5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№677
С., 21.07.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и пети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3311 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по съвместната касационна жалба с вх. № 4840 от 27.VІІ.2015 г. на Д. И. Т. и Г. П. Г. – двамата от [населено място], подадена чрез общия техен процесуален представител по пълномощие от АК-Д. против онази част от решение № 102 на Варненския апелативен съд, ГК, от 22.VІ.2015 г., постановено по гр. д. № 232/2015 г., с която – на основанията по чл. 216, ал. 1, т.т. 2 и 4 ДОПК – са били обявени за недействителни по отношение на държавата сключените помежду им три договора за покупко-продажба от 22 декември 2011 г., извършени в нотариална форма, с предмет възмездно разпореждане със собствеността върху три търговски обекта в [населено място] с идентификатори по КККР както следва: 1./ № 72624. 625.114.1; 2./ № 72624.619.157.2 и 3./ № 72624. 606.616. В останалата му част, с която са били отхвърлени исковете на публичния изпълнител при ТД на НАП-гр. В. относно прогласяване на относителната недействителност по отношение на държавата на същите три договора за покупко-продажба, но на основанието по т. 6 на чл. 126, ал. 1 ДОПК, като необжалвано, първоинстанционното решение № 86/26.ІІІ.2015 г. на Добричкия ОС, постановено по гр. дело № 767/2014 г., е влязло в сила.
Оплакванията на двамата касатори са за постановяване на въззивното решение в атакуваната негова част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това те претендират касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който трите кумулативно съединени установителни иска на публичния изпълнител при ТД на НАП-гр. В., предявени на основанията по т.т 2 и 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, да бъдат отхвърлени.
В общото си изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Т. и Г. обосновават приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си въззивният съд се е произнесъл по противоречиво решавания от съдилищата (видно от влязлото в сила решение № 178/12.ХІ.2013 г. на Варненския апелативен съд, постановено по гр. д. № 441/2013 г.) правен въпрос: „Обективен или субективен елемент на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК е намерението за увреждане?” Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – предвид липсата „на задължителна съдебна практика”, било произнасянето на въззивната инстанция с атакуваната част от решението й и по правния въпрос: „Какво представлява „полученото” по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответният по касация публичен изпълнител при ТД на НАП-гр. В. Г. Б. П. /правоспособен юрист/ писмено е възразила единствено по основателността на оплакванията за неправилност на постановеното от Варненския апелативен съд решение в атакуваната от касаторите Т. и Г. негова част, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Варненския апелативен съд, съвместната касационна жалба на Д. И. Т. и Г. П. Г. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи трите кумулативно съединени установителни иска на публичния изпълнител с правно основание по т. 2 и съответно по т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, предявени срещу настоящите двама касатори, Варненският апелативен съд е приел, че по трите възмездни сделки /покупко-продажби/ безспорно са били изплатени сумите 6 500 лв., 6 500 лв. и 6 000 лв. или общо 19 000 лв. /деветнадесет хиляди лева/ за имущество на стойност 110 100 лв. – без при това да се изследва действителната пазарна цена на имотите, а, в случай, че тя бе изследвана, и на много по-висока стойност, вкл. дори и като се имат предвид само настоящите техни данъчни оценки, общо възлизащи на 157 541.50 лв. Същевременно наличието на намерение у продавача /настоящия касатор Т./ по тези три договора за продажба за увреждане на публичния изпълнител, разбирано изрично като „мисъл и желание/съзнание да се направи нещо във вреда на кредитора”, е било изведено от въззивния съд в резултат на съвкупната му преценка на веднъж вече установената от него липса на еквивалентност на престациите, но също така и на отрицателния факт, че получените при продажбите суми в общ размер от 19 000 лв. не „са били употребени впоследствие от въззиваемия за погасяване на публичните му задължения”.
Във връзка с горното не се констатира наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваната негова част, с която е бил уважен иска на публичния изпълнител при ТД на НАП-гр. В. с правно основание по т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, въззивното решение е в пълно съответствие със съществуващата задължителна практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 27/28.ІІ.2013 г. на състав на ІІ-ро т.о. по т. д. № 410/2012 г., според което самото намерение за увреждане, като елемент от състава на чл. 216, т. 4 ДОПК „е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, следователно, като вътрешно мисловно-емоционално състояние на длъжника, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разглеждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а след да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор”. Разрешавайки релевирания от касаторите Т. и Г. правен въпрос в смисъл, че намерението на длъжника за увреждане на публичния изпълнител е субективен, а не обективен елемент от фактическия състав на основанието по т. 4 на чл. 216, ал. 1 ДОПК, в атакуваната си част /по този иск/ решението на Варненския апелативен съд не следва да бъде съпоставяно с друго влязло в сила решение на въззивен съд по този правен въпрос, щом като е налице задължителна практика на ВКС в горепосочения смисъл.
Не е налице обаче и предпоставката за допустимост на касационния контрол по релевирания от двамата касатори въпрос досежно това „какво представлява „полученото” по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 2 ДОПК”. По естеството си въпросът е фактически, а не правен и затова не може да има съмнение, че при „възмездни сделки с имуществени права на длъжника” това във всички случаи ще е насрещната престация, подлежаща на съпоставяне в стойностно изражение с прехвърленото по такава сделка. Горният извод се налага и предвид разясненията, дадени, с т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.
По претенцията на ответния по касация публичен изпълнител за присъждане на разноски /юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК/:
Съгласно чл. 216, ал. 2 ГПК страна по делото е съответния публичен изпълнител. Обстоятелството, че в конкретния случай изготвилата отговора по касационната жалба Г. Б. П., на длъжност старши публичен изпълнител в Дирекция „Събиране” при ТД на НАП-гр. В., е имала и качеството на „правоспособен юрист” – видно единствено от текста на приложеното по делото пълномощно № 419/21.V.2014 г. на изп. директор на НАП /Б. Ат./, не означава, че е налице която и да е от предпоставките по чл. 78, ал. 8 ГПК за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Точният разум на този текст от процесуалния закон се извежда от разграничението, че в процесния случай горепосочената ищцова страна нито е едноличен търговец, нито е юридическо лице, а и не е била защитавана от юрисконсулт, след като самостоятелно е организирала защитата си в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 102 на Варненския апелативен съд, ГК, от 22.VІ.20145 г. постановено по гр. дело № 232/2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3311 по описа за 2015 г.