7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
София, 28.11.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 719/2019 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ „Д-р Х. Стамболски“ Е., [населено място] срещу решение № 2927 от 12.12.2018г. по т. д. № 3684/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-14 състав решение № 1162 от 16.06.2017 г. по т. д. № 1532/2017 г., е отхвърлен предявеният от болницата-касатор срещу Национална здравноосигурителна каса, [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 47 439 лв., претендирана като дължима за м. март. 2015г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 240800 от 24.02.2015 г.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно като постановено в противоречие с материалния закон. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че клаузата от сключения между страните индивидуален договор за оказване на болнична помощ, предвиждаща лимити на стойностите за осъществяваните медицински дейности на здравноосигурени лица, не е нищожна и съответно, че претендираната искова сума за м. март 2015г. е недължима. В касационната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на поддържаната от касатора теза, че въвеждането на лимити за оказваната от лечебното заведение болнична помощ е в противоречие с конституционно признатото право на здравноосигурените лица да получат медицинска помощ. Освен това, според касатора, въззивната инстанция не е обсъдила факта, че към момента на сключване на процесния договор не са определени стойности за м. март 2015 г., а такива са определени едва с анекса от 24.03.2015 г., когато месецът е почти приключил.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на формирана практика на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:
„1. Съгласно съдебно решение за регистрация, предметът на дейност на болницата е „Осъществяване на болнична помощ, както и извършване на здравни дейности, свързани с обслужването на пациентите“. В този контекст е и чл. 2. (1) от Закона за лечебните заведения: „Лечебни заведения по смисъла на този закон са организационно обособени структури на функционален принцип, в които лекари или лекари по дентална медицина самостоятелно или с помощта на други медицински и немедицински специалисти осъществяват всички или някои от следните дейности: диагностика, лечение и рехабилитация на болни“… Болницата, като търговско дружество, „предоставя медицински услуги“ на здравноосигурени лица, тогава какво „купува“ НЗОК от лечебните заведения; В конкретния случай тя не извършва ли само дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за заплащане на здравни дейности, каквато формулировка беше до 2015 година; 2. Има ли право Националната здравноосигурителна каса да определя „твърди“ бюджети (лимити), т. е. горни финансови граници за заплащане на извършената от лечебното заведение медицинска помощ за определен отчетен период или тя може да определя само прогнозни бюджети; Дали определянето на „твърди“ бюджети не представлява административно разпределение на квоти на търговските дружества, което противоречи на действащата нормативна уредба и създава условия за нелоялна конкуренция; 3. Това лимитиране от страна на НЗОК нарушава ли правото на здравноосигурените лица на своевременен достъп до медицински услуги в избраното от тях лечебно заведение, гарантирано им от Конституцията на РБ и ЗЗО, както и подзаконовите нормативни актове в тази сфера; 4. Разпределеният според правилата планиран ресурс определя ли границата на отговорност на НЗОК. при незаплащане на медицински дейности, предоставени по отношение на задължително здравноосигурени лица; 5. Действителни ли са уговорките в сключения договор, с който задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено в обема, определен в приложение № 2 към договора, без НЗОК да разполагала с достоверна информация относно броя на пациентите, потърсили медицинска помощ, както и структурата на заболяванията за всяка отделно взета болница; 6. Какъв е характерът на сключените договори между НЗОК и изпълнителя на медицинска помощ и възникналите с тях правоотношения като какви следва да се квалифицират – като „обикновена гражданскоправна сделка“, т. е. съглашение между равнопоставени субекти или като договори с административен характер (една от страните, като носител на публичноправни разпоредителни и контролни правомощия, има право както едностранно да определя цялото или част от съдържанието на договора, така и да упражнява контрол и да налага санкции за неговото неизпълнение); 7. Каква е разликата между здравноосигурени лица, които се нуждаят от лечението, и здравноосигурени лица, които се нуждаят от лекарствени продукти и защо за едните има лимит, а за други няма“.
Освен по поставените въпроси, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалвания акт, аргументирана с развитите в касационната жалба оплаквания за противоречие с материалния закон.
Ответникът по касация – Национална здравноосигурителна каса, [населено място] – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 18.03.2019 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
В обжалваното въззивно решение е прието за установено, че: Между страните е сключен индивидуален договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 240800 от 24.02.2015 г. и договор за извършване на клинични процедури № 241272 от 24.02.2015г., неразделна част от които е Приложение № 2 – „Стойност на дейностите, медицинските изделия и лекарствените продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на болнична медицинска помощ“, предвиждащо конкретно месечни стойности на медицинските дейности и медицинските изделия, вложени при оказаната медицинска помощ; С анекс № 2 от 24.03.2015 г. процесните индивидуални договори са изменени, като на мястото на първоначално приетото Приложение № 2 е прието ново общо за двата договора приложение № 2, в което са посочени утвърдените от НС на НЗОК годишни и месечни общи стойности по видове дейности за болнична медицинска помощ; За месец март 2015 г. ищцовото лечебно заведение е извършило дейности съгласно сключения индивидуален договор с НОЗК, надвишаващи утвърдените в Приложение № 2 стойности със сумата 47 439 лв., за която е издало фактура № [ЕГН]/14.04.2015г. с приложена към нея спецификация.
При тази безспорна фактическа обстановка въззивният съд е преценил исковата сума за недължима. Приел е, че: В чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Република България са прокламирани като основни права на гражданите правото на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и правото на гражданите на безплатно ползване на медицинско обслужване; Тази конституционна разпоредба не е пряко приложима – приложението й предполага приемането на законов нормативен акт, който да определя условията и реда за упражняване на тези основни права, като съгласно, ал. 2 здравеопазването се финансира при условия и по ред, определени със закон; Обществените отношения, свързани със здравното осигуряване и ползването на медицинска помощ са предмет на регулиране от Закона за здравното осигуряване, разпоредбата на чл. 2 от който дефинира задължителното здравно осигуряване като дейност по управление и разходване на средствата от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване на здравни дейности, което се осъществява от НЗОК; Задължителното здравно осигуряване предоставя пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, което означава, че на този държавен орган е възложено да закупува от изпълнителите на медицинска помощ пакет здравни дейности, определени по вид, обем, цена и съответстващи на критерии за качество и достъпност, в съответствие с разпоредбите на закона; В нормативен акт с ранг на закон (Закона за бюджета на НЗОК) е предвидено закупуването на здравни дейности да се осъществява в рамките на разпределените на Р. за съответния период разходи, т. е. заплащането на стойността на извършена медицинска дейност не е неограничено, а нарочно регулирано – в рамките на административно разпределени обеми и това лимитиране не нарушава правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги; Закупуването на неограничени по обем здравни услуги (надлимитни такива) с ограничени и предварително рамкирани (бюджетни) средства е икономически неосъществимо и затова нормативната уредба предвижда правила за изпълнение разходната част на бюджета на НЗОК, които няма основание да се считат за стоящи в противоречие с конституционните разпоредби; По силата на чл. 45 ЗЗО НЗОК дължи да закупи договорената и оказаната медицинска помощ на осигурени лица, но разпоредбата на чл. 51 ЗЗО уточнява, че медицинската помощ извън обхвата на чл. 45 и договореното в Н., не се закупува от НЗОК, което още веднъж установява принципа на допустими ограничения при закупуването на медицинската помощ и изключва разбирането, че НЗОК дължи безусловното й заплащане. С оглед на това, съдебният състав е преценил, че ограничаващите обема на задължението на НЗОК разпоредби в индивидуалния договор не са нищожни и не водят до ограничаване правата на здравноосигурените лица, нито пък предполагат дефинитивно извършването на надлимитната дейност да остава за сметка на лечебните заведения, а напротив – изрично е предвиден ред и условия за заплащането й (чл. 39 и чл. 40 от договора), които изискват подадено заявление до възложителя по договора за увеличаване на месечната стойност и издаването на индивидуален административен акт – решение на надзорния съвет на НЗОК, което би съставлявало изменение на договора по отношение на установените лимити. Доколкото обаче в случая не са ангажирани доказателства да е спазена посочената в договора процедура по отношение на дейностите, за които са издадени процесните спецификации за исковата сума от 47 439 лева, дължима за м. март 2015г., и не се твърди да е налице решение на НС на НЗОК, съответно обемът допустими по приложение № 2 средства не се установява да е бил увеличен така, че да обхваща тези, предмет на предявения иск, въззивният съд е направил извод за неоснователност на претенцията за заплащане стойността на тази надлимитната медицинска дейност.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изхода на конкретното дело. Преобладаващата част от въпросите (№№ 1, 2, 4, 6 и 7), свързани с функциите и правомощията на НЗОК, са поставени принципно, без да са били предмет на обсъждане в обжалваното решение. Видно от мотивите на същото, решаващият състав изобщо не е давал правна квалификация на договорите между лечебните заведения и НЗОК – дали са „обикновена гражданскоправна сделка“ или са с административен характер, нито е преценявал дали съществува разлика между здравноосигурени лица, нуждаещи се от лечение, и здравноосигурени лица, нуждаещи се от лекарствени продукти. Липсва обсъждане и на въпроса дали НЗОК има право да определя „твърди“ бюджети (лимити) или може да определя само прогнозни бюджети, както и дали определянето на „твърди“ бюджети не представлява административно разпределение на квоти на търговските дружества, което противоречи на действащата нормативна уредба и създава условия за нелоялна конкуренция. С оглед на това, отговорът на така поставените въпроси е ирелевантен за формираните от съда правни изводи по съществото на спора, поради което тези въпроси нямат характер на обуславящи изхода на делото.
Що се отнася до останалите два въпроса (№ 3 и № 5), отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК следва от обстоятелството, че същите са относими към правилността на обжалвания акт. Дали клаузите на процесния договор, с които е ограничено задължението на НЗОК да заплаща осъществените от лечебното заведение медицински дейности над утвърдения за тях месечен лимит, са нищожни и дали това ограничение не нарушава правото на здравноосигурените лица на достъп до медицински услуги, това са въпроси, решаването на които предполага проверка на правилността на въззивното решение, каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол, но не може да бъде основание за допускането му съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид обстоятелството, че по отношение на поставените въпроси не е изпълнено общото изискване да са обуславящи за изхода на делото в смисъла, разяснен в посочения тълкувателен акт, не следва да бъде обсъждано наличието на поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационният контрол не може да бъде допуснат и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“, а подлежат на преценка, в случай че касационното обжалване бъде допуснато.
Независимо от посочения изход на делото, предвид липсата на изрично искане, на ответника не се присъждат разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2927 от 12.12.2018г. по т. д. № 3684/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: