О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
[населено място], 18.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 3140/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] /в ликвидация/, [населено място], срещу определение № 485 от 25.09.2015г. по ч. т. д. № 1994/2015г. на Върховния касационен съд, I ТО, с което е оставена без разглеждане частната му касационна жалба срещу определение № 1157/30.04.2015г. по ч. гр. д. № 1686/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение от 08.12.2014г. на Софийски градски съд по гр. д. № 19650/2014г., с което е допуснато обезпечение на основание чл.389, ал.1, вр. чл.391, ал.1, т.1 и т.2, вр. чл. 397 ГПК на бъдещите искове на [фирма] срещу О. С. Г. чрез запор върху банкови сметки и чрез налагане възбрана на недвижим имот на ответника, обезсилени са издадените обезпечителни заповеди от 09.12.2014г. за налагане запор върху банкови сметки на Г. и обезпечителна заповед от 09.12.2014г. за налагане възбрана на недвижим имот, намиращ се в [населено място], подробно описан в обезпечителната заповед, и вместо това е допуснато обезпечение на бъдещи искове, които ще бъдат предявени от [фирма] за заплащане на сумата от 43 182.58 евро, представляваща дължим остатък по главница по договор за заем от 27.01.2009г., както и 15 734.30 евро, представляваща лихва за забава за периода 04.01.2011г. – 25.11.2014г. чрез налагане на възбрана върху недвижим имот, както и чрез налагане на запор върху банкови сметки на ответника.
Частният жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване и да се отмени атакуваното определение като неправилно и незаконосъобразно, както и да бъде обезсилено като недопустимо определението на Софийски апелативен съд или същото да бъде отменено като неправилно. Поддържа, че в чл. 396, ал. 2 ГПК не е предвидено разграничение на вида определения на първоинстанционните съдилища, които се обжалват, независимо, дали са такива за допускане на обезпечение или такива, с които е отказано обезпечение. Счита, че в текста на чл. 396, ал. 2 ГПК не се съдържа изрично ограничаване на кръга от съдебни актове, постановявани от въззивните съдилища и подлежащи на касационен контрол, поради което е недопустимо съдът чрез тълкуване да стеснява кръга на съдебните актове, спрямо които се осъществява касационен контрол. Жалбоподателят намира, че с измененията на чл. 396, ал. 2 ГПК е преодоляна законовата непълнота, обусловила постановяването на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което неоснователно е позоваването на тълкувателното решение без да се съобрази обстоятелството за направеното изменение на чл.396, ал.2 ГПК, предхождащо разрешенията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТКВКС.
Ответникът по жалбата, О. С. Г., изразява становище, че частната жалба е недопустима и неоснователна, тъй като касационно разглеждане на жалба срещу определение на въззивната инстанция относно налагане на обезпечителни мерки може да се допусне само когато въззивният съд допуска за първи път обезпечението. Счита, че изключение от общото правило за двуинстанционност на обезпечителното производство е налице, когато поисканото от ищеца обезпечение е било отхвърлено от първата инстанция, след което е последвало обжалване пред въззивната, която се е произнесла по същество в полза на ищеца. В този случай по изключение е допуснат контрол от касационната инстанция при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна.
За да остави без разглеждане подадената частна касационна жалба, тричленният състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, е приел, че жалбата е недопустима, тъй като обжалваният съдебен акт на въззивния съд не е от категорията на съдебните актове, за които е предвидена обжалваемост с частна касационна жалба. Изложени са съображения, че фактът на изменение на наложената обезпечителна мярка или поставянето на допълнително условие на допуснатото обезпечение не променя двуинстанционния характер на обезпечителното производство, тъй като преценката за основателността на искането за допускане на обезпечение по реда на чл. 390 ГПК е приключила с произнасянето на първоинстанционния съд. Съдът е обосновал изводите си с приложение на разрешението на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което поради несамостоятелния и привременен характер на определението за допускане на обезпечение, същото не попада в обхвата на изрично и изчерпателно изброените от законодателя в чл.274, ал.3, т.1 и т.2 ГПК въззивни съдебни актове, подлежащи на касационен контрол.
Определението е правилно.
Частното касационно обжалване е регламентирано с разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК, която въвежда изрична лимитивност при изброяване на определенията, подлежащи на касационен контрол. Определенията, с които съдът уважава искане за допускане на обезпечение не попадат в кръга на визираните в текста на разпоредбата, тъй като то има привременен, несамостоятелен характер, от което следва, че с него не се прегражда развитието на исковия процес, не се дава разрешение по същество на друго производство, нито се прегражда развитието му. Следователно това определение подлежи на двуинстанционно разглеждане, поради което след произнасяне на второинстанционния съд е изчерпан редът за обжалване и постановеният от него акт е окончателен. Съгласно чл. 396, ал. 2, предложение второ от ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежи определението на въззивния съд, само ако с него въззивният съд допусне обезпечение, следователно не и това, с което е отменено обезпечение, допуснато от първоинстанционния съд, вкл. и в хипотеза, когато по същество се потвърждава от въззива обезпечението, но при условията на гаранция. В този смисъл са и разрешенията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното, определението на първия тричленен състав на Върховния касационен съд следва да бъде потвърдено като правилно.
Въпреки направеното искане на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение. В т. 1 на ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС изрично е разяснено, че само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящото производство не е представен договор за правна защита и съдействие, нито са представени други доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение, поради което в полза на ответника по частната жалба не следва да се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева.
Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И
ПОТВЪРЖДАВА определение № 485 от 25.09.2015 г. по ч. т. д. № 1994/2015 г. на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.