществените потребности от общинско значение – чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОбС, имотът съставлява публична общинска собственост и съгласно чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ не може да се върне на предишните собственици. В разглеждания по настоящото дело случай не е установено при влизане в сила на ЗВСОНИ имотът трайно да задоволява обществени потребности от общинско значение.
Данните за отчуждаване по реда на З. /отм./ въззивният съд не е взел предвид не защото не е зачел материалната доказателствена сила на официални документи, а по изложените в обжалваното решение съображения, че последващото /след конфискацията и одържавяването/ отчуждаване не следва да се вземе предвид, тъй като имотът вече е бил държавна собственост. В този смисъл не се разкрива противоречие с решенията, третиращи въпроса за доказателствената сила на официалните документи.
Доколкото съдът не е обосновавал наличие или липса на законен строеж, то въпросът относно доказателствената сила на разрешението за строеж, което не е взел предвид по съображения, че е нечетливо и от съдържанието му не може да се установи точно за кой обект, на коя фаза и в какъв обем е издадено, не е определящ изхода на спора и затова общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
В обобщение, обжалваното решение съдържа преценка относно въведените от ищеца основания на претендираното право на собственост, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, но по делото те не са установени и затова касационното обжалване не следва да се допуска.
С оглед изложеното въпросът относно косвения съдебен контрол върху акта за обезщетяване на ответниците, при позоваване на т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, не е определящ изхода на спора и затова не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
Искане за присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд, съставляващи възнаграждение за един адвокат по договор от 23.04.2012 г. за правна защита и съдействие, е направено от С. Н. Б.. Те възлизат на 200 лева и следва да му бъдат присъдени предвид изхода на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІІ-2 от 09.02.2012 г. по гр. д. № 1867/2010 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на С. Н. Б. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: