О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 678
гр.София, 14.07.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на десети юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 851 по описа за 2009 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК във връзка с с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Д. Б. срещу решение № 33 от 18.02.2009 г. на Великотърновския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по гр.д. № 860 от 2008 г., с което е отменено решение № 362 от 07.07.2008 г. по гр.д. № 2* от 2004 г. на Великотърновския районен съд и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявения от „К” А. срещу Н. Д. Б. иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ за собственост върху дворно място от 73 кв.м., представляващо имот пл. № 8* кв.253 по плана на гр. В. при граници: улица, подпорни стени, къща на ул.”Г” № 31”, къща на ул.”Г” № 27, ведно с построената в него възрожденска къща, състояща се от приземен етаж с площ от 71 кв.м., включващ помещение за кафе, склад, две тоалетни и стълбище и първи етаж с площ от 75 кв.м., включващ две стаи и балкон към улицата.
В касационната жалба се твърди, че решението на Великотърновския окръжен съд е недопустимо и неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и 3 от ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. За допустимостта на решение, постановено по нередовна искова молба, 2. За допустимостта на установителен иск за собственост, 3. З. кой е компетентния орган, който е можел да предоставя право на оперативно управление и стопанисване върху новопостроен държавен имот, 4. За преминаването на правото на собственост върху държавен имот от държавното предприятие, на което този имот е предоставен за оперативно управление и стопанисване върху новообразувано държавно търговско дружество, 5. За действителността на разпореждането с държавен имот, извършено по време на действието на мораториума, въведен с решение на ВНС от 17.08.1990 г. и 6. За силата на пресъдено нещо на решението по административно дело между страните по гражданскоправен спор. Като практика на ВКС, на която обжалваното решение противоречало се сочат следните решения на ВКС: решение № 1* от 23.11.2001 г. по гр.д. № 181 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 24.07.2002 г. по гр.д. № 1* от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1* от 10.05.1996 г. по гр.д. № 519 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 08.07.2002 г. по гр.д. № 1* от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 01.12.2005 г. по гр.д. № 511 от 2003 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение от 07.10.2003 г. по гр.д. № 1* от 2002 г. на ВКС, Второ г.о., решение № 416 от 15.05.2000 г. по гр.д. № 1* от 1999 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 281 от 01.09.1998 г. по гр.д. № 522 от 1997 г. на петчленен състав на ВКС, решение № 35 от 02.06.1993 г. по гр.д. № Ф* от 1992 г. на ВС, Пето г.о., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1 от 2000 г. на ОСЗГ на ВКС и определение № 123 от 04.12.2008 г. по гр.д. № 2* от 2008 г. на ВКС, Второ г.о.
Ответникът по жалбата „К” А. оспорва същата като недопустима и неоснователна.
Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на гражданска колегия по допустимостта на касационната жалба счита следното: За да уважи предявеният от „К” А. срещу Н. Д. Б. установителен иск за собственост, въззивният съд е приел, че процесният имот е бил държавен и като такъв с решение № 36 от 27.03.1986 г. на ИК на ОбНС-гр. Велико Т. е бил предоставен за стопанисване и управление на тогавашното държавно предприятие З. за запаметяващи устройства- гр. В., а впоследствие по силата на разпореждане № 19 от 17.09.1991 г. на Министерския съвет /приложение 3.4. към него/ е бил включен в капитала на ЕООД „С”- праводател на ищеца „К” АД. По отношение на правата на ответницата върху процесния имот е прието, че тя няма такива, тъй като с влязло в сила решение № 169 от 11.04.2006 г. по адм.д. № 534 от 2004 г. на Великотърновския окръжен съд е прогласено за нищожно решение № 1* от 05.10.1998 г. на О. управител на Л. за обезщетяване на праводателите на ответницата И по реда на чл.2 от ЗОСОИ със съсобственост върху процесния имот.
Няма противоречие между това решение и посочената от касатора практика на ВКС: В решения № 1* от 23.11.2001 г. по гр.д. № 181 от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 24.07.2002 г. по гр.д. № 1* от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато въззивният съд констатира нередовност на исковата молба сам следва да отстрани тази нередовност, а не да обезсили решението на първоинстанционния съд. Касаторката твърди, че в настоящия случай исковата молба била нередовна, тъй като неправилно било допуснато изменение на иска по молба от 12.11.2007 г., в исковата молба не било посочено придобивното основание на ищеца, като ответник не бил конституиран собственика на 0,782 ид.ч. от имота и тъй като имотът, описан в исковата молба не съответствал на имота, за който се произнесъл въззивния съд. Правилно въззивният съд е счел, че исковата молба не страда от горепосочените нередовности: С молбата от 12.11.2007 г. ищецът не е изменил иска си, а е сезирал съда с допълнителтно искане за отмяна на издадения в полза на ответницата нотариален акт за собственост. Отмяната на нотариален акт по реда на чл.431, ал.2 от ГПК /отм./ не представлява отделен иск, нито изменение на вече предявен иск за собственост, а е последица от уважаването на такъв иск за собственост, по която съдът се произнася дори и да няма искане на ищеца по чл.431, ал.2 от ГПК. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС, решение № 2* от 25.01.2001 г. по гр.д. № 1* от 2000 г. на ВКС, Четвърто г.о., решение № 1* от 15.09.1995 г. по гр.д. № 3* от 1995 г. на ВС, Четвърто г.о., решение № 31 от 17.01.1995 г. по гр.д. № 55 от 1994 г. на ВКС, Четвърто г.о. и много други. Не отговаря на истината твърдението, че в исковата молба ищецът не е посочил придобивното си основание- в исковата молба се съдържа твърдение за придобиване на собственост на основание предоставяне право на оперативно управление и стопанисване върху имота на бивше държавно предприятие и последващо включване на този имот в капитала на праводателя на ищцовото дружество „С” ЕООД-Велико Т. , което е основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот съгласно чл.1 от ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизацията на държавни предприятия /ДВ бр.93 от 1993 г./. Неконституирането като ответник по делото на лице, което според касаторката притежавало ид.ч. от процесния имот, също не прави исковата молба нередовна, тъй като ищците и ответниците по иск за собственост не са необходими другари, освен ако не са били съпрузи и спора не е за имот, който е бил тяхна съпружеска имуществена общност. Не е налице и твърдяното от касаторката несъответствие между имота, описан в исковата молба и имота, за който се произнесъл въззивния съд в решението си- с исковата молба е предявен иск за собственост върху дворно място от 73 кв.м., представляващо имот пл. № 836 по плана на гр. В., кв.253 ведно с построената в мястото възрожденска къща, находящи се в гр. В., ул.”Г” № 29, а решението на въззивния съд е постановено точно за същия имот. Поради това правилно и съответствие с горепосочената практика на ВКС въззивният съд е приел, че исковата молба е редовна и се е произнесъл по нея.
Не е налице противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС по въпроса за допустимостта на установителен иск за собственост. В посочените от касаторката решение № 1* от 10.05.1996 г. по гр.д. № 519 от 1995 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 1* от 08.07.2002 г. по гр.д. № 1* от 2001 г. на ВКС, Четвърто г.о., както и в много други решения на ВКС се приема, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителен иск за собственост, за която съдът следи служебно и че такъв правен интерес е налице, когато ответникът извърши действия, които сериозно засягат правата на владеещия собственик, а липсва- когато имотът се владее от ответника и може да се предяви осъдителен иск срещу него. В случая, в исковата молба се твърди, че имотът е във владение на ищцовото дружество, но ответницата се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост върху идеална част от този имот. Снабдяването на ответника с констативен нотариален акт за собственост представлява действие, с което съществено се засягат правото на собственика /в случая на ищеца/, тъй като се създава несигурност за това негово право спрямо третите лица. Поради това и в съответствие с горепосочената практика на ВКС и по-конкретно с ТР № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК на ВС въззивният съд е приел, че ищецът има правен интерес от предявяването на установителен иск за собственост върху процесния имот.
Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС и по въпроса кой е компетентния орган, който е можел да предоставя право на оперативно управление и стапанисване върху новопостроен държавен имот. Посоченото от касаторката решение № 1* от 01.12.2005 г. по гр.д. № 511 от 2003 г. на ВКС, Четвърто г.о. не противоречи на обжалваното по настоящото дело решение, тъй като касае коренно различен казус- случай на предаване на държавен имот между държавни предприятия, при който компетентен да стори това е посоченият в чл.94 от НДИ орган, а в настоящия случай, че касае за предоставяне на новоизграден държавен имот за стопанисване и управление на държавно предприятие от общинския народен съвет.
Няма противоречие с практиката на ВКС и по въпроса за действителността на разпореждането с държавен имот по време на действие на мораториума, въведен с решение на ВНС от 17.08.1990 г.: В решение от 07.10.2003 г. по гр.д. № 1* от 2002 г. на ВКС, Второ г.о. и решение № 416 от 15.05.2000 г. по гр.д. № 1* от 1999 г. на ВКС, Четвърто г.о. ВКС се е произнесъл относно нищожността на договори за продажба на държавни или общински имоти, сключени по време на действието на мораториума, въведен с решение на ВНС от 17.08.1990 г. В настоящия случай,обаче, такова разпореждане няма: процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие /Завод за запаметяващи устройства- гр. В. още през 1986 г. и е придобит от праводателя на ищцовото дружество съгласно чл.1, ал.2 от ПМС № 201 от 1993 г. с акта на Министерския съвет /разпореждане № 19 от 17.09.1991 г. за образуване на новото държавно търговско дружество „С” ЕООД, в което разпореждане изрично е записано, че в капитала на това търговско дружество се включва имуществото на Д. фирма „С”- гр. В., която е правоприемник на З. за запаметяващи устройства/. Този акт на МС от 17.09.1991 г. не представлява разпореждане с държавен имот, което да е забранено по силата на решението на ВНС от 17.08.1990 г., тъй като с него по същество не се препятства възможността за реституция на процесния имот по реда на ЗВСВОНИ, защото съгласно чл.1 от този закон на реституция по този ред подлежат и имоти, които към датата на влизане в сила на закона са собственост и на държавни или общински еднолични търговски дружества по чл.61 от Търговския закон, каквото в случая е било създаденото с разпореждането на МС № 19 от 17.09.1991 г. ЕООД „С”- гр. В..
Н. към спора е представеното от касаторката решение № 281 от 01.09.1998 г. по гр.д. № 522 от 1997 г. на петчленен състав на ВКС, което касае предпоставките за даване на разрешение за строеж, който въпрос не е стоял за разрешаване по настоящото дело.
Определение № 123 от 04.12.2008 г. по гр.д. № 2* от 2008 г. на ВКС, Второ г.о. разглежда случай, при който няма данни имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно предприятие и също не касае настоящия казус, при който са събрани безспорни доказателства за предоставянето на правото на стопанисване и управление на процесния имот на ЗЗУ-гр. Велико Т.
Решение № 35 от 02.06.1993 г. по гр.д. № Ф* от 1992 г. на ВС, Пето г.о. касае статута на дъщерните фирми и невъзможността те да бъдат преобразувани в ЕООД по реда на чл.261 от ТЗ, но в него няма произнасяне по относимия към настоящото дело въпрос за това кой орган е компетентен да вземе решение за прехвърляне на имуществото на една дъщерна държавна фирма в имуществото на новообразувана държавна фирма. Няма противоречие на обжалваното решение с това решение на ВС, тъй като по делото е безпорно доказано, че дъщерна фирма „С”- гр. В. не е преобразувана по реда на чл.261 от ТЗ- с разпореждане на МС № 19 от 17.09.1991 г. на МС по реда на чл.61 и 62 от ТЗ е създадено ново държавно търговско дружество- „С” ЕООД, в чието имущество е включено имуществото на дъщерната държавна фирма „С”- гр. В. по баланса й към 30.09.1991 г., а едва впоследствие това новообразувано ЕООД е било преобразувано в ЕА. по реда на чл.261 от ТЗ. Включването на имуществото на бившата държавна дъщерна фирма в имуществото на новообразуваното държавно ЕООД „С” е станало по решение на компетентния орган- Министерският съвет, който съгласно действащата към 17.09.1991 г. редакция на чл.1, ал.2 от Закона за образуване на еднолични търговски дружества с държавно имущество /обн.в ДВ бр.55 от 12.07.1991 г./ е органа, упражняващ правата на държавата в дружеството-майка на дъщерното дружество „С”- държавна фирма „И”.
Н. противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по въпроса за силата на пресъдено нещо на решението по административно дело между страните в гражданския процес. Съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползват само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска. В случая, в съответствие с тази практика на ВКС въззивният съд е приел, че решението по адм.д. № 534 от 2004 г. на Великотърновския окръжен съд се ползва със сила на пресъдено нещо само по отношение на касаторката Н. Б. , която е била страна по това административно дело, и с оглед на това е приел, че Н. Б. не е придобила на основание чл.2, ал.1, т.1 от ЗОСОИ вещно право на собственост върху ид.ч. от спорния имот.
Всичко гореизложено налага извод, че не е налице посоченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради което касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 33 от 18.02.2009 г. на Великотърновския окръжен съд, гражданска колегия, постановено по гр.д. № 860 от 2008 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.