1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
гр.София, 27.05.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2334 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. К. А., представляван от адв.И. В., срещу въззивно решение №16805/16.09.2014г., постановено по възз.гр.д.8779/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 22.03.2013г. по гр.д.№347/2012г. на РС – София в обжалваната му част, с която касаторът е осъден на основание чл.59 ал.1 ЗЗД да заплати на И. И. И. обезщетение в размер на сумата 7 200 лева за лишаването й от правото да ползва собствения си недвижим имот /апартамент в [населено място]/ за периода 2006г. – 2010г.
В касационната жалба се поддържа, че решението на СГС е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е преповторил доводите си за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Поддържа, че са налице основанията за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК, тъй като „решението е постановено по съществени материално правни и процесуално правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и тази на съдилищата у нас”. Страната счита, че касационната й жалба следва да бъде допусната до разглеждане „с оглед на допуснато съществено противоречие на процесуалния и материален закон, на основание противоречивата практика, евентуално с цел развитие на правото у нас”. Конкретен правен въпрос, по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, не е формулиран.
Ответната страна по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, е представила писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол на въззивното решение.
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът с правно основание чл. 59 ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че жалбоподателят – ответник по иска, в периода 2006 г. – 2010 г. е упражнявал фактическата власт върху имота, собственост на И. И. без правно основание. Изложил е съображения, че жалбоподателят никога не е бил собственик на процесния имот – нито преди, нито след влизане в сила на съдебното решение по иска по чл. 108 ЗС, т.е. не е бил добросъвестен владелец по см. на чл. 70 ал. 1 ЗС. По правилото на чл. 59 ал. 1 ЗЗД, недопускащо обогатяване без правно основание, съдът е приел, че жалбоподателят дължи обезщетение за ползването без основание на процесния апартамент – сума в размер на средномесечната наемна цена, която ищцата за изследвания период не е получила и с която се е обеднила, а ответникът се е обогатил, спестявайки разход при фактическото ползване на жилището. В тази връзка като неоснователно е преценено възражението на ответника, че ако дължи някакво обезщетение, то началната му дата е влизане в сила на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС /м.07.2010г./, както и твърдението, че дори и след тази дата ползването на апартамента е продължило със съгласието на собственичката му. След съвкупен анализ и оценка на събраните по делото писмени, гласни доказателства и на базата на приетото заключение на съдебната експертиза, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД е основателен за сумата от 7 200 лева и го е уважил.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изведени правни въпроси с характеристиките по чл.280 ал.1 ГПК, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателят да е обосновал, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, или са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложението съдържа само доводи за неправилна преценка от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, за необоснованост на направените изводи относно липсата на основание за упражняваната фактическа власт върху имота от ответника до 2010г., както и твърдения за допуснати процесуални нарушения във връзка с дадената правна квалификация на спорното право и задължението на въззивния съд да мотивира акта си.
По проблема за правната квалификация на иска, следва да се отбележи само, че трайно установената съдебна практика приема, че поначало от момента на предявяването на иска за ревандикация на веща владелецът вече знае, че правото му на собственост се оспорва. От този момент до предаването на веща, той става недобросъвестен владелец, държател на имота и дължи на собственика връщане на доходите и възмездяване на личните ползи, добити от имота. Затова, собственикът има право на обезщетение за ползването на имота, от което е лишен, от момента на предявяване на иска за връщане на веща. От този момент ползвателят се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно, спестявайки си разходи за наем. И. на облигационното отношение е общият фактически състав на неоснователното обогатяване, тъй като между ползвателя и собственика няма създадена правна връзка. Що се касае до правната квалификация на предявения иск, която се оспорва от жалбоподателя, с разрешението по т. 9 от ППВС № 1/28.05.1979 г. е прието, че когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59 ал. 1 ЗЗД. В настоящия случай собственикът на имота претендира от държателя обезщетение за ползването, от което е бил лишен. И. на това облигационно отношение е общият фактически състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно за сметка на собственика, като си спестява разходи за наем. Ищцата не разполага с друга правна възможност да възстанови обедняването си, освен чрез предявения иск. В. решение съответства на тази задължителна практика.
Както многократно е разяснявано, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Недопустимо е съдът да извлича правните въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Бланкетното възпроизвеждане в текста на изложението на основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК не съставлява формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото и не обосновава наличието на предпоставките за касационен контрол. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280 ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Оспорването на доказателствените изводи на въззивния съд не е основание за допускане до касация. Същите могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл. 293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване. Приложените от касатора копия от съдебни решения са неотносими, при липсата на изведен конкретен правен въпрос, в контекста на който разрешенията в тях биха могли да бъдат обсъждани.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №16805/16.09.2014г., постановено по възз.гр.д.8779/2013г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.