О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
гр. София, 01.08.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3007 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. П., [населено място], срещу решение № 212 от 10.06.2015г. по в.т.д. № 264/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 18 от 18.02.2015г. по т.д. № 59/2014г. на Окръжен съд Хасково. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по иск по чл.422 ГПК съществуването на вземания на [фирма] спрямо А. Д. П., за които са издадени заповед № 61 от 24.01.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 24.01.2014г. по ч.гр.д. № 131/2014г. на РС – Хасково, произтичащи от договор за банков кредит Продукт „Бизнес оборудване Г.“ № BL 19733 от 08.07.2008г., сключен между [фирма] и [фирма], от анекс № 1 от 18.09.2009г. и договор за поръчителство от 18.09.2009г., сключен между банката и А. Д. П., включващи: главница в размер на 38 433 лева, договорна лихва в размер на 3 766,60 лева за периода 21.04.2013г. – 21.01.2014г., законна лихва за забава върху главницата, считано от 22.01.2014г. до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. От кога започва да тече срокът по чл.147 ГПК – от датата, на която установяват свидетелите на ответника, че е уведомен за предсрочната изискуемост на вземането, или от датата на обратна разписка, която няма данни да е изпратена от ищеца, нито че лицето, което я изпраща, действа като негов пълномощник, нито че пратката съдържа точно това изявление на кредитора?
2. Допустимо ли е да се приеме, че в този случай пратката е изпратена от ищеца и съдържа именно писмото за обявяване на кредита за предсрочно изискуем?
Поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 358 от 18.06.2010г. по гр.д. № 1183/2009г. на ВКС, ГК, III г.о..
3. За съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите съгласно чл.236, ал.2 ГПК? Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 241 от 17.10.2012г. по гр.д. № 850/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., тъй като не е обсъден Рамков договор за реда и условията за предоставяне и обезпечаване на кредити по проект „Гаранционен фонд за микрокредитиране“, сключен между банката и МТСП чрез българската банка за възстановяване и развитие.
4. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на това, че длъжникът и поръчителят са уведомени устно за обявената предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит в случая, когато това не се оспорва от ответника, или това подлежи на доказване само с писмени доказателства?
5. Обратна разписка, в която няма данни да е изпратена от ищеца, нито че лицето, което я изпраща действа като негов пълномощник, нито за съдържанието на пратката, съставлява ли доказателство за това, че е изпратена от ищеца и че съдържа именно изявлението му за обявяване на вземането по договор за банков кредит за предсрочно изискуем?
6. Налице ли е неравнопоставеност на страните в договорното правоотношение и злоупотреба с права, когато банката обявява кредита за предсрочно изискуем, но в продължителен период – повече от 6 месеца не изпраща уведомление на длъжника и може ли поръчителят да се позове на тази злоупотреба и как трябва да се преценява това поведение на банката от съда във връзка с разпоредбата на чл.147, ал.1 ГПК, и какъв е срокът, в който банката е длъжна, след като обяви и осчетоводи кредита за предсрочно изискуем, да уведоми поръчителя?
Твърди, че по последните три въпроса не е налице съдебна практика, поради което поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число показанията на свидетелката Е. Т. – П. – управител и собственик на дружеството кредитополучател, и въз основа на тях е дал отговор на основния въпрос, поставен във въззивната жалба, за настъпване на изискуемостта на кредита с оглед изчисляване на сроковете по чл.147, ал.1 ЗЗД. Приел е, че съгласно чл.27 от договора за банков кредит банката има право да обяви предсрочна изискуемост на кредита при положение, че кредитополучателят не е изпълнил което и да е задължение по договора, вкл. не е внесъл дължима вноска по главница или лихва, както и че в чл.33 е уговорено, че всички уведомления и изявления във връзка с договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат получени, ако по факс, чрез лично доставяне или изпращане по пощата с обратна разписка, или с телеграма достигнат до адресите на страните, посочени в договора. Посочил е, че в случая кредитополучателят и поръчителят са посочили един и същи адрес в [населено място], на който са изпратени писма и съгласно приложените обратни разписки на 03.01.2014г. получателите им са отказали получаването с мотив, че ще работят на 17.01.2014г. С оглед на това въззивният съд е приел, че при така уговорения начин на уведомяване и връчване на изявления, свидетелските показания относно настъпване на предсрочна изискуемост в един по-ранен момент, не опровергават изложените в исковата молба факти и следва да се приеме, че банка е обявила кредита за предсрочно изискуем с изпратените чрез фирма С. писма с обратни разписки, оформени при отказ. Като е взел предвид, че на 22.01.2014г. е подадено заявление срещу длъжниците – кредитополучател и поръчител, въззивният съд е приел, че е спазено изискването кредиторът да упражни правото си срещу длъжника в 6 месечен срок, считано от обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Въззивният съд е взел предвид, че писмата, връчени с представените обратни разписки, носят изходящ номер на банката от 26.06.2013г., както и че в обратните разписки са вписани податели Адвокатско съдружие Д. и съдружници и В. В., но е приел, че е представено пълномощно от банката за упълномощаване на адв. Д. от същото адвокатско съдружие да представлява банката, включително и с правата по т.5 – да изготвя, подписва и изпраща от името на банката покани за доброволно изпълнение, уведомления за обявяване на предсрочна изискуемост, както и всякакви други документи, свързани с тази цел, вкл. и с правото да преупълномощава адвокати с правата по пълномощно. Взел е предвид и представеното пълномощно за преупълномощаване на адв. В. В., от което е направил извод, че посоченият подател в обратните разписки е упълномощен да изпрати писмата.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора първи два процесуалноправни въпроса не съответстват на данните по делото. Въпросите са поставени във връзка с твърдението на касатора, че няма данни какво съдържа пратката, която е изпратена до него и за чието получаване е представена обратна разписка, нито че тази пратка изхожда от ищеца. Въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, е приел, че е доказано изпращането на покана за изпълнение, съдържаща и изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, че тази покана изхожда от упълномощено от ищеца лице и че е получена от главния длъжник. По обосноваността на този извод касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК, а изложените в тази връзка оплаквания на касатора могат да бъдат обсъдени само след допускане на касационно обжалване на въззивното решение при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Поради това тези въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Третият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд не се отклонил от тази практика, като е обсъдил относимите доказателства съобразно очертания от оплакванията във въззивнтна жалба предмет на въззивното производство и е формирал собствени фактически и правни изводи. Поради това не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният четвърти въпрос е обсъждан от въззивния съд, но е решен при съобразяване с конкретните факти по делото – с конкретните клаузи на сключения между страните договор. Поради това, доколкото отговорът на поставения въпрос по начина, по който е формулиран, зависи от конкретните факти по делото и събраните доказателства, не може да се приеме, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Отговорът на петия процесуалноправен въпрос също е обусловен от обсъждане на доказателствата по делото и по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на изводите на въззивния съд. Съгласно т.1 на ТР № 1от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това поставеният от касатора въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол.
Шестият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не съответства на данните по делото. При съобразяване с клаузите на сключения договор въззивният съд е приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с изпращане на писмени уведомления до длъжниците, поради което не е формирал извод за обявяване на предсрочна изискуемост с други действия, в какъвто контекст е поставен въпросът. С оглед на това така поставеният въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 212 от 10.06.2015г. по в.т.д. № 264/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: