6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 673
София, 09.10. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1378 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 1091/14.01.2019 г. от Г. З. Х. от [населено място], чрез пълномощника си адв. И. А. от АК-П., против въззивно решение № 1540 от 11.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2022/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно отделение, V с-в, с което като е потвърдено решение № 2859 от 16.07.2018 г. на Пловдивския районен съд, ХІІ гр.с-в, постановено по гр.д. № 11580/2017 г., Г. З. Х. е осъден да заплати на К. А. Т. от [населено място], сумата от 10 000 лв. – частичен иск от общо 53 151.84 лв., представляващи обезщетение за забава в плащането на сума от 203 500 щ.д., за периода от 30.07.2014г. до 03.05.2016г., както и разноски по делото в размер на сумата от 1 600 лв. Релевира касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск, заявен като частичен, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Бланкетно релевира и касационните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, без мотивировка. Изведените правни въпроси са: 1. Допустимо ли е без наличие на договор за заем и без наличие на доказателства за реално получаване на сумата, да се тълкуват от съда документи, от които да се извличат съществени елементи на договора за заем, доколкото същият е реален. 2. Допустимо ли е без наличието на доказателства за получаване на заемна сума, същата да се предполага и да се дължи обезщетение за забава, както и без наличие на разписка или банков превод на заемната сума, може ли да се твърди наличието на неформален договор за заем, предвид реалния характер на заема, като разписката служи и като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. 3. Допустимо ли е да се постановява решение по същество на делото и при разпределена доказателствена тежест без да има проведено доказване/в първо съдебно заседание на 20.12.2017 г. съдът разпредели доказателствената тежест като ищеца по делото следва да установи съществуването на договора за заем и реалното предаване на сумата/. 4. Следва ли съдът да постанови решението си единствено и само на иззвънсъдебен документ като чрез стилистично и езиково тълкуване на изявленията на страните в извънсъдебен документ достига до извода за наличие на договор за заем, получаване на заемните средства и задължение за връщането им. 5. Следва ли, съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички, направени с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя. Жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика, с твърдението, че по поставените правни въпроси приетото от въззивния съд й противоречи, както следва: решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр.д. № 574/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 37 от 25.06.1969 г. по гр.д. № 32/69 г. на ОСГК на ВС.
Ответникът по касационната жалба К. А. Т. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Б. от АК-Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл.280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 86 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на заемно правоотношение между страните, въз основа на представените потвърдително писмо от 12.05.1999г. и споразумение от 25.07.2000г., подписани от тях, който факт се установява от заключенията на двете съдебно-графологични експертизи и в които документи фигурира изричното изявление на ответника Х., че е получил в брой общо сумата от 203 500 щ.д. и че се задължава да върне всички суми обратно на К. Т. на 30.04.2014 г. в брой или по посочена от него банкова сметка в български лева, равностойни на 203 500 щ.д., т.е. ответникът е признал неизгодния за него факт на съществуването на вземането на ищеца. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че в случая не е налице реално предаване на процесната сума като тълкувайки волята на страните, изразена в посочените по-горе документи, а именно, че съгласно потвърдителното писмо от 12.05.1999г., ответникът Х. потвърждава всички описани обстоятелства по получаването в брой на общо сумата 203 500 долара на САЩ, при падеж 30.07.2014г., а от съдържанието на споразумение от 25.07.2000г. страните по делото К. Т. и Г. Х., в присъствието на свидетеля С. Д., и тримата със записани ЕГН и лично подписали, се споразумяват, че Г. Х. признава и не спори, че за периода от 19.04.1999г. до 10.05.1999г., е получил от К. Т. в брой общо сумата в размер на 203 500 долара на САЩ, с падеж 30.07.2014г. и се е задължил да върне цялата сума в български лева /равностойни на 203 500 долара на САЩ/ към датата 30.07.2014г., съгласно курса на БНБ. В случай на забава страните се договорят, че Г. Х. ще дължи на кредиторите /К. Т. и съпругата му М. Т./ неустойка, равна на главницата, като се съгласяват, че размерът на неустойката не е прекалено завишен, тъй като Х. е ползвал неговите пари за период повече от 15 години без възнаграждение. Съдът е приел, че от представените по делото договор за цесия от 03.05.2016г., с нотариална заверка на подписите, се установява, че Т. е прехвърлил основното си вземане /главница/, ведно със законната лихва върху главницата към Х., на трето за спора лице П. Т. И., като си е запазил правото да получи от длъжника законните лихви в размер на 53 151,84 лв., считано от датата на падежа 30.07.2014г. до датата на подписване на договора за цесия от 03.05.2016г. Изпратеното чрез нотариус уведомление от 04.05.2016г. до Х., е получено лично от него на 20.06.2016г. От връчената на ответника покана за доброволно изпълнение, получена от него на 24.11.2014г., съдът е приел, че е дължимо обезщетението за забава, за периода 30.07.2014г. до 03.05.2016г., в претендирания размер от 10 000 лв. – частично заявени от общо 53 151,84 лв., поради което е уважил предявения иск в заявения размер.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси относно характера на договора за заем, които обобщени се отнасят до това – може ли да се приеме, че е налице договор за заем само въз основа на писмен документ, съдържащ подписите на страните, с твърдението, че не е доказано реалното предаване на парите в нито един момент, са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика. В съответствие с установената съдебна практика, съдът е приел, че от представените по делото потвърдително писмо от 12.05.1999г. и споразумение от 25.07.2000г., подписани от страните, между тях е сключен договор за заем за сумата от 203 500 щ.д., а с оглед извънсъдебното признание на заемополучателя ответник, същият се е задължил да върне сумата на заемодателя ищец на 30.07.2014 г., което не е сторил. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за заем, който е реален и се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие едната страна даде, а другата получи в заем пари. Предаването на парите на заемателя е елемент от фактическия състав на сделката като писмената й форма е необходима само за нейното доказване. В тази връзка и в съответствие с трайната съдебна практика за характера на заемния договор, съдът е приел, че в описаните по-горе писмени доказателства са обективирани признанието на Г. Х. за реално получаване на сумата от 203 500 щ.д. в заем от К. Т., както и поетото от заемополучателя задължение да върне получената сума на 30.07.2014 г., а при неизпълнение дължи и неустойка. В тази връзка следва да се отбележи, че така както са формулирани правните въпроси, свързани с характера на договора за заем, те касаят по същество правилността на въззивното решение, а твърдения, които се отнасят до неправилност на въззивното решение, изразяващи се в неговата необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният правен въпрос от процесуално естество, свързан с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК, е от значение за изхода на спора, но в случая той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Така с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 702 от 05.01.2011 г. по гр.д. № 1036/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212/2011 г. на ВКС, ІV г.о., еднозначно е прието, че съгласно сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По останалите въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба/чл. 269 ГПК/. Следователно при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба съдът не е задължен да извършва служебно проверка на правилността на първоинстанционното решение. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявената въззивна жалба и с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че в случая по делото е установено наличието на заемно правоотношение между страните, въз основа на представените потвърдително писмо от 12.05.1999г. и споразумение от 25.07.2000г., подписани от тях, че сумата не е върната на уговорения падеж и ответникът дължи на ищеца заплащането на обезщетение за забава в предявения размер. В тази връзка приетото от въззивния съд не е в противоречие и с посочената от касатора съдебна практика на ВКС, а в съответствие с нея. Тези правни изводи на въззивния съд са направени при установената по делото фактическа обстановка и са резултат на осъществена от него решаваща дейност в рамките на ограничения въззив предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК. Следователно по поставения процесуалноправен въпрос въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика, в т.ч. и приетото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство, поради което по него не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК
При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящата инстанция в размер на 830 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и договора за правна защита и съдействие от 22.03.2019 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1540 от 11.12.2018 г., постановено по в.гр.д. № 2022/2018 г. на Пловдивския окръжен съд, въззивно отделение, V с-в, по касационна жалба с вх. № 1091/14.01.2019 г. от Г. З. Х. от [населено място].
ОСЪЖДА Г. З. Х. от [населено място] да заплати на К. А. Т. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 830 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: