О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№673
гр. София, 04.12.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1840 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №65 от 22.03.2017 г. по т.д.№732/2016 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №637 от 22.07.2016 г. по т.д.№1501/2015 г. на ОС Варна, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Църка при храм „Св.Р. Б.” иск за сумата от 100 000 лв., част от претенция от 265 667.91 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи – в резултат на неполучена печалба по договор №1 от 01.08.2014 г.
В жалбата се излагат съображения, че решението е недопустимо, евентуално неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. Произнасяйки се по съществото на спора, определил ли е въззивният съд новата правна квалификация на иска – по чл.268 от ЗЗД, единствено върху фактическите основания, посочени в обстоятелствената част на исковата молба или е взел предвид и нетвърдяни факти. 2. При определяне на новата правна квалификация, различна от тази в доклада по чл.146 от ГПК на окръжния съд, следвало и е въззивният съд да даде нови указания относно релевантните факти, подлежащи на доказване. 3. Може ли отправеното извънсъдебно уведомление от страна на ответника за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.2 от ЗЗД поради виновно неизпълнение от ищеца на договорно задължение да се прецени като равнозначно на направен отказ от договора за изработка от възложителя по смисъла на чл.268 от ЗЗД с произтичащите от него последици.
Ответникът по касация Църка при храм „Св.Р. Б.” навежда доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въз основа на заявените от ищеца /настоящ касатор/ фактически основания – наличие на неполучена печалба по сключен между страните Договор №1/01.08.2014 г. за изпълнение на възлагане по проект за основен ремонт и реконструкция на Храм „Св.Р. Б.” [населено място], поради неоснователното му разваляне от страна на ответника и претенцията за обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи, дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.88, ал.1 изр.2 от ЗЗД, вр. чл.82, изр.1 от ЗЗД е неправилна /в посочената норма на закона е уредено правото на кредитора, развалил договора, да получи обезщетение от неизпълнението на своя съдоговорител, което неизпълнение е станало причина той да развали договора, а съгласно чл.82 ЗЗД тези вреди обхващат претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението/. Посочил е, че претендираното от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, намира правната си квалификация в разпоредбата на чл.268 от ЗЗД, като първоинстанционното решение не е недопустимо, а при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба не е било необходимо даването на допълнителни указания на страните. Изложил е съображения, че неоснователно се явява твърдението на ответника, визуализирано в отправеното от него уведомление за разваляне на договора от 06.10.2014 г., че задължение на ищеца е било осигуряването на банкова гаранция в полза на ДФ „Земеделие“, изискуема в случаите на авансово плащане от Фонда и поради неизпълнение на това задължение повече от два месеца след сключване на договора, налице е неизпълнение по смисъла на чл.87 ЗЗД, което пък се явява основание за разваляне на договора. В този смисъл е приел, че облигационната връзка между страните е прекратена, без да е налице виновно поведение от страна на изпълнителя, т.е. – налице е отказ от възложителя по договора, но тъй като в случая ответникът не е дал необходимото според договора писмено възлагане на ищеца за започване на изпълнението на договора, а ищецът не е установил каква би била печалбата му при изпълнение на договора /съобразно вещото лице, по назначената по делото СТЕ печалбата за строителя зависи от евентуалните непредвидени разходи, които могат да доведат и до липсата на такава/, е достигнал до извод, че искът се явява неоснователен.
Настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол на въззивния акт е неоснователно.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото. Въззивният съд се е произнесъл по така предявения иск, изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация и относимите към нея правнорелевантни факти. Именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти и съобразно искането отправено до съда е релевантно при преценката за допустимостта, поради което в случая не се установява вероятна недопустимост на обжалваното решение, каквато всъщност твърди касаторът. Също така доводите, свързани и с неправилна правна квалификация на спорното право, респективно евентуалните грешки в определянето на правната квалификация на иска, съставляват основание по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на решението, която обаче не подлежи на контрол в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби, поради което по свързания с твърденията и в тази насока първи въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
От друга страна при наличие на очертаване на всички правно релевантните факти и разпределение на доказателствената тежест между страните, в доклада по чл.146 от ГПК, въззивният съд, въпреки, че е приел, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, не е бил длъжен да дава указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, като се е съобразил изцяло с разясненията, дадени в т.2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което в случая не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК спрямо втория от въпросите, респективно по него касационно обжалване също не следва да бъде допуснато.
На следващо място отговорът на третия от поставените въпроси се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност този въпрос е фактически и се решава за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства, още повече че както бе посочено, основният решаващ мотив на въззивния съд, за да достигне до извод, че предявеният иск е неоснователен, е неустановяване от страна на ищеца каква би била печалбата му при изпълнение на договора, респективно третият от въпросите не може да се счете и за обуславящ решаващата воля на съда.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация, направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 3 530 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №65 от 22.03.2017 г. по т.д.№732/2016 г. на АС Варна.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на Църка при храм „Св.Р. Б.” сумата от 3 530 лв., направени разносик пред ВКС
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.