12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№672
гр. София, 31.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ.
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1532 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от ищеца в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 1964, постановено на 28. 10. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Девети състав по т.д. № 1651 по описа на съда за 2013 г., с което е потвърдено решение № 1298 от 16. 07. 2012г., постановено по т.д. № 4091/2011 г., на Софийски градски съд, TO, VI – 9 състав, с което на свой ред е отхвърлен, като неоснователен предявеният от касатора срещу [фирма], ЕИК:[ЕИК] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 213 от КЗ и чл. 99, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че касаторът не дължи на ответника сумата 62332,49 лв. главница, ведно със законната лихва за периода от 20. 01. 2006 г. до окончателното й изплащане, със законните последици. Извън обхвата на въззивната проверка е останала частта от заявената пред първоинстанционния съд претенция на ищеца за установяване недължимост и на неустойка, и разноски в изпълнителното производство, доколкото въззивният съд е приел, че по същата няма произнасяне от първоинстанционния такъв и не е искано допълване на първоинстанционното решение в този смисъл.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се необоснованост на извода на въззивния съд, че договорът за цесия от 05. 03. 2007 г. между третото лице помагач [фирма] и ответника [фирма], с който договор [фирма] е цедирало на застрахователя – ответник вземането си срещу касатора [фирма] по договор за ползване на услуга „Е. Ш. К.” от 27. 06. 2005 г., плащанията по който договор са застраховани при З. „Д. – Общо застраховане“q и последното е изплатило на [фирма] застрахователно обезщетение по риска срещу неплащане, е действителен и е породил правните си последици. Касаторът твърди, че договорът за цесия, с който застрахованият [фирма], след получаване от страна на ответника [фирма], на застрахователно обезщетение по риска от неплащане от страна на касатора, по договора за ползване на услуга „Е. Ш. К.“, е прехвърлил на изплатилия обезщетение застраховател вземанията си по същия договор за услуга, е нищожен, като сключен при липса на основание, при заобикаляне на закона, и като такъв с невъзможен предмет, вследствие на което касаторът нямал задължения към ответника. Касаторът излага в жалбата си, че видно от регресната покана и договора за цесия, вземането на [фирма] към [фирма] е погасено със заплащане от страна на ответника [фирма], на застрахователното обезщетение по договора за застраховка финансов риск, преди сключването на договора за цесия, т.е. към момента на сключването на договора за цесия правото на вземане на [фирма] към [фирма] не е съществувало, поради което и договорът за цесия е нищожен поради липса на предмет. По-натам се твърди от касатора, че застрахователят има право да се суброгира в правата на увреденото лице до размера на платеното застрахователно обезщетение, но в случая със сключване на договора за цесия застрахователят цели да се суброгира в права на кредитора, които не се покриват от правата му по регреса, поради което и договорът за цесия е нищожен поради заобикаляне на закона. Според касатора по-натам, не е налице плащане на цена по договора за цесия, цената в случая представлявала плащане на застрахователно обезщетение по договора за застраховка финансов риск, поради което договорът за цесия в случая няма възмезден характер и това го прави нищожен, поради липса на основание, с оглед също изложените в жалбата твърдения, че договорът за цесия е каузален договор и доколкото в случая същият е търговска сделка, то възмездността му е условие за неговата валидност, а изложената липса на платена цена, го прави именно нищожен, поради липса на основание. Излагат се в заключение допълнителни оплаквания, че договорът за застраховка финансов риск е сключен след настъпване на застрахователното събитие, поради което и той също противоречи на закона, както и че (в която им, следваща част, същите не са обсъждани въобще от въззивната инстанция, като несвоевременно заявени, респ. – преклудирани) цедентът е бил неизправна страна по договора му с касатора, както и че е настъпило действието на клаузата на чл. 8, т. 16 от договора от 27. 06. 2005 г. (т. нар. изключени рискове – в този период е било налице природно бедствие – наводнение), касаторът е бил в обективна (безвиновна) невъзможност за изпълнение, което не го поставя в положение на неизправна страна по договора, цедентът [фирма] не е имал правата, които да прехвърли, доколкото никой не може да прехвърли повече права отколкото сам има, че по вина на представителите на [фирма] автомобилите не са зареждани с това гориво, което е било по договор, били зареждани и автомобили, които не са собственост на [фирма], в тази връзка съдът въобще не бил взел предвид твърдението на касатора, че по вина на [фирма] са нарушени разпоредбите на т.3, т.4, т.6, т.4.1 и т.4.2 от договор от 27. 06. 2005 г. сключен между [фирма] и [фирма], както и че [фирма] е трябвало да посочи кредитен лимит за зареждане с гориво, такъв обаче не е посочен. По изложените съображения се иска отмяната на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен в цялост, със законните последици. Противната страна не ангажира отговор на касационната жалба.
Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното:
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение, въззивният съд, след като е посочил, че споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК е препратил общо към същите, е изложил още в собствените си решаващи мотиви, че възражението на ответника за нищожност на договора за цесия поради липса на предмет е свързано с направеното от него оспорване на съществуването на прехвърленото вземане. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет, а за да е налице това основание за нищожност, следва невъзможността да е съществувала преди или към момента на сключване на сделката. Въззивният съд приема, че всеки договор за цесия, с който се прехвърля парично вземане, определено по страни и размер, има възможен предмет, а ако цедентът не е титуляр на прехвърляното вземане, то договорът само не поражда транслативния ефект, към който е насочен. Съгласно чл. 100, ал. 1 от ЗЗД, ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговоря за съществуването на вземането, следователно дори и да не съществува вземането, цесията поражда облигационно правоотношение между страните и цедентът ще отговаря за неизпълнението на договорното си задължение. Въззивният съд е посочил в заключение, че в процесната хипотеза, с плащането на застрахователното обезщетение на основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.), застрахователят се е суброгирал в правата на застрахования до размера на заплатеното застрахователно обезщетение – 62 332,49 лв., а (само – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция) по отношение на вземанията за законна лихва върху главницата, за неустойка в размер на 2 268,09 лв. и за разноските по ч. гр. д. №36/2006 г., е налице валиден договор за цесия. По отношение на второто, релевирано от ищеца основание за нищожност, въззивният съд е приел, че не е налице заобикаляне на закона, тъй като страните по договора не целят да постигнат забранен от закона резултат. Действително с изрична норма на ТЗ, съответно сега на Кодекса на застраховането е предвидено, че с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят се суброгира в правата на застрахования до размера на заплатеното застрахователно обезщетение – 62 332,49 лв., но това не налага забрана за страните да уговорят в договора за застраховка прехвърляне на права в по-голям размер. Според въззивния съд, договорът не е нищожен и поради липса на основание, тъй като липсва плащане на цена по договора. Съгласно договора за застраховка и общите условия на застрахователя, прехвърлянето на всички вземания, произтичащи от договора за услуги, е задължение на застрахования. Последният е сключил договор за цесия, с който е прехвърлил останалите свои възникнали по договора вземания (за законни лихви, неустойка и разноски – отново само тях! – бележката на съдията-докладчик в касационнаата инстаниця) на застрахователя в изпълнение на задължението си по договора за застраховка, т.е., в крайна сметка въззивният съд е приел, че основанието на договора за цесия в случая е да се изпълни задължение на цедента по сключения от него със застрахователя, договор за застраховка на финансов риск. Въззивният съд отхвърлил, като неоснователно по същество и последното възражение на жалбоподателя, че договорът за застраховка финансов риск е сключен след настъпването на застрахователното събитие, като е посочил, че договорът за застраховка между [фирма] и [фирма] е сключен на 01. 12. 2004 г., действието на договора е 12 месеца, като с добавък № 2 от 22. 11. 2005 г. страните са продължили срока му на действие от 01. 12. 2005 г. за 12 месеца. Договорът за ползване на услугата „EuroShell карта“ по силата на който [фирма] е предоставил на касатора [фирма] правото да използва „EuroShell карта“, е сключен на 27.06.2005 г., а неизпълнението по същото е констатирано с двустранно споразумение между страните от 02. 11. 2005 г., следователно застрахователното събитие е настъпило в периода между 27. 06. 2005 г. и 02. 11. 2005 г. – в срока на действие на договора за застраховка. Както бе посочено, въззивният съд е изложил в мотивите си още, че не следва да се обсъждат доводите във въззивната жалба, че жалбоподателят не дължи на цедента [фирма] сумите по изпълнителния лист, тъй като цедентът е бил неизправна страна по договора за ползване на услугата „EuroShell карта“ и по негова вина автомобилите на жалбоподателя не са били зареждани с този вид гориво, който е бил договорен, както и че са били зареждани автомобили, които не са били собственост на жалбоподателя (релевирани също и в касационната жалба), доколкото тези доводи не са въведени своевременно в исковата молба или в допълнителна искова молба като предмет на спора, поради което съгласно чл.147 от ГПК възможността на ищеца да заяви тези обстоятелства и да сочи доказателства за тях е била преклудирана. С тези мотиви въззивната инстанция изцяло е споделила изводите на първоинстанционния съд, че с плащането на застрахователното обезщетение, на основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ (отм.), застрахователят се е суброгирал в правата на застрахования до размера на заплатеното застрахователно обезщетение, а по отношение на останалите вземания е налице валиден договор за цесия, въз основа на което и е потвърдила първоинстанционното решение.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материални и процесуални правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК, както следва: 1. Валиден ли е договор за цесия, с който едно търговско дружество прехвърля своето вземане за събиране от застрахователно дружество; 2. Валиден ли е договор за цесия, при който вземането на едно търговско дружество е погасено със заплащане на застрахователното обезщетение по договор за застраховка финансов риск; 3. Валиден ли е договор за цесия, при който няма плащане на цената по договора за цесия; 4. Налице ли е заобикаляне на закона, когато със сключване на договора за цесия застрахователят цели да се суброгира в права на кредитора, които не се покриват от правата му по регреса; 5. Налице ли е противоречие на закона, когато договорът за застраховка финансов риск е сключен след настъпване на застрахователното събитие, поради, което договорът за застраховка финансов риск, също противоречи на закона. По отношение на всички, така формулирани от касатора с твърдения да са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпроси, наличието на поддържания допълнителен селекционен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, касаторът обосновава общо с липсата на съдебна практика по повдигнатите важни въпроси, което обуславяло допускане до разглеждане на касационната жалба – чл.280 ал.1 от ГПК.
По така поставените въпроси настоящият касационен състав намира следното: Първият въпрос, освен че е общ, неясен и изцяло хипотетичен, също така и няма установима пряка връзка с разрешения с обжалваното въззивно решение правен спор, поради което и не е релевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Както въззивният съд, така и първоинстанционният такъв, към мотивите на който е препратено с обжалваното въззивно решение, въобще не са обсъждали при формирането на решаващите си за изхода на делото, свои изводи въпрос, свързан с валидността на договор за цесия, с който търговско дружество прехвърля свое вземане за събиране от застрахователно дружество. Въпрос в такъв смисъл не е релевиран пред инстанциите по същество, нито пък е въобще установимо да е относим към конкретния правен спор, както от доводите и възраженията на страните по делото, така и от установената по същото фактическа обстановка и/или пък от правните изводи на съдилищата по съществото на спора. Точният смисъл на въпроса и относимостта му към правния спор в частта му досежно прехвърляне на вземане от търговско дружество на застраховател за събиране, не е установим, освен от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, но и във взаимовръзка с което и да е от основанията за касиране на въззивното решение, заявени и поддържани в касационната жалба, поради което и доколкото не е от значение за изхода на делото, същият въпрос не е годен да обоснове наличието на общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същото се отнася и за формулирания от касатора втори въпрос. На първо място, същият, както и първият такъв е неясен, но уточнен съобразно правомощията на касационната инстанция, визирани в края на изр. трето на т. 1 от цитираното ТР № 1/2010 г. и във връзка с изложените в касационната жалба оплаквания за нищожност на договора за цесия, като такъв с невъзможен предмет, доколкото прехвърленото с него вземане е погасено, чрез плащането на застрахователно обезщетение, преди сключването на договора за цесия, следва да се счита зададен в смисъл дали е валиден договор за цесия, с който се прехвърля вземане на търговско дружество, което вземане – предмет на същия договор за цесия, е погасено със заплащане на застрахователно обезщетение по договор за застраховка финансов риск, преди сключването на договора за цесия. Дори и така уточнен, въпросът е ирелевантен. Видно от възпроизведените мотиви на въззивния съд и съответната част от тези на първоинстанционния, към които е препратено, решаващите изводи на съда досежно основателността на иска, респ. – на твърденията на ищеца за несъществуването на вземане към ответника – застраховател, се основават на валидността на договора за цесия между застрахования и застрахователя, само в частта им по отношение на вземанията за законна лихва върху главницата, за неустойка в размер на 2 268,09 лв. и за разноските по ч. гр. д. №36/2006 г., по отношение на които вземания само, въззивният съд е изложил в решаващите си мотиви, че по изложените в решението му съображения, е налице валиден договор за цесия (последните два елемента – неустойка и разноски, не са въобще и предмет на обжалваното въззивно решение). Извън решаващите за изхода на делото в тази му част изводи на съдилищата, остават принципните разсъждения както на въззивния, така и – по препращане, на първоинстанционния съд досежно, също само принципно обсъжданата от тях, валидност на договор за цесия, с който е прехвърлено вземане, което може и да не съществува (според въззивния съд) или пък съществува, но с друг титуляр, различен от цедента (в този смисъл – и въззивният, и първоинстанционният съд). Що се отнася до вземанията на ответника по главницата, към която единствено и само са относими развитите от касатора правни твърдения, че е погасена, чрез полученото плащане от страна на застрахователя, по отношение на същата решаващите изводи на съдилищата по съществото на спора са основани само и единствено на института на суброгацията на платилия застраховател в правата на обезщетения застрахован, без каквото и да било позоваване от страна на съда, на договора за цесия между страните по договора за застраховка. По отношение на процесните вземания в тази им част пък, досежно която изводите на съда са основани на наличието на валиден договор за цесия, не са налице обосноваващите релевантността на въпроса твърдения на касатора, в тази им част същите вземания да са несъществуващи към момента на сключването на договора за цесия, като погасени чрез плащането на застрахователно обезщетение, доколкото съвсем безспорно е по делото (и касаторът не твърди обратното), че с това плащане застрахованият – цедент, е обезщетен само по главницата. Ирелевантен е третият, формулиран от касатора въпрос. Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, във възпроизведената им и подчертана по-горе в настоящите мотиви част, несъответно на оплакванията на касатора в жалбата му, и противно на обуславящите, според касатора релевантност за изхода на делото, на поставения от него трети въпрос твърдения, въззивният съд е основал изводите си за неоснователност на твърденията на касатора за нищожност на договора за цесия, поради липса на основание, не на релевираните от касатора във въпроса му, твърдения за плащане или неплащане на цената (с оглед и във връзка с развитите в касационната жалба твърдения за задължителна и безалтернативна, единствено възможна, само възмездност на договора за цесия, като субективна търговска сделка), но само на приетото от страна на съда, че основанието за прехвърлянето на вземанията на цедента (в частта им само за законни лихви, неустойка и разноски), на застрахователя е в изпълнение на задължение на цедента – застрахован, по договора за застраховка. В този смисъл и доколкото приетото от въззивния съд, като основание на договора за цесия (който въобще няма за предмет главницата) е това цедентът да изпълни свое договорно задължение към цесионера по друг, съществуващ между тях застрахователен договор, ирелевантни за изхода на делото са твърденията на касатора, както относно задължителната възмездност на цесията между търговци, така и относно липсата на основание на договора за цесия, обосновавана само поради неплащане на цена по същия. Ирелевантен е четвъртият въпрос. В нито един момент въззивният съд не е приел в мотивите си, че целта на сключването на договора за цесия е застрахователят именно да се суброгира в права на застрахования, които не се покриват от правата му по регреса. Напротив, въззивният съд ясно е отграничил в решението си приложното поле в отношенията между страните, на двата различни правни института – този на суброгацията на застрахователя в правата на застрахования – само до размера на изплатеното застрахователно обезщетение, и на почиващия на съвсем различно правно основание договор за цесия, по отношение на който изрично е посочено от съда, че се прехвърлят на цесионера права на застрахователя в по-голям обем и извън и независимо от тези, в които същият се суброгира, и за което между страните по договора за застраховка има изрична уговорка, която чрез сключването на договора за цесия, застрахованият изпълнява. Поради изложеното въпросът въобще не е съответен на приетото от въззивния съд в мотивите му, респ. – отговорът му не е обусловил изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Ирелевантен е и последният, пети въпрос. Същият, от една страна е формулиран общо и хипотетично, а от друга страна е изцяло несъответен на приетото от въззивния съд в решението му. Противно на вложената във въпроса предпоставка за обусловеност на изхода на делото от отговора му, въззивният съд в решението си ясно е приел, че договорът за застраховка финансов риск е сключен не след, а преди настъпването на застрахователното събитие, и последното е настъпило по време на действието му, поради което и отговорът на същия въпрос, зададен от касатора хипотетично във вариант, дали би било нарушение на закона, ако договорът за застраховка финансов риск би бил сключен не преди, а след настъпването на застрахователното събитие, няма никакво отношение нито към конкретното дело, нито към изхода му във въззивната инстанция.
По отношение на всички въпроси от изложението на основания за допускане на касационно обжалване, от касатора не се обосновава и наличието на поддържания допълнителен селекционен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, а общо заявеното от него, че по същите въпроси липсва съдебна практика, само по себе си не обосновава наличието на такъв критерий, както същият е разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Поради изложеното и доколкото не се установява по делото да са налице поддържаните от касатора, както главен, така и допълнителен, селекционни критерии за допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение, такова обжалване не следва да се допуска. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а ответникът по жалбата не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1964, постановено на 28. 10. 2013 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Девети състав по т.д. № 1651 по описа на съда за 2013 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: