– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 679
гр. София 11.09.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.05.2019 (петнадесети май две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1529 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1171/05.03.2019 година, подадена от А. Д. А., срещу решение № 20/25.01.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 403/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е отменил първоинстанционното решение № 239/11.06.2018 година на Окръжен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 942/2016 година и е отхвърлил предявения от А. Д. А. срещу Л. А. А. иск, с правно основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 19 393.87 лева, представляваща част от заплатената от него, в качеството му на ипотекарен длъжник, сума за погасяване на задължение по договор за банков кредит № … година, сключен между „Сибанк“ ЕАД [населено място], в качеството му на кредитодател и А., в качеството му на кредитополучател, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 25.11.2016 година до окончателното заплащане, както и сумата от 836.68 лева, представляваща обезщетение за забава върху заплатената за погасяване на кредита сума в размер на 22 893.87 лева да периода от 24.06.2016 година до датата на предявяване на иска 25.11.2016 година.
В подадената от А. Д. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него срещу Л. А. А. иск с правно основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Л. А. А. е подал отговор на същата с вх. № 1810/08.04.2019 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 20/25.01.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 403/2018 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
А. Д. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 04.02.2019 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 1171/05.03.2019 година, а 04.03.2019 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С изложението си по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК А. Д. А. е поискал решението на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това могат ли уговорките между страните да променят писмените доказателства, удостоверяващи изтеглените суми по кредита от кредитополучателя и погасените вноски по кредита от страна на ипотекарния длъжник; следва ли свидетелските показания да променят установеното безспорно плащане от страна на ипотекарния длъжник; уговорките между кредитополучателя и ипотекарния длъжник по усвояването на кредита правнорелевантни факти ли са за доказване на фактическия състав на чл. 143, ал. 1, във връзка с ч. 155, ал. 2 от ЗЗД; имат ли знамение фактите, свързани с усвояване на кредита при положение, че ипотекарния длъжник погасява по-голямата част от кредита поради реална опасност от продажба на ипотекирания имот – единствено жилище и за това има ли значение за доказване на фактическия състав на чл. 143, ал. 1, във връзка с ч. 155, ал. 2 от ЗЗД реалния ползвател на отпуснатия кредит, както и целта за отпускане на кредита и за какво същия се използва.
Така поставените въпроси са свързани с изводите на състава на Апелативен съд Велико Търново, че на 14.05.2012 година между „Сибанк” ЕАД – [населено място] и Л. А. А. е бил сключен договор за банков кредит № …, с който банката е отпуснала кредит в размер на 22 000 € със срок на усвояване до 14.06.2012 година и срок за издължаване 180 месеца от датата на първото усвояване. В договора е било записано, че кредита се отпуска за довършителни работи, ремонт и преустройство на апартамент в [населено място], [улица]. За обезпечаване на кредита е бил учреден залог върху вземанията на Л. А. А.-настоящи и бъдещи, по конкретно посочени банкови сметки, както и ипотека върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] ап. 13 собственост на трети лица-А. Д. А. и Ц. Г. А.. Въззивният съд е приел, че действително А. Д. А. е заплатил по кредита сума в размер на 44 937.75 лева, от които 7600.96 лева внесени в брой с 18 вносни бележки и 37 336.79 лева (19 090.00 €) чрез банков превод. Същевременно обаче, анализирайки показанията на разпитаните по делото свидетели, заедно със събраните писмени доказателства, въззивният съд е достигнал до извод, че действителен ползвател на кредита е бил А. Д. А., а не Л. А. А.. Затова именно А. е дължал възстановяване на получените по договора за кредит суми и заплатеното от него не може да обоснове регресна отговорност на Л. А. А. за заплатените суми по реда на чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.
С оглед на горепосочените изводи на въззивния съд, така поставените от А. Д. А. в изложението му по чл. 284, ал. 3 от ГПК въпроси са съществени и могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това обаче не е достатъчно, за да бъде допуснато обжалваното решение до касационен контрол. Задължение на касатора е освен да формулира правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, да обоснове и връзката на този въпрос с някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. В конкретния случай А. Д. А. не е изложил твърдения за това, че по отношение на поставените от него въпроси решението на Апелативен съд Велико Търново противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и е в противоречие с практиката на ВКС, както и не са представени доказателства в тази насока. Наред с това, не са налице както твърдения, така и доказателства, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с актове на КС и на СЕС. На последно място, не са изложени и твърдени, които да обосноват това, че евентуалното допускане на касационното обжалване по така поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, задължение на касатора е да формулира общия правен въпрос, който да послужи като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и да обоснове връзката на този въпрос с някои от допълнителните основания за допускане на това обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. Касационният съд може само да уточни или конкретизира вече формулирания въпрос, но не и да извлича същия от твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По същия начин при наличие на твърдения, обосноваващи някои от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, съдът може да определи точно по кое от тях да допусне касационното обжалване, но не може сам да излага твърдения, обосноваващи наличието на някое от допълнителните основания. Липсата на твърдения, обосноваващи наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, само по себе си е достатъчно основание, за да не бъде допускано касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. Поради това такова обжалване не следва да бъде допускано. Още повече, че така постановеното решение е съобразено по същество с установената съдебна практика, че платилия чуждо задължение може да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, но вземането на платилия чуждото задължение срещу освободения от дълга длъжник зависи от вътрешните отношения между тях. Такова вземане не може да възникне, когато платилия дълга или част от него по чужд кредит го е поел и платил, защото в действителност той е получил отпуснатата по кредита сума или част от нея. При направено възражение в тази насока съдът е длъжен да обсъди същото, като при това прецени всички допустими и относими доказателства, събрани по делото, без да бъде ограничен единствено от доказателствата за това кой е посочен като кредитополучател в договора за кредит и кой е посочен като ипотекарен длъжник. Тези доказателства следва да бъдат обсъдени в съвкупност с всички доказателства, установяващи вътрешните отношения между лицето, посочено като кредитополучател по договора за кредит и ипотекарния длъжник, като именно тези вътрешни отношения са от значение за това съществува ли регресно вземане на платилия кредита или част от него солидарен длъжник срещу лицето, посочено като кредитополучател по чл. 155, ал. 2 от ЗЗД.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 20/25.01.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 403/2018 година, по подадената срещу него от А. Д. А., касационна жалба с вх. № 1171/05.03.2019 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед на изхода на спора А. Д. А. ще трябва да заплати на Л. А. А. сумата от 834.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20/25.01.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по гр. д. № 403/2018 година.
ОСЪЖДА А. Д. А. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] да заплати на Л. А. А. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] сумата от 834.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.