1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
гр. София, 01.08.2012 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
гр.д. № 197 по описа за 2011 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Илиева Й., К. П. Й. и И. П. Й.-Н., чрез пълномощниците им адв. Х. Т. и адв. С. Н., срещу решение от 25.11.2010 г., по гр.д. № 4068/2004 г. по описа на СГС, Гражданско отделение, II-д въззивен състав, с което е оставено в сила решение от 30.10.95 г., постановено по гр.д. № 4723/94 г., по описа на СРС, 49 с-в.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за недопустимост на въззивното решение по отношение на иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ, поради което се иска обезсилването му в тази част и прекратяване на делото, а в останалата му част – по отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС са изложени оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което считат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответницата по касационната жалба – Е. Н. Ш.-Ц., чрез пълномощника си адв. М. К., е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, в който са изложени твърдения за недопустимост на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови този резултат по отношение на иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ въззивният съд e приел, че ищците, с оглед доказателствената им тежест, не са доказали по безспорен и несъмнен начин твърдените от тях нарушения на нормативни актове, както и че техните праводатели не са получили обезщетение за отчужденият им процесен апартаментът. По отношение на иска с правно основание чл. 108 ЗС въззивната инстанция е приела, че ищците не са доказали активната си материално-правна легитимация. Освен това не е установено по делото, че ответниците владеят процесният имот, както и че това владение е без основание.
Касаторите не са формулирали изрично процесуалноправните въпроси, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК те са изложили по същество оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като е преразказано съдържанието на приложената съдебна практика. При всички случаи, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), жалбоподателят е длъжен да посочи ясно, точно и категорично правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е обусловил изводите на въззивния съд относно изхода на спора, за да е налице една от хипотезата по точка 1, точка 2 или точка 3 от визираната разпоредба. Самото непосочване на правен въпрос по визирания начин е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, в който смисъл са и задължителните указания по прилагането на разпоредбата на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това следва да се посочи, че съгласно първото основание за допускане на касационното обжалване, на което касаторите се позовават , а именно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, с които второинстанционният съд се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Но противоречието не с всяка практика на ВКС е основание за допускане на касационното обжалване, а само на противоречие със задължителната практика на съда – тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 от ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 от действащия ГПК. Касаторите са приложили три определения на ВКС, две решения на ВКС (за които не е ясно дали са представени във връзка с основанието за допускане до касация по т. 1 или по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК) и Постановление № 1/13.07.53 г. на Пленума на ВС, от които единствено ППВС е от категорията на задължителна практика, визирана по-горе. Но макар и такава, същото не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като то не се намира в противоречие с атакуваното въззивно решение, поради липсата на ясно формулиран правен въпрос, по който второинстанционният съд се е произнесъл в противоречие с него. Изводите на въззивната инстанция са направени на база обсъждане на целия събран по делото доказателствен материал, като по същество аргументите, с които се обосновава прилагането на ППВС № 1/53 г. касаят правилността на атакувания съдебен акт, който въпрос е извън проверката по чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че крайните правни изводи на съда не се основават на непредставения по делото договор за продажба от Държавата на ответницата, а на това, че ищците по иска с правно основание чл. 108 ЗС не са установили своята активна материално-правна легитимация, поради което изходът на спора по този иск не е обвързан от наличието или липсата по делото на посочения договор за покупко-продажба.
Съгласно второто основание за допускане до касационно обжалване, на което касаторите се позовават, а именно т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, на касационно обжалване подлежат въззивните решения, с които второинстанционният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата. Както бе посочено по-горе, към изложението си касаторите са приложили съдебна практика, без да е ясно към кое от основанията за допускане на касационно обжалване правят това, както и че не са посочили изрично правния въпрос, който твърдят, че е решаван противоречиво от съдилищата и който е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, като същият е оказал значение за изхода на делото. Въпреки това, следва да се посочи, че са представени три определения на ВКС, които са извън предметния обхват на нормата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а и които са постановени по дела, чийто предмет са били искове различни от тези, предмет на настоящото производство. Същото се отнася и до приложеното решение № 244/17.04.2003 г., по гр.д. № 601/2002 г., на ВКС, I г.о., което обсъжда въпроси по правен спор, нямащ нищо общо с конкретния.
В тази връзка трябва да се отбележи, че въззивният съд правилно е обсъдил и разпределил доказателствената тежест по предявените искове, като с оглед същата, както и предвид събрания по делото доказателствен материал, е направил своите правни изводи и е постановил съдебното си решение. Действително едниствено по иска с правно основание чл. 108 ЗС неправилно е посочено, че в тежест на ищците е да докажат наличието на правно основание, на което ответнцата владее процесното жилище, но това по същество не е оказало влияние върху изхода на спора, доколкото, както вече бе посочено, съдът е приел, че ищците не са доказали своята активна материално-правна легитимация по иска, поради което този въпрос е ирелевантен за крайните правни изводи.
Последното приложено към касационната жалба решение № 1636/23.11.2001 г., по гр.д. № 170/2001 г., на ВКС, IV г.о., е свързано по същество с твърденията на касаторите за недопустимост на въззивното решение в частта му относно претенцията по чл. 7 ЗВСОНИ, с оглед липсата на разпоредителна сделка от Държавата към ответницата. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът следи служебно за допустимостта на обжалвания съдебен акт, дори и такова твърдение да не е наведено в касационната жалба.
От една страна, така цитираното решение е ирелевантно за конкретното дело, доколкото в него е обсъдена хипотезата, при която въззивният съд е приел, че липсва придобивна сделка и въпреки това е отхвърлил иска с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ като неоснователен. В настоящият случай напротив, СГС е приел изрично в мотивите си, че такава сделка е налице, с оглед на което е постановил и решението си.
От друга страна, именно с оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е допустимо, поради установеното наличие на правен интерес от предявяването на иска по чл. 7 ЗВСОНИ от самите касатори. Обстоятелството дали самият договор е представен по делото или не е представен е въпрос по съществото на правния спор и който бе обсъден по-горе в светлината на останалите основания за допускане до касационно обжалване.
На последно място, съгласно третото основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което са се позовали касаторите, на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като следва да се отбележи, че двете хипотези формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В касационна жалба не е обосновано самото основание, т.е. какво е значението на „поставените” правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторите не сочат, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.11.2010 г., по гр.д. № 4068/2004 г. по описа на СГС, Гражданско отделение, II-д въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: