5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
С., 21.07. 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора……….…………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3599 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 28369 от 13.VІІІ.2014 г. на варненското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-В. против въззивното решение № 567 /погрешно посочено с номер „576”/ на Варненския ОС, ТК, постановено по т. д. № 772/2015 г., с което в пр-во по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 3 ГПК, е било прието за установено, че д-вото настоящ касатор дължи на ищцовото [фирма]-С. сумата, за която последното е било снабдено със заповед № 2225/1.ІV.2014 г. за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело № 4195/2014 г. по описа на РС-Варна, а именно 12 677.28 евро, представляваща сбор от незаплатени лизингови вноски с падежи в периода от 27.Х.2010 г. до 27.ІІІ.2012 г., дължими по сключен помежду им на 27 юли 2009 г. Договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 89253 с нотариална заверка на подписите и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението /31.ІІІ.2014 г./ и до окончателното погасяване на задължението.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно решение [фирма] претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителния установителен иск на [фирма]-С. да бъде отхвърлен, вкл. ведно с присъждане на всички направени от касатора по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК варненският търговец обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Варненският ОС се е произнесъл по следния, решаван противоречиво от съдилищата материалноправен въпрос: „За отговорността за риска и възможността за прекратяване на договора за финансов лизинг при наличието на недостатък на вещта, преди сключването на търговската сделка?”. Отделно от това от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, било произнасянето на въззивната инстанция с обжалваното решение по следните три материалноправни въпроса:
1./ „Дали лизинговането на автомобил с манипулация на номер на рама (VIN), отнет с акт на държавен орган от владението на лизингополучателя за извършено престъпление, предхождащо сключването на договора за финансов лизинг, съответно установяването на различни номера на рама, респ. – наличието на друг законен собственик, представлява изначално неизпълнение на този договор от страна на лизингодателя или представлява погиване на вещта?”;
2./ „Дължи ли лизингодателят за своя сметка към лизингополучателя заменяване на лизинговата вещ със същата по сдвоя род и вид като първоначалната, когато се установи, че предоставената за ползване има скрит недостатък (манипулация на номер на рама), който датира преди сключване на търговската сделка?”;
3./ „Дали, когато се установи, че лизинговата вещ има скрит недостатък (манипулация на номер на рама) преди сключването на договора за финансов лизинг и при невъзможност за предоставяне на друга вещ, аналогична с първоначалната от страна на лизингодателя, това представлява основание за прекратяване на договора?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на деловодни разноски за настоящето производство в размер на сумата от 1 117.30 лв. (хиляда стои седемнадесет лева и тридесет стотинки), съгласно приложените по делото договор за правна защита и съдействие № 3332/17.ХІ.2015 г., пълномощно от същата дата и данъчна фактура № 5857/18.ХІ.2015 г. Инвокирани са доводи, че: „Касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, който е от значение за изхода на делото и с оглед на който е формирана волята на решаващия състав на Окръжен съд Варна”.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, настоящата касационна жалба на [фирма]-гр. В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени първоинстанционното решение и да уважи положителния установителен иск на [фирма]-С. за установяване съществуването на негово вземане към търговеца настоящ касатор в размер на сумата от 12 677.28 евро, ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 3 ГПК и до окончателното погасяване на същото парично задължение, въззивната инстанция е отграничила като спорни по делото въпросите: коя от двете страни по търговската сделка има качеството на изправна, дали с извършеното на 21.ХІІ.2009 г. доброволно предаване на лизинговата вещ /автомобил марка „БМВ”, модел „Х-5”/ от страна на търговеца настоящ касатор на разследващ полицай във връзка с образуваното ДП № 2188/09 г. по описа на ІІ-ро РПУ на МВР-гр. В. за престъпление по чл. 345, б. „а”, ал. 1 НК е отпаднало задължението му за заплащане на лизингови вноски, както и дали отправеното изявление от [фирма] за разваляне на договора за финансов лизинг, обективирано във връчената на ищеца на 12.ХІІ.2011 г. нотариална покана, е произвело целеното с него правно действие. При съобразяване на обстоятелството, че в конкретния случай страните по спора са уговорили с чл. 3, ал. 2 от договора за финансов лизинг, че доколкото лизинговия обект и неговия доставчик са избрани от лизингополучателя, докато лизингодателят нито е производител, нито доставчик на този обект и затова не носи отговорност за състоянието на автомобила, предмет на ползването, Варненският ОС е приел, че с въпросната нотариална покана не е бил постигнат ефекта по чл. 230, ал. 2, предл. 3-то ЗЗД /арг. от текста на чл. 347, ал. 2 ТЗ/. Затова, щом като през целия исков период правоотношението по договора за финансов лизинг „е действащо”, то и спорът относно дължимостта на лизинговите вноски подлежи на разрешаване според правилото на чл. 343 ТЗ за разпределението на риска, но също и при съблюдаване на договорната клауза по чл. 12, ал. 3, озаглавена „Риск, разноски”, съгласно която задържането на лизинговия обект от властите не е основание за освобождаване на лизингополучателя от задължението му за плащане на лизинговите вноски и затова то „продължава в сроковете и по начина, уговорен в договора”.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Съответно в мотивите към тази точка от тълкувателното решение е изтъкнато, че материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Различното решаване на спора в двете инстанции не е от естество за обоснове наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нито едно от тези две решения на низовите съдилища не е влязло в сила. Не е налице обаче и предпоставката по т. 3 на същия законов текст, понеже въпрос за „погиване” на вещта, предмет на осъщественото ползване по процесния договор за финансов лизинг на пътно превозно средство № 89253/27.VІІ.2009 г. не е бил въобще поставян като спорен по делото. С изцяло хипотетичен характер се явяват и останалите два материалноправни въпроса в изложението на търговеца касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, тъй като евентуална замяна на ползваната вещ с друга или невъзможността на лизингодателя да я осъществи, не са сред действително включените в предмета на спора по делото въпроси. Погрешното отъждествяване от касатора [фирма] на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 1-во ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
При този изход на делото в настоящето касационното производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско д-во искане за това, касаторът [фирма]-гр. В. ще следва да бъде осъден – на основание чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК – да му заплати сума в размер на 1 117.30 лв. (хиляда сто и седемнадесет лева и тридесет стотинки), представляваща равностойност на изплатения хонорар за един негов адвокат от САК, съгласно представените по делото доказателства.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 567 на Варненския окръжен съд, ТК, от 6.VІІ.2015 г., постановено по т. дело № 772/2015 г.
О С Ъ Ж Д А касатора [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. ІІ, ап. № 5 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 1 117.30 лв. (хиляда сто и седемнадесет лева и тридесет стотинки), представляваща платен хонорар за един негов адвокат от САК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2