2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
София, 23.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 718 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета инж. Д. Д. Т., чрез адв. Б. Т., против въззивното решение № 326 от 13 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 530/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което се обезсилва решение № 474 от 28 август 2017 г., постановено по гр.д. № 2392/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], с което е отхвърлен предявеният от К. А. К. от [населено място] против общината иск за отмяна на заповед за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се основният извод на съда, че трудовото правоотношение с ищцата било такова по чл. 61, ал. 2 КТ и че съдът неправилно бил конституирал страните в производството, защото трудовото правоотношение е възникнало по силата на трудов договор, сключен с общината като работодател и ищцата като служител, и детската градина не фигурира като работодател. Твърди се, че по отношение на директор на общинска детска градина нормата на чл. 61, ал. 2 КТ не е приложима, защото тя визира само и единствено длъжности в предприятия, които имат по-горестоящ орган, какъвто е случаят с областните управители. Кметът на общината е орган на изпълнителната власт на нейна територия, а детската градина не е такъв орган, поради което не би могла да се разглежда като по-долустоящ орган спрямо кмета на общината. Според касатора, нормата на чл. 217, ал. 3 от Закона за предучилищното и училищното образование е специална и по-нова по отношение на уредбата в КТ и затова следва да се прилага с предимство пред чл. 61, ал. 2 КТ. Освен това детската градина не отговаряла на всички изисквания по § 1, т. 1 ДР КТ, за да се приеме, че е работодател, тъй като тя се финансира чрез бюджета на общините и следователно няма собствен бюджет, а черпи от общинския такъв. Затова се твърди, детската градина не може самостоятелно да наема работници или служители по трудово правоотношение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, и се твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
Ответницата К. А. К., с адрес в [населено място], не взема становище по касационната жалба.
За да достигне до извода за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт, въззивния съд съобразява сключения между общината и ищцата трудов договор за заемане длъжността „директор” на общинска детска градина и издадената на основание чл. 187, ал. 1, т. 3, предл. първо, т. 8 и т. 10 КТ, вр. чл. 126, т. 9, т.10 и т. 13 КТ заповед на кмета на общината за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”. Счетено е, че детската градина е самостоятелно юридическо лице по смисъла на чл. 29, ал. 1 и чл. 35, ал. 1 ЗПУО. Предвид правилото на чл. 217, ал. 3 ЗПУО, сключването и прекратяването на трудовия договор на ищцата като директор се извършва от кмета на съответната община, поради което е заключено, че се касае за трудов договор, сключен при условията на чл. 61, ал. 2 КТ – с по-горестоящия спрямо работодателя орган, но самото трудово правоотношение е създадено не с кмета на общината, а с предприятието, в което е съответната длъжност – детската градина. Прието е, че работодател по смисъла на чл. 357 КТ и на § 1, т. 1 ДР КТ не е лицето или органът, упълномощен по силата на закона да сключи или да прекрати договора, или да упражнява дисциплинарната власт чрез налагане на дисциплинарно наказание, а е самата общинска детска градина, на която ищцата е назначена за директор, поради което е намерено, че неправилно районният съд е приел общината за надлежен ответник и неправилно е постановил решението си спрямо нея.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита трудовото правоотношение на директора на общинска детска градина попада ли в приложното поле на чл. 61, ал. 2 КТ. При действието на Закона за народната просвета /отм./ е прието ТР № 1/2010 г., ОСГК, в което по обвързващ начин се дава отговор на въпроса кой е надлежен ответник при исковете по чл. 344, ал. 1 КТ, предявени от работник или служител, чийто трудов договор е сключен при условията на чл. 61, ал. 1, изр. първо КТ – работодателят или горестоящия спрямо работодателя орган. От разясненията, дадени от ВКС в соченото тълкувателно решение, в което изрично е описан и случая на прекратяване на трудово правоотношение с директор на общинска детска градина, какъвто е настоящият, става ясно, че надлежен ответник по иска с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ, предявен от директор на общинска детска градина, чийто трудов договор е сключен с и прекратен от съответната община, е детската градина, което се явява работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ. Трудовият договор с директора на общинската детска градина се сключва с кмета на общината по силата на чл. 37, ал. 5 ЗНПр (сега отменен), но от това не следва изключение от правилото на чл. 61, ал. 1 КТ. По изричната разпоредба на закона – чл. 61, ал. 2, изр. второ КТ, и в този случай трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работната сила. Субективното право за прекратяване на трудовото правоотношение принадлежи на работодателя; за осъществяване на това право е необходимо волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице, но тъй като заемащият длъжност с такава трудова функция не може да го упражни по отношение на себе си, то волеизявлението в тези случаи е възложено на висшестоящия спрямо работодателя орган, и то при изрично възлагане на това правомощие от чл. 37, ал. 5 ЗНПр (сега отменен) на кмета на общината по отношение на директорите на общинските детски градини. Последиците от него също засягат правната сфера на работодателя, което го определя като надлежен ответник по искове с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ.
Съгласно чл. 217, ал. 3, предл. първо ЗПУО, кметът на общината сключва и прекратява трудовите договори с директорите на общинските детски градини. Текстът на действащия закон е аналогичен на чл. 37, ал. 5 ЗНПр /отм./. Ето защо разясненията, дадени от ВКС в цитираното по-горе тълкувателно решение, са приложими съответно и за спорове относно законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение при условията на действащата правна норма. Законът освен това не прави разлика между детските градини в зависимост от осъществяваната в тях система на финансиране, а чл. 217, ал. 5 ЗПУО определя, че длъжността „директор” в общинските институции съгласно този закон се заема въз основа на конкурс, проведен при условията и по реда на КТ съответно от кмета на общината и с участието на представители на обществения съвет на детската градина, поради което не съставляват основание за допускане на касационното обжалване и следващите въпроси: отговаря ли на изискванията на § 1, т. 1 ДР КТ общинска детска градина, която не прилага системата на делегиран бюджет, чиято издръжка се осигурява изцяло от общината, а директорът й се назначава след конкурс, провеждан от кмета на общината; може ли такава детска градина да се приеме, че е юридическо лице, което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение; при искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ от директор на такава общинска детска градина кой е пасивно процесуално легитимираният ответник по тях – детската градина или общината, осигуряваща издръжката и провеждането на конкурс за назначаване на директор.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване поради очевидната неправилност на обжалваното решение. Касаторът е пренебрегнал необходимостта да изложи съображения защо приема решението за очевидно неправилно, а такова изискване е ясно от съпоставката на чл. 284, ал. 1, т. 3 и чл. 290, ал. 2 ГПК.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, за който да е обосновано някое от допълнителните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, респ. чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК, касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 326 от 13 ноември 2017 г., постановено по в.гр.д. № 530/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: