11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
гр. София 31.07. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 3423 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от М. М. Д. срещу въззивно решение, постановено на 19. 05. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение II – Д въззивен състав по гр.д. № 11315 по описа на съда за 2013 г., с което след отмяна на постановеното на 27. 05. 2013 г. от Софийски районен съд решение по гр.д. № 322/2013 г. в частта му, с която са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, предл. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 и 86 от ЗЗД, с въззивното решение по същество, същите са уважени, със законните последици. По изложени в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. второ от ГПК и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, се иска допускане на такова обжалване, отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици.
В касационната жалба се поддържа, че основният спорен момент между страните по делото се съсредоточава около това дали е налице валидно застрахователно правоотношение между тях по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, в тази насока в отговора на исковата молба е направено възражение от касатора относно валидността на представения по делото застрахователен договор, а за да уважи исковете, въззивният съд е приел, че между страните по спора е налице валидно застрахователно правоотношение, който извод според касатора е неправилен, като резултат от това, че съдът не е преценил доказателствения материал в неговата съвкупност. Съдебният акт, според касатора се основава на едностранчив анализ на част от доказателствата, поради пълната липса на обсъждане на представената с искова молба застрахователна полица, която не носи подпис от страна на „застрахован“, а в случай че съдът бе извършил тази съпоставка на представените с исковата молба доказателства, то законосъобразният извод би бил, че между страните по делото не е налице застрахователно правоотношение. В касационната жалба се твърди, че в резултат от това, допуснато от съда нарушение, не са обсъдени и са останали без отговор възраженията на ответника относно валидността на представената застрахователна полица, заявени своевременно с отговора на исковата молба. Отделно съществено нарушение на процесуалния закон според касатора е, че съдът е основал своето решение на „извадка“, която не притежава характеристиките на документ – същата не носи подпис и не е посочен автор, видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е приел представената извадка като такава „от електронен регистър“, но от представения хартиен носител липсват данни за това да е съставен електронен документ съгласно изискванията на чл. 3, ал. 2 от Закона за електронния документ и електронния подпис. Не можело, според касатора да се приеме, че е налице официален свидетелстващ документ, когато липсват данни за подписването на същия, чрез изискуемата от закона автентификация, чрез електронен подпис, поради което и съдът е следвало да изключи представената разпечатка от доказателствения материал, и да не обсъжда същата при постановяване на акта си по същество на спора.
Ответникът по касация оспорва жалбата и наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, претендира разноски за касационната инстанция, но не ангажира доказателства за извършени такива (същият е защитаван по делото от адвокат, а не от юрисконсулт). В необжалваната му част, с която решението на СРС е потвърдено в частта, с която частично е върната исковата молба, по която е образувано първоинстанционното производство въззивното решение, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Касационната жалба, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. При преценка на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, съобразно изложените в жалбата касационни основания и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение намира, че в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следното: За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстанционно решение, въззивният съд е изложил в решаващите си мотиви, че видно от извадка от електронния регистър на Гаранционния фонд с приложена справка от Информационния център на същия фонд за автомобил с peг. [рег.номер на МПС] за периода 14. 07. 2009 г. – 15. 07. 2010 г. е регистрирана застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ с ищцовото дружество. С оглед на това въззивният съд е приел, че е налице валидно застрахователно правоотношение между ищеца и ответника в качеството му на застрахован. Налице е и плащане на застрахователно обезщетение от ищеца в полза на увреденото лице, в качеството му на увредено от причинения от ответника деликт, като основание за встъпването му в правата на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 от КЗ, поради което предявеният на това основание иск следва да бъде уважен за пълния му предявен размер – 16999,07 лв., с оглед заключението на СТЕ, приета от първоинстанционния съд, като се присъдят и ликвидационните разноски в размер на 15 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се заявяват и се поддържат, като обосноваващи наличието на основния критерий за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 2009 г., въпросите: 1. „За задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК.“ 2. „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото такива и да изложи съображения, защо не ги възприема и дали може да се обсъди само част от доказателствата, като другата част се игнорира без да се изложат мотиви за това? Следва ли при противоречие между отделни доказателства съдът да обсъди същите в цялост като изложи мотиви кои кредитира и защо?“ и 3. „Допустимо ли е съдът да основава своите актове на неподписана разпечатка от електронен регистър?“
Първият въпрос, с оглед на широката му формулировка и принципното, установено както в процесуалния закон, така и в задължителната съдебна практика, включително посочената от касатора, задължение на съда, при постановяване на решението си да обсъди всички допустими, като своевременно релевирани, и относими към правния спор, доводи и възражения на страните, би могъл да бъде приет за релевантен за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. По отношение на този въпрос, се претендира наличието на допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в смисъла, разяснен с т. 2 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 2009 г., като се сочи, че в обжалваното въззивно решение, същият е разрешен в противоречие със задължителна съдебна практика, обективирана в Решение № 548 от 06. 12. 2010 г. на ВКС, ГК, III ГО, гр.д. № 1119/2009 г. и Решение № 37/29.03.2012 г. на ВКС, I ГО по гр.д. № 241/2011 г. Освен оплакванията досежно правилността на изводите на въззивния съд по същество, преценката на която правилност е извън предмета на настоящото производство по проверка наличието само на основания за допускане на касационно обжалване, така претендираното противоречие обаче, се обосновава фактически само с оплакването, че при произнасянето си съдът не е обсъдил развитите в писмената защита на ответника доводи относно това, че представената по делото електронна справка не носи подпис, поради което не може да се разглежда като документ. Последното оплакване, което единствено обосновава наличието, според касатора на релевираното противоречие на решението със задължителната съдебна практика, е от една страна фактически необосновано, доколкото видно от материалите по делото, визираната електронна справка (л. 9 от първоинстанционното производство) е представена по делото от ищеца в заверен от процесуалния му представител, възпроизведен на хартиен носител препис, каквато възможност процесуалният закон в чл. 184, ал. 1 изрично предоставя на страните, а оспорване и искане по см. на изр. второ от ал. 1 и по ал. 2 от същия законов член, в какъвто смисъл касаторът излага оплаквания едва пред касационната инстанция, по делото в инстанциите по същество не са релевирани. На следващо място, посоченото като необсъдено от въззивния съд и единствено обосноваващо противоречието на решението със задължителната съдебна практика по първия, формулиран от касатора въпрос възражение, въобще не е релевирано нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, дори до приключване на устните състезания в последното. Такова възражение се съдържа едва в т. 2 от писмената защита на касатора, депозирана след приключване на устните състезания във въззивната инстанция, поради което и същото е преклудирано, съобразно разпоредбата на чл. 370, вр. с чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 от ГПК, а необсъждането му от въззивния съд не обосновава наличието на претендираното противоречие на решението му с посочената задължителна съдебна практика, в изложения от касатора смисъл.
По отношение на релевантността на втория въпрос важи изложеното в настоящите мотиви досежно първия такъв – с оглед широката му формулировка и законоустановеното, затвърдено и в задължителната съдебна практика, задължение на съда да обсъди всички, събрани, като относими, и допустими доказателства по делото, същият би могъл принципно да бъде приет за релевантен за изхода на делото. По отношение на него също се поддържа допълнителният селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди че в обжалваното решение е разрешен в противоречие с Решение № 149 от 03. 07. 2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 69 от 23. 07. 2014 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. по т.д. № 1874/2013 г. Отново, както и по първия въпрос единственото оплакване, с което така твърдяното противоречие се обосновава е относно това, че въззивният съд е оставил без обсъждане представената по делото застрахователна полица, носеща подпис единствено на ищеца. Пак и отново по отношение на същия въпрос, така поддържаният допълнителен селекционен критерий не е налице. За да постанови решението си, въззивният съд се е основал на извадката от информационния регистър, поддържан от Информационния център на Гаранционния фонд, нормативно установените цел и функция на който регистър (чл. 35 и сл. от Правилника за устройството и дейността на Гаранционния фонд, срв. и чл. 292, ал. 1, т. 3 и ал. 2, чл. 293 от КЗ), са именно даването на публичност, по реда на чл. 37 от правилника, до регистъра на данни от договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, т.е. удостоверените в същия публичен регистър, от оправомощени и натоварени за това длъжностни лица, и по нормативно установените форми и ред, данни от същите договори, включително относно съществуването на конкретен договор за застраховка „ГО“, неговите идентифициращи белези (№ на застрахователна полица), застраховано МПС, и период на валидност, следва да се считат установени по делото чрез представената във възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната, извадка от същия електронен регистър, като с официален свидетелстващ документ, обвързващ съда с материална доказателствена сила. Оборването на тази доказателствена сила, както и на тази, на също официалния свидетелстващ документ, какъвто е констативният протокол за ПТП, включително в частта му досежно наличната застраховка „ГО“ на участниците в същото, тежи върху страната, която ги оспорва, в случая – върху касатора и такова оборване по делото не е проведено. Поради изложеното и основаването от страна на въззивния съд, на изводите му досежно наличието на договор за застраховка „ГО“ между страните, на наличните по делото официални свидетелстващи документи, материалната доказателствена сила на които по делото не е оборена от страната, върху която процесуалният закон възлага тежестта за това, макар и при необсъждане изрично и подробно, и на също представените по делото, но частни документи, които не обвързват съда с материална доказателствена сила, и извън производството по оспорване истинността на наличните по делото официални свидетелстващи такива, от една страна опровергава твърденията на касатора досежно релевантността на поставения от него, втори правен въпрос, която е само условно и принципно възприета по-горе в настоящите мотиви, а от друга страна сочи на липсата и на претендирания от касатора допълнителен селекционен критерий по т. 1, ал. 1 на чл. 280, ГПК, доколкото не се установява по делото претендираното от касатора, разрешаване на поставения процесуалноправен въпрос, в противоречие с посочената, задължителна съдебна практика.
Третият, формулиран от касатора въпрос е от една страна не правен, а фактически, доколкото отговорът му зависи не от прилагането на конкретна правна норма, като адресирано до неопределен кръг от субекти, общо правило за поведение, а от приетите от съда за установени по отделното дело, конкретни обстоятелства по същото. На следващо място, с оглед правният характер на извадката от електронен регистър, като електронен документ по см. на чл. 184 от ГПК, въпросът е и фактически несъответен на установимите, и видни, действителни обстоятелства по делото, доколкото с оглед вида на документа (електронен), същата извадка (именувана във въпроса „разпечатка“), въобще не би могла да бъде „подписана“ в общоприетия смисъл, както би могло да бъде подписан всеки друг, писмен документ, а установеният от процесуалния закон начин за приобщаването й към доказателствения материал по делото е този по чл. 184, ал. 1 от ГПК – чрез възпроизвеждане на хартиен носител като препис, заверен от страната, което и именно, в конкретния случай е сторено от ищеца по делото. По отношение на третия въпрос не се установява по делото и наличието на поддържания допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същият се обосновава с твърдения, че даденият с въззивното решение отговор на този въпрос е в разрез с приетото в правната теория, че не са документи, а веществени доказателства писмените материали (чертежи и др.), тъй като не материализират писмено изявление, поради което формирането на нова съдебна практика, според касатора е способът за преодоляване на празнотите, когато съдът не се е произнасял по даден въпрос. Пак според касатора, доколкото Гражданският процесуален кодекс за първи път урежда доказателственото значение на електронния документ и предвид приетото от съда, че извадката е от електронен регистър, то следва по реда на допускане до касационно обжалване да бъде даден отговор на посочения въпрос, като бъде преодоляна празнота в законодателството. Според настоящия състав, приложимите в конкретния процесен случай правни норми не са непълни, неясни или противоречиви, което да налага създаването на съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък разглеждането на поставените въпроси би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Напротив – приложимите правни норми, описани и в настоящите мотиви, са ясни и непротиворечиви, а съдебната практика по прилагането им, освен че също е безпротиворечива, но е и актуална. На свой ред, твърдяното от касатора противоречие с разрешенията на правната доктрина, макар авторитетни, от една страна не е налице, с оглед конкретния характер на извадката от електронния регистър на ИЦ към ГФ, която с оглед изложеното по-горе в настоящите мотиви, не съставлява просто писмен материал по см. на същите разрешения, но заверен от страната, възпроизведен на хартиен носител препис от електронен документ, а от друга страна дори и да е налице, едно такова противоречие на изводи на въззивния съд с доктриналните разрешения, не би съставлявало само по себе си основание за допускане на касационно обжалване, като обосноваващо допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Поради изложеното и доколкото в случая не са налице императивно законоустановените, както основен, така и допълнителни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното решение, не следва да бъде допускано. Искането в отговора на касационната жалба за допускане на поправка във фамилното име на ответника по касация в съдебните актове на инстанциите по същество, е извън предмета на настоящото, касационно производство. При този изход на делото в касационната инстанция, касаторът няма право на разноски, а ответникът по касация не установява действително направени такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение, постановено на 19. 05. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение II–Д въззивен състав по гр.д. № 11315 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение от 27. 05. 2013 г. постановено от СРС, 48 с-в по гр.д. № 322/2013 г. в частта, с която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 от КЗ и чл. 86 ЗЗД, и вместо това е признато за установено по исковете предявени от ЗК [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу М. М. Д., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] с правно основание чл. 422, вр. с чл. 124 от ГПК, вр. с чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 от КЗ и чл. 86 от ЗЗД, че М. М. Д., ЕГН: [ЕГН] дължи на ЗК [фирма], ЕИК:[ЕИК]: сумата от 16999,07 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 21. 09. 2012 г., до изплащането й, представляващи изплатено обезщетение на имуществени вреди по лек автомобил „БМВ, модел Х6″, рег. [рег.номер на МПС] на 26. 12. 2009 г. в [населено място], причинени от М. М. Д., управлявал с алкохол в кръвта над допустимото МПС „БМВ модел 318″, рег. [рег.номер на МПС] , застрахован при ЗК [фирма] по застраховка „Гражданска отговорност“, полица № 223099596507/15. 07. 2009 г., нарушил правилата за движение; сумата 15 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 21. 09. 2012 г., до изплащането й, представляващи изплатени ликвидационни разноски по щетата, отделно сумата от 2564,52 лв., представляващи обезщетение за забава на плащането на главницата за периода от 11. 04. 2011 г. до 21. 09. 2012 г., за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 44489/2012 г. по описа на Софийски районен съд, I-во Г.О., 48-ми състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: