7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 674
София, 01.08. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1188/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от адвокат М. М. Ц. като пълномощник на Е. И. И.-Д. и Б. И. И., срещу въззивното решение от 27.06.2011 г. по гр. д. № 9064/2010 г. на Софийския градски съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответниците по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Столичната община и [фирма] [населено място] считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, от Министерството на здравеопазването не е постъпил писмен отговор.
При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решението от 04.05.2010 г. по гр. д. № 23852/2007 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявени от касаторите искове по чл. 108 ЗС за ревандикация на реална част с площ 1 240 кв. м. от УПИ І – „За болница” от кв. 6 – част от имот № 51, к. л. 550 по актуалния кадастрален план на [населено място], ограничена с букви и цифри 11-12-13-Г-6-11 на скица, приложена на л. 126 от първоинстанционното дело; и на реални части с площи 300 кв. м. и 36 кв. м. от УПИ ХІІІ-„За озеленяване” от кв. 46а, имот № 51, к. л. 550 по актуалния кадастрален план на [населено място], ограничени с цифри 17-4-5-18-17 и 16-3-4-17-16 на същата скица, всички идентични с част от нива с площ 4.000 дка, находяща се в землището на [населено място], при посочени съседи по н. а. № 24/1928 г., и представляващи част от имот пл. № 2538 по кадастралния план на [населено място] от 1939 г. на м. „Напоително поле”, к. л. 9 с площ 4 265 кв. м.
Предявеният иск е за собственост, произхождаща от реституция по силата на закона – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, с твърдения, че претендираният имот не е бил отчужден по предвиден от закона ред, както и че към 22.11.1997 г. съществуват реални части от него, незаети от мероприятие, от които могат да се обособят самостоятелни парцели.
Въззивният съд приел, че ищците не са установили имотът да е бил завзет от държавата без законово основание или отчуждаването да е извършено не по установения от закона ред. Намерил, че към 22.11.1997 г. е налице реализирано мероприятие – онкологичен институт и озеленена площ, поради което земята към него, в т. ч. и процесният имот, свързан с осъщественото строителство, има обслужващо значение за болничния комплекс. Съдът приел също, че спорният имот е част от имот – публична държавна собственост, и не може да бъде възстановен и на това основание.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроси /част от които са неясно или неточно формулирани/, които считат, че са разрешени при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие с ТР № 1/1995 г. и ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС по конкретни правни спорове. Доколкото част от последните нямат характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК и разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, те следва да се квалифицират като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. К. поставят и въпроси, които според тях налагат допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
І. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
Като разрешен при посоченото основание касаторите поставят на първо място материалноправния въпрос за наличието на предпоставките по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността по силата на закона, част от който са и въпросите: дали отчужден имот съществува реално, след като попада в двор; след като е прието и неоспорено писмено доказателство по делото – списък с изплатените и неизплатените имоти, следва ли съдът да не го кредитира при липса на други доказателства за изплащане на имота.
Обжалваното решение не противоречи, а е в съответствие със задължителната съдебна практика – ТР № 1 от 17.05.1995 г. и ТР № 6 от 10.05.2006 г., двете на ОСГК на ВКС.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд приел, че имот пл. № 2538, собственост на праводателите на ищците Б. и Е. Б., е отчужден за школа на Д. по реда на Наредбата-закон за одобрение на общия градоустройствен план на Столична голяма община /отм./ и Закона за приложението му /отм./ вр. ЗБНМ /отм./, и след оценка на мястото /определена в протокол за оценка от 1949 г., изменен с решение от 04.01.1957 г. по гр. д. № 14102/1955 г./, е изплатено обезщетение. За това свидетелства и фактът, че след като със заповед № РД-43-134 от 12.07.2000 г. по чл. 4 от З. по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, е отменено отчуждаването на свободната площ от 1 002 кв. м. /като незасегната от мероприятието болница, реализирано съгласно следващия отчуждаването план от 1965 г./, на 24.07.2000 г. обезщетението е възстановено. Обсъждайки списъка на получилите обезщетение, сред които не са посочени наследодателите на ищците, въззивният съд приел, че той касае определен момент и е с неустановен автор /чл. 144 ГПК – отм./, поради което не разколебава извода за изплащане на обезщетение. След извършената по установения законов ред отчуждителна процедура за благоустройствено мероприятие, към 22.11.1997 г. е налице реализирано строителство на онкологичен институт, и макар спорният имот да не е зает от сгради /постройки/, има обслужващо значение за болничния комплекс – част е от територията, която обслужва сградите на Националния онкологичен институт, включително помещенията, в които се намира апарат за лъчелечение „Б.”.
В случаи като този съдебната практика приема, че застроеният имот се разглежда като единен обект, в който постройката има главно, а теренът-обслужващо значение, така че не може да се отдели от сградите и да се третира като самостоятелен обект на собственост. В този смисъл претендираният имот реално не е същият и собствеността върху него не се възстановява, независимо че части от спорния имот – от 1 240 и 300 кв. м., отговарят на изискванията за образуване на самостоятелен парцел.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че поддържането на реституционни основания по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ като резултат заобикаля реда за обжалване на административния акт – решението по чл. 4 З. по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС за отмяна на отчуждаването на част от отчуждения имот, която не е заета от реализираното мероприятие. Съдът се е позовал на това решение и по-конкретно на последвалото възстановяване на обезщетението, като на още едно доказателство за това, че отчуждаването на частта от имота, предмет на спора за собственост, е извършено по надлежния ред. Частта от имота, за която отчуждаването е отменено, не е предмет на настоящото дело и по тази причина съдът не е имал основание да осъществи косвен съдебен контрол върху административния акт за реституция според разясненията в т. 4 от ТР № 6/2006 г. на ОСГК на ВКС. Ето защо въпросът за косвения съдебен контрол, който според касаторите е разрешен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, не е обуславящ правораздавателната воля на съда по иска за собственост като произхождаща от реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, така че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество.
На следващо място касаторите поставят въпросите относно възстановяването на собствеността върху имоти публична държавна собственост и има ли разпоредбата на чл. 7, ал. 4 З. обратна сила. В подкрепа на искането за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество се сочи, че цитираното от въззивния съд решение по гр. д. № 1202/2009 г. на ВКС, І-во г. о., е в противоречие с много други съдебни решения. Такива обаче, не се цитират и не се представят с жалбата и изложението към нея, а представените не се отнасят до поставения въпрос. Цитирани са и съдебни решения, постановени от Върховния административен съд на РБ, но те не попадат в обхвата на понятието „съдебна практика” съгласно разясненията в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 7, ал. 4 З. собствеността върху имоти – публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване. Трайната съдебна практика по приложението на тази разпоредба приема, че макар и приета през 2009 г. /ДВ, бр. 17/2009 г./, тя има тълкувателен характер и се прилага от влизане в сила на законите за възстановяване на собствеността /напр. решение № 491 от 30.06.2009 г. по гр. д. № 1499/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 168 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 392/2010 г. на ВКС, І-во г. о./. В случая по делото е установено, че имотът е бил предназначен за болница още с плана от 1965 г. и тази негова характеристика не е променяна, независимо, че съставеният на основание чл. 2, ал. 2, т. 4 и чл. 68 З. акт за публична държавна собственост № 02295 е от 18.08.2000 г. /в него е вписано, че имотът е предоставен на Министерството на здравеопазването и са посочени предишни актове за държавна собственост № 339 от 27.07.1949 г., № 1853/1994 г. и № 1773/1990 г./. Същественото е това, че и преди 22.11.1997 г. имотът е използван като лечебно заведение – част от територията на Националния онкологичен център, следователно е предназначен за задоволяване на обществени потребности от национално значение и несъмнено представлява публична държавна собственост – пречка за възстановяване по силата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Ето защо не се установява да е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване.
С т. 3 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС е прието, че с въвеждането на допълнителното реституционно основание в новата алинея 2 на чл. 2 ЗВСОНИ, моментът, към който следва да се преценява наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността в хипотезите на това основание, е 22.11.1997 г. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е обсъдил и преценил, с оглед легитимацията на ищците по иска за ревандикация, наличието на реституционните предпоставки именно към тази дата, която изрично е посочена в обжалваното решение. Към този момент спорният по делото имот попада в парцел І-за болница, каквото преотреждане /след отчуждаването за школа на Д./ е извършено с регулационния план от 1965 г. /действащ и при влизане в сила на новото реституционно основание/. С оглед изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване по въпросите: към кой момент се определя реституцията на имота; към кой момент съдът следва да се съобрази със статута на имота; дали отреждането с последващ план създава права на собственост.
ІІ. По основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК:
Като материалноправен въпрос, разрешен в противоречие с решение № 3035/05 от 27.01.2006 г. по гр. д. № 2253/2004 г. на ВКС, ІV-то г. о., касаторите сочат този за липса на преценка от страна на съда относно материалната законосъобразност на административния акт във връзка с начина на отчуждаването. Прегледът на решението обаче, сочи, че по това дело съдът се е произнесъл по друг спор, касаещ обвързващата материална сила на съдебното решение за реституция, както и по въпроса дали ищецът Изпълнителна агенция „Управление на частна държавна собственост към Министерството на отбраната на РБ” е активно легитимиран да предявява претенция по чл. 108 ЗС, щом придобивното основание, на което се позовава, е отмененото отчуждаване по чл. 101 ЗС.
С решение № 1392 от 27.11.2006 г. по гр. д. № 2055/2005 г. на ВКС, ІV-б г. о., е прието, че ЗВСОНИ не поставя изисквания имотът, подлежащ на реституция, да съставлява самостоятелно обособена кадастрална единица, нито въвежда зависимост на реституцията от провежданите административни производства по промяна на регулацията. Случаят не е сходен с разглеждания.
Решение № 640 от 28.05.2003 г. по гр. д. № 528/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о., касае липса на валидно изпълнена процедура по отчуждаване и липса на непосредствено отчуждително действие на регулационните планове по действалите благоустройствени закони към 1963, 1966, 1981 и 1988 г. – различна фактическа и правна обстановка от тази по настоящото дело. Решение № 1653 от 02.12.1999 г. по гр. д. № 1124/1999 г. на ВКС, ІV-то г. о., също има предвид отреждания, които са без вещноправен ефект, защото влезлите в сила регулационни планове нямат непосредствено отчуждително действие. Тези решения нямат приложение към настоящия случай, в който е прието наличие на валидно отчуждаване.
Като разрешени в противоречие с решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. и решение № 1650/07 от 12.12.2007 г. по гр. д. № 1428/2007 г., двете на ВКС, V-то г. о., са поставени следните въпроси: дали оценителен протокол и решение за изменение на оценката доказват приключила процедура по отчуждаване, без да е налице доказателство за заплащане на имота на собствениците, от които е отчужден; допустимо ли е да се приеме, че е било извършено плащане за отчуждения имот само въз основа на разпореждането на кмета в заповед да се внесе определена сума; дали влязъл в сила административен акт определя законовия ред за реституция или определящ е законът във връзка с начина на отчуждаване на имота; подлежи ли на съдебен контрол административният акт, ако възражението по него е направено от ищеца с исковата молба, а не от ответник по делото и дали съдът следва да прецени налице ли са били предпоставките за отчуждаване и по кой законов ред, след което да извърши преценка дали е налице реституция; налице ли е отчуждаване без законово основание или не по установения законов ред, след като е налице започнала, но неприключила административна процедура, защото не е налице заплащане на обезщетение.
С решение № 908 от 25.09.2007 г. по гр. д. № 796/2006 г. на ВКС е прието, че спорната част от сградата е завзета от държавата без да е налице отчуждаване по ЗОЕГПНС и преди завършване на отчуждителните процедури по ЗПИНМ, с оглед данните по делото, че правоимащите лица са обжалвали оценките на отчуждените имоти и през следващите години – 1961, 1962 г., се е развило съдебно производство по обжалване на оценителните протоколи. В решение № 1650/07 от 12.12.2007 г. по гр. д. № 1428/2007 г. на ВКС е разгледан спор, при който също няма проведено отчуждаване по благоустройствени закони, а е осъществено фактическо завземане.
В разглеждания случай съдът е формирал извод за проведена процедура по благоустройствен закон, включваща и заплатено обезщетение, от което заключил, че отчуждителният ефект е настъпил. След като фактическата и правна обстановка е различна, не може да се приеме, че е налице противоречиво разрешаване на същия правен въпрос. Обжалваното решение съдържа преценка относно релевантните по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ факти, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в това число и относно заплащането на обезщетение, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Такива в разглеждания случай не са налице.
Не се разкрива противоречие на обжалваното решение и с решение № 446 от 21.05.2009 г. по гр. д. № 1875/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по въпроса за наличие на реализирано мероприятие като пречка за възстановяване на собствеността. Според това решение наличието на площ извън оградата на училищния двор /мероприятието по плана/, частично застроена с временна постройка-магазин, и свободна, неоградена площ за достъп до него, не създава възможност за реституция, щом съгласно действащия план имотът изцяло представлява училищен двор.
Позоваването от касаторите на решение № 395 от 05.06.2009 г. по гр. д. № 887/2008 г. на ВКС, І-во г. о., е с оглед становището им, изложено в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че в конкретния случай цитираната от тях практика на Върховния административен съд би била полезна за съпоставка на административния ред за обезщетение и реституция и допустимостта на исковия ред. Това искане е извън предмета на настоящото производство, поради което посоченият съдебен акт е неотносим при преценката за наличие на основания за допускане на касационно обжалване.
ІІІ. При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите са поставили въпросите „за възстановяването на одържавен недвижим имот, който не е регулационно обособен, включен е в друг по-голям имот, или извършените мероприятия не позволяват регулационна идентификация в достатъчна степен” и „за преклузивните срокове по ЗОСОИ, доколкото имат такъв характер, в случай, че претенцията може да се осъществи и впоследствие, макар и пред друг съд”. Те не са включени в предмета на разгледания по настоящото дело спор, не са разрешени от съда и не са обусловили решаващата му воля по основателността на ревандикационната претенция. Затова и общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество по тези въпроси не е налице.
Поставен е и въпросът: „доколко е от значение за възстановяването на един имот актуването му като публична общинска собственост във връзка с приложението на чл. 7, ал. 4 ЗОбС и дали с този текст не се заличава със задна дата всяко възстановяване на такъв имот по силата на ЗВСОНИ, или тази разпоредба важи само за неприключилите производства по ЗОСОИ и ЗВСОНИ, по които възстановяването е по административен ред”. Разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ЗОбС, установяваща, че собствеността върху имоти – публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване, не е обсъждана като част от предмета на настоящото дело. Доколкото обаче, тя е аналогична на чл. 7, ал. 4 З., за приложението й важат изложените вече съображения. В този смисъл не се разкрива непълнота на закона, която да бъде отстранена чрез създаване на съдебна практика по прилагането му, или наличие на необходимост от промяна на съществуваща съдебна практика.
Въпросът „в кои случаи е приложим ЗОСОИ при реституция на имоти, които не могат да бъдат възстановени, защото са станали публична държавна собственост, и приложим ли е в случая или ищците имат право да защитят правата си по исков ред”, не е включен в предмета на спора, с който е сезиран съдът по настоящото дело. По тази причина разглеждането му не обуславя основание за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 27.06.2011 г. по гр. д. № 9064/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: