4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 674
София, 26.09.2016г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 2385/2016 год.и присъединеното към него ч.гр.№ 2384/2016г.,и за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. Д. Н. чрез адв.П. Т. срещу решение № 8264 от 1.12.15г., постановено по гр.дело № 20701/14г.на Софийски градски съд в частта,с която е потвърдено решението от 5.08.13г.по гр.дело № 97321/12г.на Софийски районен съд,46 състав в частта,с която е уважен предявения срещу нея от Д. С. Д. иск с правно основание чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.с чл.82 ЗЗД.
Като основания за допустимост на касационното обжалване жалбоподателката сочи визираните в чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.Поставени са следните въпроси:1.липсата на мотиви във въззивното решение относно валидността и допустимостта на писмени доказателства,от които зависи изхода на спора,представляват ли основание за неговата отмяна; 2.задължен ли е съдът да разгледа допустимостта на влязло в сила решение на ВКС,ако има възражения,че то е недопустимо,тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и ограничено ли е със срок това възражение или съдът следва да го констатира служебно.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата Д. Д. счита,че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Постъпила е и частна жалба от Д. С. Д. против определението от 22.02.16г.на същия съд по посоченото дело,с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.
Ответницата по частната жалба А. Д. Н. счита,че е неоснователна.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел,че между страните е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба,по силата на който А. Н. е поела задължение да прехвърли на Д. Д. 75% ид.ч.от процесния недвижим имот,от които 50% ид.ч.са били нейно притежание към момента на сключване на договора,а останалите 25% ид.ч.са били предмет на съдебен спор за по-голям дял от придобито по време на брака имущество.След влизане в сила на решението по посоченото дело,с което искът по чл.28 ал.1 СК е отхвърлен, ответницата е имала задължение да прехвърли правото на собственост върху ? ид.ч.,за изпълнението на което задължение е изпаднала в забава с начална дата на периода 18.12.07г.и крайна дата 6.12.11г.- датата,на която е постановено решение на ВКС за обявяване на предварителния договор за окончателен.Направен е извод,че неизпълнението на поетото задължение за сключване на окончателен договор в уговорения от страните срок е лишило ищеца в качеството му на кредитор за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху недвижимия имот и да реализира ползи от него.Прието е,че претърпените от него вреди в случая са съизмерими с пропуснатите ползи от нереализиран доход от договор за наем,сключен с трето лице за процесния имот.Същият е бил оспорен от ответницата едва с въззивната жалба,поради което въззивният съд е счел,че това възражение е преклудирано с оглед разпоредбата на чл.133 ал.1 ГПК.Ето защо е прието,че е осъществен фактическия състав на чл.82 ЗЗД за успешното провеждане на иска.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Първият поставен в изложението въпрос: липсата на мотиви във въззивното решение относно валидността и допустимостта на писмени доказателства,от които зависи изхода на спора,представляват ли основание за неговата отмяна, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.Твърдението на жалбоподателката е,че въззивният съд не е изложил мотиви защо отказва да обсъди договора за наем,който според нея е изготвен за нуждите на процеса.Въпросът не е зададен коректно,тъй като в решението си съдът е изложил съображения защо кредитира представения пред първата инстанция договор за наем от 1.12.07г.,а именно поради преклузията по чл.133 ал.1 ГПК.В тази връзка въпросът не е от значение за изхода на делото и съответно не е налице общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът: задължен ли е съдът да разгледа допустимостта на влязло в сила решение на ВКС,ако има възражения,че то е недопустимо,тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и ограничено ли е със срок това възражение или съдът следва да го констатира служебно.В случая не намират приложение разрешението на ТР № 1 от 19.02.10г.на ОСГТК на ВКС в т.1,в което е посочено,че преди да реши спорът по същество,съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост.Тезата на жалбоподателката e,че влязлото в сила решение на ВКС,постановено по иска по чл.19 ал.3 ЗЗД,е недопустимо.Съдът има задължение служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалвания пред него съдебен акт по реда на инстанционния контрол,не и да проверява допустимостта на влязло в сила решение по друго дело.По силата на чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда,който го е постановил,и за всички съдилища,учреждения и общини в РБългария.Като е зачел силата на пресъдено нещо решението на ВКС,с което по реда на чл.19 ал.3 ЗЗД е обявен за окончателен сключения между страните предварителен договор,въззивният съд не се е отклонил от трайно утвърдената практика и точно е приложил закона.
По частната жалба на Д. Д.:
С обжалваното решение съдът не е присъдил разноски на страните за въззивната инстанция,като е счел,че с оглед изхода на делото всяка от тях следва да понесе разноските за тази инстанция.
Постъпила е молба от Д. Д. с искане за изменение за решението в частта за разноските ,като му се присъдят такива за въззивното производство в размер на 955.88 лв.
С обжалваното определение въззивният съд е оставил молбата без уважение с мотиви,че след като въззивните жалби и на двете страни са оставени без уважение, всяка от тях следва да поеме направените от нея разноски за въззивната инстанция.
Настоящият състав намира,че следва да потвърди обжалваното определение,но с други мотиви.Пред въззивната инстанция жалбоподателят Д. е представил списък по чл.80 ГПК за сумата 1258 лв , от които 1200 лв адвокатско възнаграждение и 58 лв държавна такса.Пред въззивната инстанция жалбоподателката Н. е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв.М.,което е основателно.С оглед обема на правната работа и сложността на казуса настоящият състав намира,че същото следва да бъде редуцирано до минималния размер,посочен в чл.7 ал.2 т.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение в размер на сумата 388 лв.Сумирани с държавната такса общият размер на разноските пред въззивната инстанция възлиза на сумата 446 лв.Ищцата е била освободена от заплащане на държавна такса по въззивната жалба,но на адв.Т. се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА,което определено по чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата е в размер на сумата 863 лв.Същото следва да се има предвид при изчисляване на разноските по компенсация,поради което с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на жалбоподателя Д. не се дължат разноски за тази инстанция.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв .
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 8264 от 1.12.15г., постановено по в.гр.дело № 20701/14г.на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д. С. Д. против определение от 22.02.16г.по гр.дело № 20701/14г.на Софийски градски съд,с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА А. Д. Н. от [населено място], /адрес/ да заплати на Д. С. Д. от [населено място], [улица] сумата 1200 лв /хиляда и двеста/разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.