О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 676
гр. София, 29.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1635/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. З. от [населено място], действащ със съгласието на попечителя си Т. М. М. – чрез адв. Д. Ф., срещу решение № 117 от 29.11.2017 г., постановено по в. т. д. № 284/2017 г. на Апелативен съд – Б.. С посоченото решение е потвърдено решение № 34 от 27.06.2017 г. по т. д. № 54/2016 г. на Окръжен съд – Сливен, с което са отхвърлени предявените от И. Д. З., действащ със съгласието на попечителя си Т. М. М., против „П. Б. (България)” ЕАД искове с правно основание чл.31 ЗЗД за унищожаване на договор за ипотека, сключен във формата на нотариален акт № 59 от 26.05.2010 г., том 3, рег. № 5001, дело № 425/2010 г. на нотариус Е. Ш. с рег. № 128, и на договор за поръчителство № 130-602298 от 29.11.2012 г.
С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон – чл.32, ал.2 ЗЗД, чл.6 и чл.13 ЕКЗПЧ и чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧ. Навеждат се оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че исковете са погасени поради изтичане на предвидената в чл.32, ал.2 ЗЗД тригодишна давност и че началото на давностния срок съвпада с момента на сключване на договорите за ипотека и поръчителство. Поддържа се, че при преценката относно давността не е съобразено обстоятелството, че вследствие на душевното заболяване, от което е страдал, касаторът не е бил в състояние да се грижи за делата си и преди поставянето му под ограничено запрещение не е съществувала правна възможност да се защити срещу унищожаемите сделки с иск или чрез възражение. Излагат се доводи за несъответствие на законодателното разрешение в чл.32, ал.2 ЗЗД с изменените обществени отношения и с института на заповедното производство, въведен с Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., което налага разпоредбите на чл.32, ал.2 и ал.3 ЗЗД да се тълкуват разширително като се даде възможност на страната, която не е могла да разбира свойството и значението на постъпките си, да предяви иск за унищожение на увреждащата я сделка и след изтичане на давностния срок.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация „П. Б. (България)” ЕАД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 12.04.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението по т. д. № 54/2016 г. на Окръжен съд – Сливен, с което са отхвърлени предявените от И. Д. З., действащ със съгласието на попечителя си Т. М., против „П. Б. (България)” ЕАД искове с правно основание чл.31 ЗЗД за унищожаване на договор за ипотека във формата на нотариален акт № 59 от 26.05.2010 г. и на договор за поръчителство от 29.11.2012 г., Апелативен съд – Б. е направил извод, аналогичен на крайния извод на първоинстанционния съд – че исковете са погасени по давност на основание чл.32, ал.2 ЗЗД и че противопоставеното от ответника възражение за давност е основателно.
От фактическа страна не е имало спор по делото, че с договора от 26.05.2010 г. ищецът е ипотекирал в полза на ответника свой собствен недвижим имот за обезпечаване на задължения на трето лице – П. Б., по сключен с „П. Б. (България)” ЕАД договор за кредит. Впоследствие ищецът е сключил с „П. Б. (България)” ЕАД договора за поръчителство от 29.11.2012 г., с който е поел задължение да обезпечи като поръчител произтичащите от договора за кредит вземания на банката към кредитополучателите П. Б. – лично и като ЕТ „Петьо Бонев”, и Н. Г..
В хода на първоинстанционното производство е назначена съдебнопсихиатрична експертиза за установяване твърденията на ищеца, че към момента на сключване на договорите за ипотека и за поръчителство е страдал от психично заболяване, което му е пречило да разбира и да ръководи действията си. От заключението на експертизата, което не е оспорено от страните, въззивният съд е приел за безспорно установено, че от 2007 г. ищецът страда от параноидна шизофрения с пристъпно – прогедиантно протичане, довело до емоционално – волева промяна на личността; Заболяването има траен характер и към м. 05.2010 г. и м. 11.2012 г., когато са подписани договорите за ипотека и за поръчителство, ищецът не е бил в състояние да разбира свойството и значението на извършеното, да ръководи постъпките си, да разбира интересите си и да ги защитава.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е счел за доказано твърдението в исковата молба, че по време на сключване на договорите за ипотека и за поръчителство ищецът е бил формално дееспособен, но поради проявеното психично заболяване не е могъл да разбира и да ръководи действията си, което съставлява основание по чл.31, ал.1 ЗЗД за унищожаване на договорите. Предвид извода за наличие на предпоставките по чл.31 ЗЗД, съдът е разгледал възражението на ответника за погасяване на исковете по давност.
Позовавайки се на разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е приел, че правото на ищеца да иска унищожение на договора се погасява с изтичане на тригодишна давност и че началото на давностния срок съвпада с момента на сключване на договорите. Даденото разрешение е аргументирано със съображения, че в закона не е определен друг специален момент, от който започва да тече давността по чл.32, ал.2 ЗЗД за предявяване на иск за унищожаване на сделка, сключена в хипотезата на чл.31, ал.1 ЗЗД, поради което началото на давността следва да бъде определено съобразно общите правила на чл.110 и сл. ЗЗД. В подкрепа на възприетото разрешение съдът е препратил към практиката на ВКС, според която „дори и в случая, когато невъзможността на лицето да разбира свойството и да ръководи постъпките си не е временна, а се дължи на заболяване, попадащо сред изброените в чл.146, ал.1 ЗЗ, и от това заболяване лицето е страдало преди и след сключване на сделката, но в надлежния срок не е било поставено под запрещение, давностният срок по чл.32, ал.2 вр. чл.31 ЗЗД тече от сключване на сделката”. След като е съобразил, че договорите са сключени съответно на 26.05.2010 г. и 29.11.2012 г., а исковата молба е постъпила в съда на 27.07.2016 г., въззивният съд е формирал извод, че исковете с правно основание чл.31 ЗЗД са предявени след изтичане на тригодишния давностен срок по чл.32, ал.2 ЗЗД, поради което подлежат на отхвърляне като погасени по давност.
Въззивният съд е преценил като неоснователен довода на ищеца, че е бил лишен от възможност да упражни правото си да иска унищожаване на договора за ипотека чрез възражение. Изложил е мотиви, че независимо от липсата на предявен иск въз основа на договора за ипотека, ищецът е могъл да се защити срещу договора като предяви иск за неговото унищожаване преди изтичане на тригодишната давност по чл.32, ал.2 ЗЗД. В подкрепа на този извод съдът е акцентирал върху установения по делото факт, че на ищеца е връчена покана за доброволно изпълнение на обезпеченото задължение, за което банката – кредитор се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, но в предоставения двуседмичен срок той не е подал възражение и това е довело до стабилизиране на заповедта. За неоснователен е счетен и довода във въззивната жалба, че разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД следва да се тълкува разширително и да се даде възможност за предявяване на иск по чл.31, ал.1 ЗЗД „и при изтекла давност” за случаите, в които издаденият в заповедно производство изпълнителен лист срещу главния длъжник разпростира изпълнителната си сила и спрямо гарантиралите задължението трети лица, сключили обезпечителни сделки в хипотезата на чл.31, ал.1 ЗЗД. Съдът е посочил, че няма празнота в закона и че разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД дава разрешение на спора откога е започнала да тече погасителната давност за предявяване на исковете по чл.31 ЗЗД за унищожаване на договорите за ипотека и за поръчителство.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Б. въззивно решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следния въпрос, за който се твърди, че е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора : „Налице ли е празнина в правото, която следва да бъде запълнена чрез разширително тълкуване на правната норма на чл.32, ал.2 във връзка с чл.32, ал.2 от ЗЗД, в случаите, в които кредитор се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК и с изпълнителен лист срещу длъжника по договорното правоотношение в хипотезата, в които изпълнителният титул разпростира, на основание чл.429, ал.3 от ГПК, субективните си предели спрямо ипотекарния длъжник, без последният да е имал възможност да вземе участие в развилото се заповедно производство и да се защити чрез възражение по реда на чл.32, ал.3 ЗЗД”. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргументи, че по поставения въпрос няма създадена практика на ВКС и че се касае за непълни законови разпоредби – чл.32, ал.2 и ал.3 ЗЗД, тълкуването на които е необходимо да бъде осъвременено с оглед на променените обществени отношения и въведените нови правила на заповедното производство, за да се създаде съдебна практика по прилагането на чл.32, ал.2 и ал.3 ЗЗД в случаите, когато „ипотекарните и заложни гаранти са сключили обезпечителна сделка за чужд дълг, без да могат поради техния умствен недъг да разбират и без да целят правните последици на сделката и спрямо които съгласно чл.429, ал.3 ГПК изпълнителният лист, издаден срещу главния длъжник по реда на чл.417, т.2 във връзка с чл.418, ал.1 ГПК разпростира своите субективни предели, без да бъде водено съдебно производство от кредитора, в рамките на което ощетеното лице да може да се защити като въведе възражение, че сделката, чието изпълнение се иска, страда от порок”.
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че в стадия за селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд са законосъобразни, поради което въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, не съставляват правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.
Предвид мотивите към обжалваното решение и постановките на цитираното тълкувателно решение, посоченият в изложението въпрос – налице ли е празнина в правото, която следва да бъде запълнена чрез разширително тълкуване на правната норма на чл.31, ал.1 във връзка с чл.32 ЗЗД, не може да бъде подведен под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на обжалваното решение. Въпросът съдържа последователно поддържаната пред инстанциите по същество защитна теза на касатора, че разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД следва да бъде приложена разширително спрямо спорното правоотношение като се отчетат момента на поставянето му под ограничено запрещение и проведеното от банката – ответник заповедно производство. При постановяване на решението въззивният съд е преценил, че няма празнота в закона и че разрешението на спора между страните от кой момент е започнала да тече погасителната давност за предявяване на исковете за унищожаване на договорите за ипотека и за поръчителство произтича от разпоредбата на чл.32, ал.2 ЗЗД и от общите правила на чл.110 и сл. ЗЗД за погасителната давност. Тази преценката е свързана с прилагане на материалния закон от съда и отговорът на въпроса дали съществува празнина в правото, налагаща разширително тълкуване на разпоредбата на чл.32, ал.2 (и ал.3) ЗЗД за целите на конкретния спор, предполага проверка на нейната правилност. Извършването на такава проверка е възможно само в случай на допуснато касационно обжалване, не и в рамките на производството по чл.288 ГПК. Следва да се отбележи, че по начина, по който е зададен, въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. В мотивите се съдържа извод, че в качеството на длъжник по издадения в полза на банката изпълнителен лист касаторът е имал възможност да се защити срещу заповедта за изпълнение и да направи възражение срещу нея, но не е подал възражение и заповедта е влязла в сила. Доводите в изложението, че така направеният извод не е съобразен с обективните предели на проведеното заповедно производство и с момента, когато касаторът е поставен под запрещение, са относими към правилността на решението и не могат да бъдат обсъждани по повод допускане на касационното обжалване.
Несъответствието на посочения от касатора въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на формулирания в изложението въпрос не е осъществена и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Приложимата към иска по чл.31 ЗЗД погасителна давност е предмет на изрична правна уредба, съдържаща се в чл.32 ЗЗД. Съгласно чл.32, ал.2 ЗЗД, правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност, която почва да тече от деня, в който лицето е навършило пълнолетие или запрещението е било вдигнато, а в останалите случаи – от деня на сключване на договора. С решение № 59/24.07.2013 г. по гр. д. № 392/2012 г. и решение № 487/09.01.2012 г. по гр. д. № 1764/2010 г., постановени при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., различни състави на ВКС, ІV г. о., са се произнесли по въпроса за началния момент на давностния срок по чл.32, ал.2 ЗЗД за предявяване на иск за унищожаване на договор в хипотезата, когато страната към момента на сключване на договора не е могла да разбира или да ръководи действията си, като това състояние е трайно и продължава до предявяване на иска. В решенията е прието, че в посочената хипотеза погасителната давност за правото да се иска унищожение на договора тече от момента на сключване на сделката, тъй като макар да е действало при условията на чл.31, ал.1 ЗЗД, до поставянето му под запрещение лицето е формално дееспособно; Ако защитата срещу унищожаемата сделка се предприема по повод иск на ползващата се от сделката страна, засегнатата страна може да упражни правото си на унищожение чрез възражение и след изтичане на давността по чл.32, ал.2 ЗЗД, съгласно чл.32, ал.3 ЗЗД. Посочените разрешения относно началния момент на давността са приложими и за случаите на проведено заповедно производство срещу лица, които са сключили договори, попадащи във фактическия състав на чл.31, ал.1 ЗЗД. Предвид цитираната съдебна практика, доводите в изложението, че е необходимо осъвременяване на тълкуването на разпоредбите на чл.32, ал.2 и ал.3 ЗЗД с оглед института на заповедното производство и участието в него като длъжници на лица, които са сключили обезпечителни сделки в състояние на невъзможност да разбират и ръководят действията си, не се възприемат от настоящия състав и не обосновават извод за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 284/2017 г. на Апелативен съд – Б..
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 117 от 29.11.2017 г., постановено по в. т. д. № 284/2017 г. на Апелативен съд – Б..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :