4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
София, 22.12.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 4345/ 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 4488/24.11.2014 г. по гр.д.№п № 5046/2014 г. на Пловдивски районен съд, потвърдено с решение № 692/17.04.2015 г. по гр.д.№ 286/2015 г. на Пловдивски окръжен съд е отхвърлен иска на Ф. Р. Ш. и Н. Ш. Ш. за признаването им за собственици на основание давностно владение на реална част от 70 кв.м. със самостоятелен вход на приземния етаж от западната страна на двуетажна сграда в УПИ 11 II-132 в кв.16 по плана на [населено място] поле.
Ищците са подали касационна жалба срещу решението на въззивния съд, като развиват оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорват изводите на съда, че не е осъществен фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС, че е оборена презумпцията на чл.69 ЗС, както и че владяната реална част не отговаря на изискванията за жилище и затова не може да бъде предмет на придобивна давност.
Молят касационното обжалване да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по следните правни въпроси: 1.За придобивната давност и приложението на чл.69 ЗС, 2. За действието на изтеклия срок по чл.79 ЗС и води ли това до автоматично придобиване на правото на собственост или е необходимо позоваване от страна на владеещия? и 3. Може ли да се придобие по давност реална част от етаж от сграда, която не е обособена като самостоятелно жилище? Поддържа се, че по тези въпроси е налице противоречива съдебна практика, за каквато се сочат р.№ 1132/ 26.07.1999 г. по гр.д.№ 444/99г. на ВКС,V г.о., р.№ 3025/ 2005 г. по гр.д.№ 224/2004 г. на ВКС, IV г.о., р.№ 137/22.11.2010 г. на Елховски районен съд, р.№ 539/ 10.02.2014 г. на Варненски районен съд, р. от 18.08.2010 г. по гр.д.№ 108/2010 г. на Павликенски районен съд, р.№ 734/12.06.2006г. по гр.д.№ 1526/ 2005 г. на ВКС, IV г.о., а по първия въпрос се поддържа противоречие с ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът Ю. Н. Б. не е взел становище по касационната жалба.
За да се произнесе настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение съобрази следното:
Спорът по делото е за собствеността на реална част от приземния етаж в една сграда, за която част ищците са заявили, че я владеят от 1972г. като предоставена им от собственика на имота- баща на ищеца. Позовават се на презумпцията по чл.69 ЗС. Ответникът е противопоставил нот.акт от 1981 г., с който бащата дарил целия приземен етаж на другия си син Н. Ш. и в тази връзка е поддържал, че ищците не са били владелци, а само ползватели на спорната част от приземния етаж. Събрани са и гласни доказателства относно владението на имота.
За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че макар и да е доказано, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, то презумпцията на чл.69 ЗС, че са владяли за себе, си е оборена, предвид доказателствата, че след построяването на втория етаж от сградата, предназначен за ищеца, владението му върху приземния етаж е било оспорвано от собствениците, които са се противопоставяли на упражняваната от него фактическа власт. В този смисъл не е било налице спокойно владение, което би могло да доведе до придобиване на имота по давност.
С оглед на изложеното следва да се приеме, че относим към предмета на спора е само първият правен въпрос, формулиран от касаторите, а именно за придобивната давност и презумпцията на чл.69 ЗС. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл.69 ЗС , обобщена и с ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС, тази презумпция идва, за да улесни доказването на субективната страна на владението, а именно, че вещта се държи с намерение упражняващият фактическа власт да стане собственик. Оборването на презумпцията е в тежест на страната, която твърди, че вещта се държи за другиго. В случая е било установено, че от 1972 г. до построяване на собствения етаж ищците не са били владелци, а държатели на частта от приземния етаж, допуснати там по споразумение с родителите си. След построяване на етажа са продължили да упражняват фактическа власт върху приземния етаж, но това владение не е било спокойно, тъй като имало противопоставяне от страна на родителите, които освен това са прехвърлили етажа на другия си син, който също оспорвал правата на ищците. Изводът на съда, че такова владение не би могло да доведе до придобиване на имота по давност, съответства на посочената съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса не е налице противоречива съдебна практика, поради което няма основание обжалването да се допусне и по чл.280, ал.1 т.2 ГПК. Освен това за представените решения на районните съдилища в Елхово, Варна и Павликени няма данни да са влезли в сила, за да отговарят на изискването да представляват съдебна практика по смисъла на ТР № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. В същинската си част ТР № 1/ 2012 г. на ОСГК на ВКС също е неотносимо към настоящия случай, тъй като то разглежда приложението на презумпцията на чл.69 ЗС не изобщо, а конкретно в отношенията между съсобствениците, каквито страните по делото не са.
Въпросът за действието на придобивната давност не е обсъждан от въззивния съд, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и ТР № 1/ 2009 г.на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос относно годността на владяната реална част да бъде придобита по давност като самостоятелен обект на правото на собственост също не обосновава допустимост на касационното обжалване, тъй като той не е бил от решаващо значение за крайния извод на съда за отхвърляне на иска. Изложените от съда съображения са допълнителен аргумент, че този обект не би могъл да се придобие по давност и биха могли да се разглеждат само ако е налице владение, което по принцип е годно основание за придобиване на правото на собственост, каквото в случая е отречено от въззивния съд. По тези съображения и по този въпрос не се допуска касационно обжалване.
С оглед на изложеното и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 692/17.04.2015 г. по гр.д.№ 286/2015 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: