О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 675
гр. София, 26.05.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2354 по описа за 2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д., представлявана от М. на р. р. и б., против решение от 05.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 3582/2005 г. от Софийски градски съд, ІІ”б” състав.
От ответниците по касационната жалба са постъпили писмени отговори от [фирма] и [фирма], които оспорват наличието на касационни основания по допустимостта на касационното обжалване, както и касационната жалба по съществото на спора.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по основателността на предявен отрицателен установителен иск от М. на в. р. против ответниците по делото, като е приел същия за неоснователен. Съдът е отменил решението на първоинстанционния съд, с което е прието за установено, че [фирма] не е собственик на спорния недвижим имот, по отношение на ищеца М. на в. р., като е отхвърлил този иск, като неоснователен. В останалата част, с която е прието, че искът е неоснователен по отношение на Столична община, въззивният съд е приел, че искът е неоснователен и е потвърдил решението на Софийски районен съд в тази част, споделяйки изводите относно неоснователността на предявения иск с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./.
Предмет на спора са отрицателни установителни искове с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК/отм/. Твърдението на ищеца по исковата молба МВР са, че с А. № 651/15.11.99г. като общинска собственост е актуван недвижим имот, намиращ се в [населено място], представляващ терен с площ от около 16 800 кв.м., съставляващ имот по неодобрения кадастрален план, к.л. 474, заедно с построени в него сгради:1. сграда на три нива- закрити плувни басейни- голям и малък, бани, сауна, сервизни помещения, трибуни, ресторант, магазин, подземен инсталационен етаж с обща разгъната площ от 5 682 кв.м. 2 .Административна сграда и медицинска служба с обща застроена площ от 100 кв.м. 3. Сграда- зала за физическа подготовка, зала за възстановителен център и сервизни помещения с обща площ от 310 кв.м. 4. Хотелски комплекс със разгъната застроена площ от 1080 кв.м. на три етажа 5. Подземно стрелбище със зали за джудо, борба, фитнес и други със застроена площ от 867 кв.м. 6. Открит басейн за скокове и трибуна. Описаният имот е актуван с А. № 8115/ 10.04.1984г. на БлРНС на основание чл.77 от НДИ/отм/. Съгласно графа 21 на същия той е предоставен за стопанисване и управление на МВР. Твърдението на ищеца е било, че А. № 651/15.11.1999г. е съставен в нарушение на чл.158, ал.2 от ППЗДС, тъй като описаният по- горе имот не е отписан от актовите книги за държавна собственост, като издаването на заповед за деактуване по реда на чл.78, ал.1 от ЗДС е предпоставка за всеки правен субект, включително и общината, да се снабди с документ за собственост.
Съдът е приел, че по делото липсват доказателства към момента на влизане в сила на ЗМСМА 17.09.1991г. имотът да е бил включен в капитала, уставният фонд или да се води по баланса на търговско дружество, както и да е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно юридическо лице, по предвидения за това ред, за да се приложи предвиденото в ал.2 на пар.7 от ПЗР на ЗМСМА изключение. Прието е от състава на въззивния съд, че имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на МВР и това обстоятелство е било непроменено към влизане в сила на ЗМСМА в сила през 1991г., но тъй като Министерството няма характер на държавно юридическо лице- търговско дружество с държавно имущество, а е държавно учреждение, поради което наличието на правото на стопанисване и управление в негова полза не е пречка имотът да бъде придобит от СО по силата на пар.7, т.6 от ЗМСМА, като на това основание е прието, че Столична община притежава правото на собственост върху процесния имот, поради което и предявеният срещу нея отрицателен установителен иск е приет за неоснователен.
Съдът е изложил правни мотиви във връзка с твърдението на ищеца, че Столична община не е собственик на имота. Приел, е че в Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите /ЗИСС,отм./ са конкретизирани видовете собственост съобразно субектите, като имуществата принадлежат на държавата, окръжията, общините, на обществени учреждения, на други юридически лица и на частни лица- чл.20. Съдът е проследил нормативната уредба на правото на собственост, като е приел, че в Конституцията от 1947г. няма регламентация на общинската собственост, тъй като чл.6 от нея не посочва общината като носител на правото на собственост, като това правно положение е продължено с Конституцията от 1971г., когато в нея през 1990г. се внасят изменение и се постига разграничаване на собствеността на държавна и общинска – чл.14. Затова въззивният съд е приел, че процесният имот е станал държавна собственост с влизане в сила на Конституцията от 1947г. В сега действащата Конституция, приета през 1991г. самостоятелността на правото на собственост на общините е запазена- чл.140. Първата подробна законова регламентация на този вид собственост е предприета със Закона за местната администрация и местното самоуправление /ЗМСМА/, в сила от 17.09.1991г. В пар.6 от ПЗР на същия е посочено кои обекти са общинска собственост, а пар.7 от ПЗР посочва кои държавни имоти стават общинска собственост по силата на закона. Съдът е приел, че процесният имот не попада сред имуществото, регламентирано в пар.6 от ПЗР на ЗМСМА, който има предвид недвижимите имоти и движими вещи, които стават общинска собственост съобразно основанието за придобиването им. Параграф 7 от ПЗР от ЗМСМА визира недвижими имоти, които стават общинска собственост в зависимост от техните физически, икономически признаци и предназначението им. В т.6 е предвидено, че обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване стават общинска собственост. Съдът е приел, че процесният имот, с оглед характера си и предназначението си на спортно съоръжение на територията на общината, се включва в обхвата на цитираната по- горе норма, тъй като по делото не е установено, че плувен комплекс „С..“ е имот с национално значение, каквито са били твърденията на МВР, тъй като определянето на обект с такова значение става с акт на МС / пар.5, т.62 от ДР на ЗУТ/, а съгласно нормата на чл.47а, ал.3 от ЗФВС спортните обекти и съоръжения с национално значение са определените в Приложение №1, а в него процесният имот не фигурира. Съдът е посочил, че предназначението на имота не влияе на правото на собственост, доколкото ал.1 на чл.47а от ЗФВС предвижда, че спортни обекти с национално значение могат да бъдат както държавна, така и общинска собственост. Във връзка с твърдението на МВР, че не е представен акт на МС на основание чл.48, т.4 от Закона за физическото възпитание и спорта/ЗФВС/, който да определя процесния имот като общинска собственост, съдът е приел, че този нормативен акт е приет през 1996г. и много преди него по силата на закона процесният имот е станал общинска собственост, затова не е необходим изричен акт на Министерския съвет за предаването му в собственост на СО. Прието е, че предназначението на имота е за задоволяване на нуждите на населението от общината в спортно отношение.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се сочат два правни въпроса, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК – разрешение при противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Първия правен въпрос е, имот, който не е определен за спортен обект с национално значение с решение на МС и не е вписан в Приложение № 1 към чл.47а, ал.3 ЗФВС, но отговаря на изискванията по чл.47а, ал.1 ЗФВС, представлява ли обект с национално значение и има ли конститутивно действие решение на МС за определяне на един спортен обект с национално значение и вписването му в Приложение №1 към чл.47а, ал.3 ЗФВС. По втората част на така поставения правен въпрос, относно конститутивното действие решение на МС за определяне на един спортен обект с национално значение и вписването му в Приложение №1 към чл.47а, ал.3 ЗФВС, въззивният съд не е формирал правни изводи и не се е произнесъл. Изискването на чл.280, ал.1 ГПК е по поставен от касатора правен въпрос да е налице произнасяне от страна на въззивния съд, като това негово произнасяне да е при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Това обуславя относимостта на правния въпрос към производството по чл.288 ГПК, като в случая липсата на произнасяне от страна на въззивния съд по тази част от правния въпрос води и до липса на относимостта му към настоящото производство по допустимост на касационното обжалване.
По въпроса, имот, който не е определен за спортен обект с национално значение с решение на МС и не е вписан в Приложение № 1 към чл.47а, ал.3 ЗФВС, но отговаря на изискванията по чл.47а, ал.1 ЗФВС, представлява ли обект с национално значение, следва на първо място да се отбележи, че представените съдебни решения на ВАС, с които касаторът цели да обоснове касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не представляват съдебна практика на ВКС, по смисъла на същата разпоредба, като в тази насока са и указанията, дадени по приложението на чл.280, ал.1 ГПК, с ТР №1/2009 г. на ОСГТК. Въпросът се свежда до тълкуването на нормата на чл.47 ЗФВС в насока, липсата на определен спортен имот в приложението към чл.47а ЗФВС, води ли до липса на основание да се приеме, че същия имот е с национално значение. Предвид поставянето на правния въпрос в хипотезата и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, следва да се отбележи, че нормите на ЗФВС не са неясни или противоречиви, което да налага тяхното тълкуване, предвид правомощията на ВКС в тази насока. Освен гореизложеното, по този правен въпрос, е налице задължителна съдебна практика, съгласно която преценката за това, обекта с национално или общинско значение е, следва да се извършва като се изхожда от целта на законодателната уредба, а тя е да станат общинска собственост имотите, които обслужват жителите на съответната община в пряк план, както и за обществени нужди, така че имотът да бъде стопанисван от прекия си ползвател. Тълкуването на термина „национално значение”, дадено в Решение № 1 от 25.09.1997г. на Конституционния съд на РБ, както и определението за „обект с национално значение”, дадено в §5, т.62 от ДР на ЗУТ, изисква наличие на закон или акт на Министерски съвет за определянето на обекта като такъв. Тази задължителна съдебна практика е отразена в отговор на правен въпрос по решение № 232/23.11.2012 г. по гр.д.№ 154/2012 г. на ІІ гр.отд., постановено по реда на чл.290 ГПК, както и е отразена в други решения на ВКС – – Решение № 375 от 05.07.2010г. по гр.д. № 1480/2009г. на І г.о.,Решение №205 от 08.07.1999г. по гр.д. № 64/99г. на 5-чл. състав на ВКС, Решение № 900 от 17.12.2009г. по гр.д. № 715/2009г. на ІІ г.о. и др. Наличието на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос, както и съобразяването й от страна на въззивния съд при произнасянето по правния въпрос, води и до липса на касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Втория правен въпрос касае задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи в мотивите си своите фактически и правни изводи. Въпросът е поставен общо, без да се конкретизира в каква насока не са обсъдени доводи и възражения на страните, както и кои доказателства не са обсъдени, предвид решаващите изводи на съда относно неоснователността на предявените искове. Не се сочи относимост на така поставения общ правен въпрос към решаващите правни мотиви на съда относно неоснователността на исковете, поради което същия правен въпрос е неотносим към спора.
Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания по допустимост на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.01.2015 г., постановено по гр.д.№ 3582/2005 г. от Софийски градски съд, ІІ”б” състав.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.