О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№672
гр. София, 04.12.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1891 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [фирма], Р. С. Л. и С. М. Л. срещу решение №10 от 20.02.2017 г. по в.т.д.№3/2017 г. на АС Бургас. С обжалваното решение е потвърдено решение №413 от 18.10.2016 г. по т.д.№372/2015 г. на ОС Бургас, с което е признато за установено по отношение на [фирма], [фирма], Р. С. Л. и С. М. Л., че дължат солидарно на [фирма] сумата от 42 960.22 лв., представляваща частично задължение по запис на заповед №100318/2.83/2007 от 20.11.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30.01.2015 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, поради следното: 1. Записът на заповед с уговорен падеж на предявяване е платима с предявяването й. 2. По изрично разпореждане на чл.50, ал.4 от ГПК, връчването чрез залепване е допустимо само при наличие на точно определени предпоставки, като за да бъде извършена преценка относно редовността на връчването, в съобщението следва да са посочени конкретно обстоятелства, които са обусловили прилагането на такова връчване, а в противен случай, уведомлението по чл.47 от ГПК е нередовно. 3. Въззивният съд не се е съобразил с установени по делото пороци, конкретно със забраната на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК спрямо физическите лица ответници, които имат настоящ адрес в САЩ. 4. В тази хипотеза, за съда не е съществувала пречка да обезсили заповедта за изпълнение.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно възникнало облигационно правоотношение, чието съдържание е регламентирано в представения договор за финансов лизинг на моторно превозно средство от 20.11.2007 г., който договор е обезпечен със запис на заповед №100318/2.83./2007 от 20.11.2007 г. с издател [фирма] и поръчители по менителничното задължение [фирма], Р. С. Л. и С. М. Л., като предмет на спора е неизпълнение на задължението за плащане по абстрактната сделка – записът на заповед. Посочил е, че записът на заповед е редовно предявен на двете дружества /издател и поръчител/ по реда на чл.50 ГПК, като връчването на нотариалната покана на поръчителя [фирма] е извършено по реда на чл.50, ал.3 на лице на адреса на дружеството, съгласило се да получи поканата, а на издателя [фирма] – по реда на чл.50 ал.4, вр. чл.47, ал.1 от ГПК, след установяване, че на адреса на регистрация липсва офис и няма кой да получи съобщенията. Изложил е съображения, че физическите лица също са уведомявани чрез залепване на обявление, като видно от събраните доказателства в първоинстанционното производство, официалната регистрация на лицата към 2015 г. все още е била в Република България – в удостоверенията за настоящ адрес се посочва, че и двамата са се установили в САЩ от 04.12.2015 г., т.е. след датата на изпращане на нотариалните покани от лизингодателя, след издаване заповедта за незабавно изпълнение и след предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК.
Настоящият състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения за противоречие на решението с практиката на ВКС и съображенията за неправилност на изводите на въззивния съд, изцяло възпроизвеждащи доводите, свързани с правилността на решението, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/. В този смисъл и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационните жалби – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Дори и да се приеме, че се поставят следните въпроси: необходимо ли е записът на заповед с падеж на предявяване да се предяви на издателя; за приложението на чл.50, ал.4 от ГПК и за правомощието на въззивния съд да обезсили заповедта за изпълнение при наличие на хипотезата на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 от ГПК, то касационно обжалване отново не следва да бъде допуснато. Както бе посочено, в мотивите на съдебното решение въззивният съд е приел, че записът на заповед е предявен на издателя, като връчването на нотариалната покана е извършено по реда на чл.50, ал.4 от ГПК, поради установената липса на офис на адреса по регистрация на дружеството. Т.е. произнасянето на въззивния съд е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, както по отношение на необходимостта записът на заповед да се предяви на издателя /изискуемостта на вземането по запис на заповед, издаден на предявяване, настъпва с предявяването му на издателя, което е необходимо условие за възникване изискуемостта на задължението и за авалиста/, така и по отношение на необходимите предпоставки за приложение на чл.50, ал.4 от ГПК. Що се отнася до правомощието на въззивния съд да обезсили заповедта за изпълнение с оглед разпоредбите на чл.411, ал.2, т.3 и т.4 от ГПК, то в случая, отсъствието на визираните хипотези е обосновано от въззивния съд с установеното по делото местоживеене и наличие на постоянен адрес на физическите лица на територията на Република България към момента на издаване на заповедта за изпълнение и предявяване на иска по чл.422 от ГПК, респективно в решението липсва произнасяне по този въпрос. Доколко изложените от съда съображения и направените въз основа на тях изводи са обосновани е въпрос, отнасящ се до правилността на решението, която не подлежи на преценка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №10 от 20.02.2017 г. по в.т.д.№3/2017 г. на АС Бургас.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.