4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1184/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 674
гр.София, 19.10. 2011 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1184/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. О. П., едноличен търговец с фирма „М.-45-М. П.”, [населено място], подадена чрез процесуалния й представител адвокат Н.Н. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд, търговско отделение, трети състав № 342/02.07.2010 год., постановено по т.дело № 177/2010 год. С това решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав от 15.01.2010 год. по гр.дело № 489/2008 год., с което е осъдена ответницата-касатор да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл.236, ал.2 ЗЗД сумата 3 200 лева, представляваща обезщетение за ползуването на павилион, намиращ се в [населено място], [улица]и ул.”6-ти септември” за периода след прекратяване на наемния договор от 12.03.1998 год., както и сумата 16 128 лева-обезщетение за ползуването на терена около обекта за същия период ведно със законната лихва и съответните съдебни разноски.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е тълкувал клаузите на наемния договор, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че ищецът не би могъл да черпи права, произтичащи от договора му за наем на общинска земя със Столична община, по който ответницата не е страна и не е поемала никакви задължения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително с ТР № 1/1979 год. на ОСГК, без да конкретизира какъв е въпроса и без да изложи доводи в какво се изразява твърдяното противоречие с константната съдебна практика на ВКС. Приложено е към изложението отменително решение № 101/06.04.1998 год. по гр.дело № 590/1997 год. на петчленен състав на ВКС, постановено по реда на надзора – чл.225, ал.1 и 3/отм./ при действието на отменения ГПК от 1952 год.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] не ангажира становище по допустимостта за касационно обжалване и основателността на направените оплаквания.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото, намира че жалбата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, с което е уважен предявеният иск по чл.236, ал.2 ЗЗД. Анализирайки събрания по делото доказателствен материал съдът е приел за безспорно доказано, че след прекратяването на сключения между страните наемен договор от 12.03.1998 год. ответницата-бивш наемател, е продължила да ползува процесния търговски обект № 211-павилион заедно с прилежащия терен въпреки противопоставянето на наемателя, вкл. и през исковия период 01.10.2006 год. – 31.01.2008 год. При тези фактически данни е направен решаващия извод, че на основание чл.236, ал.2 ЗЗД ответницата дължи на бившия наемодател обезщетение за ползуването без правно основание на процесния недвижим имот, от което същият е бил лишен в рамките на посочения период. В конкретния случай присъдената сума само по размер е съпоставена с получавания преди това наем без да се променя характера на вземането като е съобразено и заключението на назначената по делото експертиза относно средната наемна пазарна цена за търговския обект.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея, касаторът не е конкретизирал релевантния за делото материалноправен или процесуален въпрос, който е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, нито е изложил доводи, обосноваващи соченото основание за допускане на касационно обжалване – противоречие с практиката на ВКС, включително на ТР 1/1979 год. ОСГК. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС, задължение на касатора е да формулира изрично материалноправния или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд и който е от съществено значение за крайния изход на делото. К. съд не е длъжен да го извежда от съдържанието на касационната жалба. В случая отговорът на въпроса за дължимостта на претендираното обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползуването на процесния недвижим имот от бившия наемател след прекратяването на наемния договор е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело. В тази връзка извършената от съда суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Ето защо, оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Приложеното към касационната жалба отменително решение по реда на надзора на петчленен състав на ВКС, постановено по чл.225, ал.1 и 3 и сл. на отменения ГПК, не представлява задължителна съдебна практика на ВКС по смисъла на т.2 от ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС и в тази връзка не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и твърдяното от касатора противоречие на обжалваното решение с ТР 1/1979 год. ОСГК. С оглед изложените в исковата молба фактически основания и петитум, правилно съдът е квалифицирал предявения иск по чл.236, ал.2 ЗЗД-норма, явяваща се специална по отношение общата разпоредба за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, която има субсидиарен характер и намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се, в който смисъл е т.10 от ТР № 1/28.05.1979 год. на Пленума на Върховния съд.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 342/02.07.2010 год., постановено по т.дело № 177/2010 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: