О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 677
гр. София, 22.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 1103/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба /неправилно наименована „частна касационна жалба”/ на Л. Г. Г. и Ц. В. Н. – двамата от [населено място], срещу определение № 915 от 21.03.2016 г. по гр. д. № 2074/2015 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав. С посоченото определение е оставено без уважение искането на частните жалбоподатели за изменение на постановеното по гр. д. № 2074/2015 г. въззивно решение в частта, с която същите са осъдени да заплатят на ЗК [фирма] юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 6 530 лв. на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК.
В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като се поддържа, че въззивният съд е присъдил на ответника – застраховател юрисконсултско възнаграждение, за заплащането на което не са представени доказателства по делото. Излагат се доводи за противоречие на разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК с Конституцията на Република България, с принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване за чужда сметка и с практика на Европейския съд по правата на човека, квалифицираща като нарушение на правото на справедлив процес по смисъла на чл.6, пар.1 от Европейската конвенция по правата на човека възлагането в тежест на физическо лице да заплаща разноски върху приетата за неоснователна част от искове за неимуществени вреди. С частната жалба е поискано делото да бъде спряно и да бъде сезиран Конституционния съд на Република България, който да се произнесе „относно противоконституционността на чл.78, ал.3 във вр. с чл.78, ал.8 ГПК с чл.56 от Основния закон на Република България по неоценяеми искове и противоречието им с разпоредбата на чл.246 ГПК”.
Ответникът ЗК [фирма] – [населено място], не заявява становище по частната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да остави без уважение искането на Л. Г. и Ц. Н. за изменение на въззивното решение по гр. д. № 2074/2015 г. в частта, с която са осъдени да заплатят на ЗК [фирма] юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на 6 530 лв., Софийски апелативен съд е приел, че с оглед частичното отхвърляне на исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и правилото на чл.78, ал.3 ГПК молителите – ищци дължат на ответника юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената във въззивното производство част от исковете в минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд е преценил, че след като ответникът – застраховател е представляван пред въззивната инстанция от юрисконсулт, който е изготвил отговор на въззивната жалба и е участвал в откритото заседание по делото, на същия се следва юрисконсултско възнаграждение по силата на изричната законова разпоредба на чл.78, ал.8 ГПК, без да е необходимо да се представят доказателства за предварително заплащане на възнаграждението.
Обжалваното определение е правилно.
Разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК постановява, че в полза на юридическите лица и еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на възнаграждението се определя на база минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет. Отговорността за разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение е специална и както е прието в трайната практика на ВКС по приложението на чл.78, ал.8 ГПК, за разлика от адвокатското възнаграждение, което трябва да е заплатено предварително от страната на пълномощника й – адвокат, за да бъде присъдено като разноски по чл.78 ГПК, присъждането на юрисконсултско възнаграждение не е обвързано с изискване за предварителното му заплащане на юрисконсулта. Отношенията между представляваното юридическо лице и неговия юрисконсулт се регулират по правило от трудов договор и юрисконсултът не получава възнаграждение за осъществяваната в полза на юридическото лице правна защита по всяко дело, а неговият труд се възмездява чрез заплащане на уговорено в договора възнаграждение по трудовото или служебно правоотношение. В конкретния случай застрахователното дружество – ответник е представлявано във въззивното производство от юрисконсулт, който е поискал своевременно при благоприятен за дружеството резултат да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК. Въззивното производство е приключило с потвърждаване на първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ за разликите над 100 000 лв. до претендираните по 200 000 лв. и с оглед на този резултат въззивният съд е приложил правилно закона – чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК, като е осъдил ищците да заплатят на ответника юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от исковете, в минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет.
С решение № 10 от 29.2016 г. по конституционно дело № 3/2016 г. К. съд на Република България се е произнесъл, че разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК не противоречи на основни начала на Конституцията на Република България и конкретно – на принципа на правовата държава /чл.4, ал./, на принципа за неприкосновеност на частната собственост /чл.17, ал.3/, на принципа за еднакви правни условия за стопанска дейност /чл.19, ал.2/, и не нарушава принципа за равенство на страните в съдебния процес /чл.121, ал.1/. В мотивите към решението е посочено, че с оглед особения статут на юрисконсулта и основанието, на което той осъществява представителство по делата, в разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК е заложена идеята за презумптивно заплащане на възнаграждение от представляваната страна на юрисконсулта и това е причината законът да не обвързва присъждането на юрисконсултското възнаграждение по правилата на чл.78 ГПК с необходимост от доказване на факта на плащането. Изложени са и съображения, че опасността от присъждане в тежест на гражданите на юрисконсултско възнаграждение при загубване на делото не съставлява „своеобразна задръжка за тях в достъпа им до съд, съответно отказ от правосъдие”. Предвид съображенията на Конституционния съд не може да се възприеме тезата на частните жалбоподатели, че възлагането в тяхна тежест на присъденото в полза на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение върху отхвърлената част от исковете нарушава правото им на справедлив процес. Присъждането на юрисконсултско възнаграждение е закономерна последица от изхода на въззивното производство и почива на уредени в процесуалния закон правила за разпределение на отговорността за разноски – чл.78 ГПК. В рамките на възложената му от Конституцията и законите на Република България правораздавателна власт въззивният съд е разполагал с правото на преценка, основана на фактите и доказателствата по делото, до какъв размер на уважи предявените искове за неимуществени вреди и за каква част да ги отхвърли. Размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение е обусловен от размера на отхвърлената част от исковете, преценена от съда като неоснователна, и при наличие на изрична законова разпоредба, признаваща право на ответника на юрисконсултско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от исковете, осъждането на частните жалбоподатели за юрисконсултско възнаграждение не може да се разглежда като нарушение на правото на справедлив процес по чл.6 Е., а съответно и като разрешение, влизащо в противоречие с цитираната в частната жалба практика на Е. – S. v. B., no. 68490/01, 12 juli 2007, M. v. B., no. 67719/1 & 55, 10 april 2008, T. v. B., no. 20594/02 & 26, 12 june 2008. Във връзка с позоваването на жалбоподателите на цитираната практика следва да се отбележи, че отговорността за разноски по чл.78 ГПК, върху която е съсредоточен спора по конкретното дело, е различна от финансовата отговорност за държавна такса за водене на дело, която е предмет на обсъждане в посочените решения.
По изложените съображения обжалваното определение на Софийски апелативен съд следва да бъде потвърдено.
С обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по реда на чл.248 ГПК по отговорност за разноски в производство, образувано по искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Предмет на исковете са парични вземания с размер, посочен от ищците при завеждане на делото, което означава, че исковете са оценяеми. Поради това произнасянето на Конституционния съд относно евентуално несъответствие на разпоредбите на чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК с чл.56 от Конституцията на Република България „по неоценяеми искове” не би имало значение за изхода на делото и няма основание същото да бъде спирано, каквото искане е заявено с жалбата.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 915 от 21.03.2016 г. по гр. д. № 2074/2015 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :