– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 676
гр. София, 18.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.05.2018 (двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1168 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 463/11.12.2017 година, подадена от Г. В. Д., срещу решение № 99/16.10.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 273/2017 година.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 138/18.04.2017 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2078/2015 година, с което е отхвърлен предявеният от Г. В. Д. срещу Е. В. К. и Н. В. К., иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД, за обявяване на нищожността на договора за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.607.75.1.62 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед РД-18-9/30.01.2009 година на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: жилищен адрес] , разположен в поземлен имот с идентификатор 07079.607.75, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент с площ: 54.48 м2., с прилежащи части: избено помещение и 0.76 % идеални части от общите части на сградата, ниво 1, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: 07079.607.75.1.63; 07079.607.75.1.61, под обекта: 07079.607.75.1.56, над обекта: 07079.607.75.1.68, сключен между Б. Г. Д., като продавач и Е. В. К., като купувач и обективиран в нотариален акт /№/, т. І, рег. № 2427, дело № 118/2013 година на Н. Ж. Н.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписан под /№/ в регистъра на Нотариалната камара за притежаваната от него 1/3 идеална част от имота.
В касационната си жалба Г. В. Д. излага твърдения за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу Е. В. К. и Н. В. К. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, ал. 1, пр. 5 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. Д. твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба Е. В. К. и Н. В. К. са подали отговор на същата с вх. № 1270/20.02.2018 година, с който са изразили становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решение № 99/16.10.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 273/2017 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне касационната жалба се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение като атакуваното с нея решение бъде потвърдено.
Третите лица помагачи на страната на Г. В. Д., а именно Б. Б. Д. и И. Б. Д. не са подали отговор на жалбата, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й.
Г. В. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.11.2017 година, а касационната им жалба е с вх. № 11 463/11.12.2017 година, като е подадена по пощата на 08.12.2017 година. Поради това и с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Б. е приел, че от доказателствата по делото е установено, че Г. В. Д. е син на общата наследодателка на страните по делото, а именно Б. Г. Д., която е починала на 26.08.2014 година. От своя страна Е. В. К. е дъщеря на починалата наследодателка и сестра на касатора, а Б. Б. Д. и И. Б. Д. са низходящи от първа степен на починалата преди наследодателката нейна дъщеря Д. В. Д..
Не е било спорно, че Б.Г. Д. след смъртта на съпруга си В. В. Д. е закупила процесния недвижим имот, с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 52, т. V, рег. № 7806, дело № 739/2003 година на О. Ж.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписан под /№/ в регистъра на Нотариалната камара. С договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт /№/, т. І, рег. № 2427, дело № 118/2013 година на Н. Ж. Н.-нотариус с район на действие района на Районен съд Бургас, вписан под /№/ в регистъра на Нотариалната камара Б. Г. Д. е продала недвижимия имот на Е. В. К. за сумата от 10 000.00 лева, която е заявила, че е получила напълно от купувача, преди подписването на нотариалния акт. Тъй като Г. В. Д. е този, който твърдял, че действителната воля на страните по втория договор не била за продажба, а за дарение, той носел доказателствената тежест за установяването на това си твърдение. В тази връзка първоинстанционният съд правилно бил съобразил, че ограниченията на свидетелските показания за разкриване на симулативност на покупко-продажба на недвижим имот, продаден от наследодателя на един от наследниците му, не се отнасят до другия наследник със запазена част, тъй като сделката е насочена срещу него-чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК и бил допуснал поисканите гласни доказателства. Страните по делото били ангажирали гласни доказателства в подкрепа на твърденията си досежно спорното обстоятелство за безпаричността на продажбата, като двете групи свидетели са депозирали пред Окръжен съд Бургас взаимно изключващи се показания. След обсъждането на показанията на всички разпитани по делото свидетели съставът на Апелативен съд Б. е направил извод, че от показанията на свидетелите на Г. В. Д. категорично няма как да бъде формулиран извод за симулативност на договора за покупко-продажба, тъй като информация за постигане на съгласие на страните по договора за извършване на дарение на процесния имот, което да е прикрито с покупко-продажба, по време на разпитите на свидетелите не е била изнесена, а такъв извод не можел да се направи и от показанията на свидетелите на насрещната страна, които сочели на договор за покупко-продажба.
Съставът на Апелативен съд Б. е приел, че обстоятелството дали Б. Г. Д. е имала нужда от парични средства или не е ирелевантно за спора, като е посочил, че мотивите за сключване на договора могат да бъдат различни от финансовата нужда, а договор за покупко-продажба може да бъде сключен от всяко лице и не съществува законова разпоредба, която да обвързва действителността на договора с наличието на такава нужда. Наред с това е прието, че това дали посочената в нотариалния акт цена е заплатена от купувача на продавача сам по себе си е без значение за спора, тъй като това е свързано с изпълнението на задълженията по договора, а не с неговата валидност. Неплащането на цената било основание за разваляне на договора, поради неизпълнение на задълженията от страна на купувача.
Освен посоченото по-горе въззивният съд е приел, че договорената при продажбата цена е няколкократно по-ниска от пазарната стойност на имота предмет на продажбата, но само този факт не обосновавал извод за симулативност на договора за продажба. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, страните можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Нямало повелителни норми, които да забраняват продажба на недвижим имот на цени по-ниски от пазарната или данъчната оценка на имота. Именно във връзка с тази свобода на договаряне в чл. 46 и чл. 47 от ЗМДТ било посочено, как и върху каква основа се определя дължимия данък при придобиване на недвижими имоти, включително и в случаите, когато уговорената цена е по-ниска от данъчната оценка. В случая по-ниската продажна цена била уговорена поради близката родствена връзка между страните по договора, които са майка и дъщеря, поради съществуващото доверие и привързаността между тях, както и че Е. В. К. и Н. В. К. са били тези, които са полагали грижи за наследодателката Б. Г. Д., първоначално само през зимния период на годината, а в един по-късен момент, наследодателката разчитала постоянно и единствено само на техните грижи и внимание, което обстоятелства се установявало от анализа на показанията на разпитаните по делото свидетели.
Във връзка с посочените изводи на състава на Апелативен съд Б. в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. В. Д. е поставил правните въпроси за това, когато посочените доказателствени средства, разгледани в тяхната съвкупност обосновават в достатъчна степен сигурност в твърденията за симулативност, следва ли въз основа на тях, били те и писмени, съдът да приеме, че договорът за покупко-продажба е симулативен и прикрива дарение; следва ли да се тълкува като индиция за наличието на извършено дарение близките отношения между страните и полаганите грижи от купувача за продавача и за това при липса на реално плащане, респективно липса на намерение за плащане, налице ли е нищожност на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД, или следва да се приеме, че сделката, която формално е оформена като покупко-продажба, прикрива дарение. По отношение на тези въпроси се излагат съображения за наличието на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като се твърди, че дадените от състава на Апелативен съд Б. отговори на същите противоречат на дадените с решение № 31/09.03.2012 година, постановено по гр. д. № 502/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. – за първия и втория от въпросите и с решение № 180/26.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4061/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. – за третия въпрос.
Нито един от трите въпроса не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Б., тъй като не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за това. С първото от посочените от касатора решения-решение № 31/09.03.2012 година, постановено по гр. д. № 502/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г.о. е даден отговор на процесуалноправния въпрос за тежестта и значението, което могат да придобият няколко косвени доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност биха могли да обосноват извод, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба страните не са целели настъпването на правните последици на възмезден договор, а са желаели да прикрият дарение като е посочено, че за да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. В случаите, когато наследник на прехвърлител, когато сделката е насочена срещу него-твърди, че страните по сключен договор за продажба са прикрили действително постигнатото между тях съглашение за дарение с привидно такова (продажба)-съдът следва да обсъди всички писмени и гласни доказателства, относими към установяване на твърдяната симулация на насочената срещу наследника сделка, съгласно нормата на чл. 165, ал. 2, изр. 2 от ГПК и ако въз основа на тях установи, че страните не са имали воля да бъдат обвързани така, както постановява сключения помежду им договор, той е длъжен да установи действителните отношения на страните и ако е налице действителна прикрита сделка. При постановяване на обжалваното решение съставът на Апелативен съд Б. не се е отклонил от установения с цитираното решение на ВКС стандарт на доказване, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е приел, че от тях не се установява твърдяната от Г. В. Д. симулация. Предвид на това не се установява твърдяното от касатора противоречие, което да послужи като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това така както е формулиран въпросът същият предпоставя това, че от събраните по делото доказателства се установява в достатъчна степен сигурност за твърдяната от касатора симулация. Това твърдение обаче се обуславя от неговата преценка на доказателствата и извода, който се прави от същата, който е различен от този на въззивния съд. Съставът на Апелативен съд Б. е счел, че събраните по делото доказателства, не установяват твърдяната симулация, а не е приемал, че тя не може да бъде доказвана с косвени доказателства, нито пък е постановил решение за отхвърляне на иска, тъй като макар и преценени в съвкупност да обосновават извода за наличието на симулацията доказателствата са косвени, а не преки такива. Затова въпросът е свързан с несъгласието на Г. В. Д., с крайния извод, до който е достигнал въззивният съд при преценка на доказателствата, но това несъгласие само по себе си не е основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и по втория от поставените от Г. В. Д. правни въпроси, а именно за това следва ли да се тълкува като индиция за наличието на извършено дарение близките отношения между страните и полаганите грижи от купувача за продавача. Преценени сами по себе си посочените във въпроса обстоятелства не могат да обосноват извод за симулативност на договора за покупко-продажба, като такъв прикриващ дарение. Те могат да служат като индиция за такава симулация, но я установяват само в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. Ако от съвкупната преценка на същите не може да бъде направен извод за симулативност на договора, то искът за такава не може да бъде уважен само поради наличието на посочените във въпроса обстоятелства. Това се отнася и до третия от поставените от Г. В. Д., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси тъй като само по себе си липсата на реално извършено плащане не води до симулативност на сключения договор за покупко-продажба, доколкото може да се дължи на различни причини, а не непременно на симулация, от които произтичат други правни последици. Това се отнася и до липсата на намерение за плащане, тъй като липсата на такова намерение само от страна на купувача не води до симулативност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД, а има други последици. Както е посочено в решение № 180/26.07.2017 година, постановено по гр. д. № 4061/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. симулацията при договора за покупко-продажба може да има в случаите, когато не е имало намерение не само да не се плаща, но и да не се получава продажната цена. В конкретния случай въззивният съд не е приел, че по посочената в нотариалния акт цена по договора за покупко-продажба не е платена, като наред с това е посочил, че такова твърдение не се съдържа и в исковата молба. В същата само било посочено, че тъй като продажната цена е в размер на 10 000.00 лева и не е преведена по банков път не могло да бъде направена надлежна проверка дали сумата е заплатена. Основния мотив на Г. В. Д. да твърди наличието на симулацията е разликата между действителната цена на имота и тази по договора за покупко-продажба, по отношение на който са изложени мотиви в обжалваното решение, като е прието, че това само по себе си не води до симулативност на договора, тъй като не е установена воля за това на страните по него.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Б. по реда на чл. 280, ал. 2, т. 3 от ГПК е мотивирано с това, че всички косвени доказателства по делото и установените от тях обстоятелства са разглеждани всяко само за себе си, без да са обсъдени във взаимовръзка с останалите такива. Тези твърдения на Г. В. Д. са идентични с тези, по повод на които е поставен и първия от посочените по-горе три правни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради което след като за този въпрос не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не може да бъде допуснато касационно обжалване по чл.280, ал. 1 ,т. 2, пр. 3 от ГПК, основано на същите твърдения.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, а предвид трайно установената съдебна практика и по трите формулирани от Й. К. В. ш Т. М. К. в изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не са налице и предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за това, тъй като липсва обосновка за това, че допускането на касацията ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 99/16.10.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 273/2017 година по подадената срещу него Г. В. Д. касационна жалба с вх. № 11 463/11.12.2017 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед на изхода на Г. В. Д. ще трябва да заплати на Е. В. К. и Н. В. К. сумата от 1700.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99/16.10.2017 година на Апелативен съд Б., постановено по гр. д. № 273/2017 година.
ОСЪЖДА Г. В. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН] да заплати на Е. В. К. с ЕГН [ЕГН] и Н. В. К. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [жилищен адрес] сумата от 1700.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието трети лица помагачи на страната на Г. В. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] с ЕГН [ЕГН], а именно Б. Б. Д. от [населено място],[жк], с ЕГН [ЕГН] и И. Б. Д. от [населено място],[жк], , с ЕГН [ЕГН].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.