О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 679
София, 29.11.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1159/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Българска агенция за експортно застраховане /Б./“ ЕАД – [населено място], против решение №2891 от 10.12.2018г. (допълнено с определение от 24.01.2019г. по чл.248 ГПК), постановено по в.т.д. №3198/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е потвърдено решение №603/21.03.2018г. по т.д.№1113/2017г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-14 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения, че липсата на документи за приемане на стоката от страна на купувача представлява изключен риск от процесния договор за застраховане на плащанията по договори за продажба на стоки и услуги срещу търговски риск. Според касатора разпоредбата на чл.211 КЗ (отм.) изключва отговорността на застрахователя при настъпило застрахователно събитие за покрит риск, какъвто не е настоящия случай, поради което съдът неправилно е приложил чл.211 КЗ (отм.), а е следвало да се позове пряко на клаузите на Общите условия (ОУ) към застрахователната полица. Отделно се сочи, че въззивният състав неточно и в противоречие с практиката на ВКС по чл.211,т..2 КЗ (отм.) не е взел предвид основателността на възражението на застрахователя, че липсата за документи за приемане на стоката представлява неизпълнение на задължението по договор за доказване от застрахования на твърдяното застрахователно събитие и вредите от него. В тази връзка се оспорва извода в обжалваното решение, че неизпълнението на задължението по чл.20, ал.1, т.2 от ОУ, няма връзка с настъпването на застрахователното събитие като според касатора съдът неточно е приложил чл.20а и чл.9 ЗЗД при тълкуването на договора. Твърди се също, че в нарушение на процесуалните правила за преценката на доказателственото значение на събраните доказателства, въззивният съд необосновано е приел, че с представените едностранно съставени фактури и с оспорените от застрахователя „товарителници” ищецът е доказал приемането на стоката от купувача „Г. Т.” ЕАД. Излагат се доводи, че свидетелските показания, на които се е позовал съдът, са противоречиви и недостоверни, както и че представената по делото декларация от законния представител на складодържателя „Сакса” О. е негодно доказателствено средство. На последно място се прави оплакване, че въззивният съд не е обсъдил всички доводи и възражения на страните и събраните във връзка с тях доказателства. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляяне изцяло на предявените от „Е. България” ЕАД искове за главница и лихви, както и присъждане в полза на „Б.” ЕАД на направените от дружеството съдебни разноски за всички инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси:
1.„Длъжен ли е въззивният съд да разгледа възражението на застрахователя за отказ от изплащане на обезщетение поради изключен риск по застрахователния договор („ЗД“)? Прилага ли се чл.211 КЗ (отм.) към случаите на изключен застрахователен риск съгласно условията на застрахователния договор? Обвързан ли е застрахованият с условията по ЗД?” К. жалбоподател счита, че формулираните въпроси са разрешени от въззивната инстация в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 224/20.07.2015г по т.д.№4554/2013г. на ВКС, I т. о. и решение №74/13.07.2016 г., постановено по т.д.№3786/2014г. на ВКС, I т. о.
2.„Допустимо ли е съдът по реда на тълкуването да подменя постигнатите от страните договорки в ЗД?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №67/30.07.2014г. по т.д.№1843/2013г. на ВКС, II т. о.
3.„Относими ли са към преценката на съда за значителността на неизпълненото задължение на застрахования, предвидено в застрахователния договор, като основание за правото на застрахователя да откаже застрахователно обезщетение в хипотезата на неизпълнено договорно задължение (по чл.211, т.2 от КЗ /отм./), причинната връзка на неизпълненото задължение с ефекта на настъпването на застрахователното събитие, с размера на вредите от събитието или с възможността те да бъдат доказани? Допустимо ли е въззивният съд да ограничи преценката си по чл.211, т.2 КЗ (отм.) за значителността на неизпълненото задължение от застрахования, предвидено в застрахователния договор, единствено до връзката му с настъпването на застрахователното събитие, като изключи връзката с ефектите „размер на вредите от събитието“ или с „възможността те (събитието/вредите) да бъдат доказани?”. Според касатора въпросите са решени в противоречие с решение № 207/13.01.2017г. по т.д.№3394/2015г. на ВКС, II т.о.; решение №185/05.03.2014г. по т.д. №350/2012г. на ВКС, I т. о. и решение № 32/11.08.2014 г. по т.д.№1262/2013г. на ВКС, II т. о.
4.„Допустимо ли е доказването на предаването на стока по договор за покупко-продажба само и единствено въз основа на счетоводните записвания на продавача при липса на преки и косвени доказателства за това и липса на осчетоводяване на издадените фактури при купувача?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №20/25.03.2013г. по т.д.№206/2012г. на ВКС, I т. о.; решение №160/07.11.2017г. по т.д.№2217/2016г. на ВКС, I т. о.; решение №62/25.06.2009г. по т.д.№546/2008г. на ВКС, II т.о. и решение № 139/25.01.2012г. по т.д.№678/2010г. на ВКС, II т. о.;
5.„Дължи ли съдът обсъждане и произнасяне по всички наведени от страните възражения? Задължен ли е въззивният съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими доказателства в тяхната взаимна връзка, установените факти и обстоятелства, както и въведените от страните доводи и възражения?”. Твърди се, че по поставените въпроси съдът е процедирал в разрез с практиката на ВКС, обективирана в определение № 593/19.12.2018г. по т.д.№1176/2018г. на ВКС, I т.о.; определение №594/19.12.2018г. по т.д.№2001/2018г. на ВКС, I т.о. и определение № 28/15.02.2018г. по ч.гр д №3796/2017г. на ВКС, II г. о.;
6.„Длъжен ли е гражданският съд при разглеждане и постановяване на решение по гражданскоправен/търговски спор да прилага разпоредби на подзаконов нормативен акт, който е издаден на основание административен закон?”. Сочи се, че отговорът на въпроса е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
7.„Задължен ли е съдът да прецени заинтересоваността на свидетеля, отговорен за неизпълненото задължение на застрахования, което дава основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение ? Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му?. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с решение №177/25.10.2016г. по гр д.№1263/2016г. на ВКС, III г.о.; решение № 131/12.04.2013г. по гр.д.№1/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение №565/12.02.2013г. по гр д.№24/2012г. на ВКС, IV г. о.;
8.„Годно доказателствено средство ли е едностранна писмена (клетвена) декларация от трето неучастващо лице?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение № 341/02.07.2010г. по гр.д.№ 177/2010г. на ВКС, II г. о.; решение №110/12.07.2013г. по гр.д.№1931/2013г. на ВКС, III г.о. и решение №290/16.01.2018г. по гр.д.№2351/2017г. на ВКС, IV г.о.
Независимо от изложените по-горе въпроси касаторът счита че въззивното решение е очевидно неправилно като основание за допускане на касационното му обжалване по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК. Твърди, че крайният извод, до който е достигнал въззивният съд, е в силно противоречие с формалната и правна логика, с правилата на доказване и установяване на спорните обстоятелства по делото Според касатора решението не почива на правилата на логическото мислене, същото е явно необосновано като законът е приложен в неговия противоположен смисъл.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по касация „Е. България“ ЕАД– [населено място], в който се поддържа че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че формулираните въпроси са по съществото на спора, базирани на изопачено и тенденциозно интерпретиране на цитираната съдебна практика и доказателствата по делото, и не обуславят допускане на касация по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Оспорва се твърдението, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Същевременно се излагат изчерпателно съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноските на „Е. България“ ЕАД за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №603/21.03.2018г. по т.д.№1113/2017г. на СГС, ТО, VІ-14 с-в. в частта му, с която ответникът „Българска агенция за експортно застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Е. България“ ЕАД сумата 288 000лв. – застрахователно обезщетение по Рамкова полица №Б./30.06.2014г. и допълнително споразумение №5/07.04.2015г., както за даплати сумата 36 176лв. – лихви за забава за периода от 21.12.2015г. до 23.03.2017г. и разноски по делото.
Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за установени следните факти и обстоятелства, релевантни за правния спор, които не са оспорени с въззивната жалба, а именно, че:
– с рамкова полица №Б./30.06.2014г. ищецът „Е. България“ ЕАД е сключил с ответника „Б.“ ЕАД договор за застраховане на плащанията по договори за продажба на стоки или предоставяне на услуги срещу търговски риск, възникнал на територията на Република България. С допълнително споразумение №5/07.04.2015г. страните добавили застраховка на търговски риск във връзка със задължения на „Г. Т.” ЕАД с валидност от 31.03.2015г. до 30.06.2015г.
– с договор №[ЕГН]/06.04.2015г. ищецът „Е. България“ ЕАД се е задължил да продаде на „Г. Т.” ЕАД дизелово гориво до 100 000 литра месечно с отложено плащане 20 календарни дни след датата на фактурата за съответната доставка. Срокът на договора е бил 31.12.2015г. с опция за удължаването му с една година.
– с договор за съхранение, покупко-продажба и складова обработка на горива от 02.01.2013г. ищецът „Е. България“ ЕАД е възложил на Сакса” О. приемането на отговорно пазене на собствените си горива и добавки.
– с нотариална покана, връчена на 04.06.2015г. при условията на чл.47 ГПК, чрез нотариуса В. М., ищецът „Е. България“ ЕАД е поканил „Г. Т.” ЕАД да изпълни в тридневен срок от получаването задължението си да плати доставено гориво по 13 фактури в общ размер от 479 551.32лв.
– ищецът „Е. България“ ЕАД е представил на застрахователя декларация с изх.№1800/20.05.2015г. за просрочените задължения на „Г. Т.” ЕАД по същите фактури.
– с претенция за застрахователно обезщетение №1506503/10.11.2015г. ищецът „Е. България“ ЕАД е поискал от „Б.” ЕАД да му заплати обезщетение по рамковата полица за длъжника „Г. Т.” ЕАД в размер на 479 551.32лв.
– с писмо изх.№170132/17.03.2016г. ответникът „Б.” ЕАД е уведомил „Е. България“ ЕАД, че отказва да изплати застрахователно обезщетение. Отказът на застрахователя да плати обезщетение по заявената от застрахования претенция е основан на чл.20, ал.1, т.2 ОУ във вр.с чл.6, т.4, б.„б“ от ОУ с оглед неизпълнение на задължението на застрахования да депозира в 14-дневен срок от настъпването на застрахователното събитие потвърждение за приемане на стоките по договора за доставка от страна на длъжника.
– с решение №981/03.06.2016г. по т.д.№5007/2015г. на СГС купувачът „Г. Т.” ЕАД е осъден да заплати на продавача „Е. България“ ЕАД сумата 479 551.32 лв, представляваща сбора на главниците по фактурите, по които длъжникът е изпаднал в забава и които са предмет на застрахователната претенция.
– с решение №1432/9.08.2016г. по т.д.№4291/2016г. на СГС дружееството „Г. Т.” ЕАД е прекратено на основание чл.252, ал.1, т.4 и т.6 ТЗ.
Въззивният състав е посочил, че от заключението по счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице З. Д., се установява, че:
– както към 20.11.2015г. – датата на застрахователното събитие, така и към 23.03.2017г. – датата на завеждане на иска, няма плащане от страна на „Г. Т.” ЕАД към „Е. България“ ЕАД по процесните фактури, а неиздължената сума е 479 551.32лв.
– лихвата за забава върхуисковата сума 288 000лв. за периода от 21.12.2015г до 23.03.2017 г. е в размер на 36 176лв..
– данъчните фактури са отразени в счетоводните регистри на „Е. България“ ЕАД по сметка 411 „Клиенти”, аналитичната партида на „Г. Т.” ЕАД като вземане от клиента и съответно са включени в дневника за продажби за м.април 2015г., Коректно е начислено и задължение за внасяне в бюджета на начисления във фактурите ДДС в размер на 79 925.23лв. Сумата е включена и в изготвената справка-декларация по ЗДДС за м.април 2015г. Като получател на фактурите в дневника за продажби е посочен „Г. Т.” ЕАД.
– продажбата на горивата от „Е. България“ ЕАД към „Г. Т.” ЕАД е декларирана от „Е. България“ ЕАД в информационната система на „Контрол на горивата“ чрез подаване с електронен подпис на Е. (електронни данни от получател) и Е. (електронни данни за доставка) за всяка една доставка. Данните, подадени към НАП Е. и Е., отговарят на получените и продадени горива по фактурите.
– товаренето и експедирането на горивата по 13-те фактури, издадени от доставчика „Е. България“ ЕАД на получателя „Г. Т.” ЕАД от данъчния склад на „Сакса” О. е документирано в складовата програма ПП „Р. 2.6“ на „Сакса” О., като са били издадени приемо-предавателни протоколи за всяка една доставка. Складовата програма автоматично генерира номер на приемо-предавателния протокол, получател, час на издаване за всяко изтеглено количество. Самият процес на експедирането на горивата по фактурите от данъчен склад на „Сакса” О. към „Г. Т.” ЕАД е документирано чрез товарителници по всяка една доставка.
– „Сакса” О. е лицензиран складодържател и притежава измервателна система, отговаряща на изискванията на чл.55 „в“ от ЗАДС. Движението на горивата и други съхранявани в склада акцизни стоки се отчитат в реално време. Измервателната система е свързана онлайн с Агенция Митници, посредством която движението се отчита във всеки един момент. Склазодържателят „Сакса” О. е изпълнил изискванията на чл.66 и чл.84 ЗАДС за издаване на приемо-предавателни протоколи и товарителници, акцизен данъчен документи във връзка с продадените количества газьол, фактурирани с процесните фактури.
– в складовата система на „Сакса” О. фигурират данни за превозвача по доставките от „Е. България“ ЕАД на „Г. Т.” ЕАД. Всички придружаващи доставките документи съдържат данни на превозвачите, наети и посочени от „Г. Т.” ЕАД в заявка за товарене на горива с автоцистерна.
– на основание чл.84 от ЗАДС „Сакса” О. е издало Електронен акцизен данъчен документ към „Е. България“ ЕАД на датата, от която акцизните стоки са освободени за потребление, с място на издаване адреса на акцизния данъчен склад, вложител – „Е. България“ ЕАД, технически данни за горивото, количество, размер на акциза, получател – превозвача, посочен от купувача „Г. Т.” ЕАД.
– в качеството си на лицензиран складодържател „Сакса” О. е задължен и отговорен за внасяне на акциза към бюджета по процесните доставки и данъчни фактури. Впоследствие акцизът е заплатен от „Е. България“ ЕАД на „Сакса” О. на основание известие за плащане на акциз.
Въззивният състав е отразил, че от заключението на тройна графологична експертиза се установява, че подписът положен от името на „Г. Т.” ЕАД в договор за доставка на дизелово гориво №113000290/06.04.2015г. е на Е. И. В..
На базата на така установената фактическа обстановка, аналогично на първата инстанция, въззивният съд е приел, че ищецът „Е. България“ ЕАД е изпълнил задълженията си по договора за продажба на гориво и за него е възникнало правото да получи уговорената в застрахователния договор насрещна престация. Обсъждайки възраженията на ответника „Б.” ЕАД, заявени в отговора на исковата молба и във въззивната жалба въззивният състав е отразил следното:
Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника за недобросъвестно поведение на ищеца, съставляващо нарушение на застрахователния договор по чл. 188, ал.1 КЗ (отм.) като е посочил, че поставените от застрахователя в заявката въпроси ищецът добронамерено и честно той заявил, че досега не е имал никакви взаимоотношения с купувача, както и че не му е известно последният да е с влошена кредитоспособност. Съдът е акцентирал, че в случая заинтересован да провери достоверността на тези изявления е бил именно застрахователят, който упражнява по занятие тази дейност и поема пълния риск по алеаторния договор. Според съда застрахователят (респ. застрахователният посредник, който е сключил сделката от негово име), е можел без никакво усилие сам да направи справка в публичния регистър и след като съобрази данните в годишните отчети, да направи преценка за степента на риска, който би поел при сключване на договора. Отделно в решението е отразено, че такава преценка се съдържа във финансовия анализ, изготвен на 24.03.2015г. от експерт в дирекция „Оценка на риска“ на „Б.” ЕАД, в който документ посочените резултати от проведения анализ на финансовото състояние на длъжника „Г. Т.” ЕАД в достатъчна степен опровергават възраженията на ответника за лоша кредитоспособност на дружеството-купувач на гориво.
Във връзка с второто възражение на ответника за неизпълнение на задължението на застрахования за надлежно доказване на изпълнение на задълженията по договора за продажба и представяне на необходимите документи, доказващи приемането на горивата от длъжника, въззивният състав е посочил, че в конкретния случай основателен отказ за плащане застрахователят е можел да направи единствено в хипотезата на чл.211, т.2 КЗ (отм.), а именно – при неизпълнение на задължение по застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя и е било предвидено в закон или в застрахователния договор. Като такива задължения съдът е приел (освен задължението по обсъденото вече възражение по чл.189 и чл.190 от КЗ ), така и задълженията по чл.207, ал.1, ал.3 и ал.4 КЗ (отм.), които задължения са обединени от това, че тяхното законосъобразно приложение е обусловено от наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования и настъпването на застрахователното събитие, чието установяване съобразно правилата за доказването в чл.154 ГПК, е в тежест на застрахователя. В тази връзка съдът се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение №49/29.07.2013г. по т.д.№840/2012г. на ВКС, І т.о., съгласно която „приложението на чл.211, т.2 КЗ е обусловено от установяването на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение, визирано в ОУ към застраховката, което да е значително с оглед интереса на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие, респ. с оглед възможността да бъдат предотвратени вредите от същото”.
Според въззивния състав същината на спора е съсредоточена в отговора на въпроса дали количествата дизелово гориво, отразени в представените от ищеца фактури, са били реално предадени на купувача „Г. Т.” ЕАД, с оглед липсващия в преписката, образувана по застрахователната претенция, документ – потвърждение за приемане на стоките по договора за доставка от страна на длъжника (чл.20, ал.1, т. 2 от ОУ). Съдът е посочил, че от съвкупната преценка на доказателствата се установява, че доставките по всяка една от въпросните фактури са били извършвани в следната последователност: 1.) купувачът „Г. Т.” ЕАД е изпращал до продавача „Е. България“ ЕАД по електронен път заявка за товарене на горива с автоцистерна, в която са били посочени мястото на товарене и мястото на доставката, данни за превозвача, името на водача на автоцистерната и нейния регистрационен номер, вида и количеството на горивото и броя на товаренията за деня, 2.) продавачът е препращал по електронен път конкретната заявка до лицензирания складодържател „Сакса” О., при когото по силата на сключения между тях договор за влог са били съхранявани горивата на влогодателя, 3.) въз основа на тази заявка служител на складодържателя, след проверка на талоните на автомобилите и самоличността на техните водачи и въвеждането на данните от тях в информационната система на дружеството, е изготвял ордер за товарене, в който са били посочени името на водача, номерата на автомобила, на цистерната и на клиента, 4.) в момента на товаренето се е издавала товарителница, в която автоматично са били генерирани тези данни, както и часа на влизане на автомобила, часа на товаренето на горивото и преминалите през измервателния уред количества и 5.) след обработването на товарителницата данните в нея са били изпращани на акцизния данъчен отдел, който е издавал акцизния данъчен документ като всички тези данни в реално време са били въвеждани в информационните системи на Агенция „Митници“ и на Националната агенция за приходите.
Съдът е приел за несъстоятелно възражението на ответника, че електронните документи и в частност приложените към исковата молба заявки за доставка на горива, били неотносими към спора и негодни доказателствени средства, доколкото същите не са били подписани и не е установено авторство на лицето, от което изхождат изявленията в тях. Според съда няма причина да бъде отречена верността на изтъкнатия в допълнителната искова молба ноторен факт – че „при развитието на съвременните технологии и търговски практики, размяната на кореспонденция по електронна поща и липсата на „личен контакт“ е по-скоро правило, отколкото изключение във всяка една сфера на стопанския живот и във взаимоотношенията между търговци”. В решението е акцентирано върху обстоятелството, че всички заявки са били подадени от един и същ е-mail адрес като това има своето обяснение с факта, че по партидата на купувача в търговския регистър като едноличен собственик на капитала на дружеството в периода от 12.02.2015г. – 30.04.2015г., е бил вписан Д. М., с което се опровергава възражението на въззивника, че „не е ясно каква връзка има лицето Д. М. с „Г. Т.” ЕАД”, който се явява адресант на заявките за товарене в електронните съобщения.
Според въззивния състав обстоятелството, че като получател в приемо- предавателните протоколи за всяка една от доставките е посочен ищеца, а не купувача, произтича от съдържанието на договора за съхранение, продажба и складова обработка на горива, сключен на 02.01.2013г. между „Е. България“ ЕАД като възложител и „Сакса” О. като изпълнител. Тъй като
съгласно чл.11 (с) от договора при всяка експедиция на горива, количеството експедирано гориво се предава от изпълнителя на възложителя посредством съставяне на приемо-предавателен протокол, който следва да отразява количеството експедирано гориво в литри, температурата на продукта, плътността на експедираното гориво, количеството на биокомпонента, етанол и добавките в горивата и доколкото въпросните протоколи са били съставени в изпълнение на договорните задължения, същите съставляват доказателство за осъществяването на факта на експедирането на заявените от възложителя количества гориво от склада на изпълнителя. Съдът е посочил, че съгласно клаузите на договора, за складодържателя не е съществувало задължение да впише в приемо-предавателните протоколи като получател клиента на възложителя, за когото е била предназначена конкретната доставка.
Съдът е приел за неоснователно възражението на въззивника, че товарителниците не следва да бъдат ценени като годно доказателство, тъй като са „вътрешноорганизационни частни документи“ на складодържателя с недостоверна дата и с неясно авторство, с явно манипулирано съдържание за целите на застрахователната претенция. Въззивният състав е посочил, че в чл.50 от Закона за автомобилните превози (З.) е регламентирано, че значението на товарителницата е на документ, който установява договора за превоз, като действителността на договора за превоз не зависи от издаването, редовността или изгубването на товарителницата. Според съда представените от ищеца товарителници съдържат реквизитите, установени в чл.53, ал.1, т.1 – 7 З. , като по силата на ал.2 т.6 от същата разпоредба и съобразно изискванията на чл.12, ал.3 от Наредбата за изискванията за качеството на течните горива, условията, реда и начина за техния контрол (обн., ДВ, бр.66/25.07.2003г., в сила от 01.10.2003г.), в товарителниците са вписани номера и датата на декларацията за съответствие на партидата течно гориво. Съдът е направил извода, че всяка една от тези товарителници удостоверява валидно възникнало правоотношение по договор за превоз, страна по който са складодържателя-изпращач (товародател по смисъла на чл.370 ТЗ) и посочения в т.3 на документа превозвач, като с оглед разпоредбата на чл.50, ал.2 З. евентуални нередовности в товарителниците не влияят на действителността на договора.
Отделно съдът се е позовал на показанията на свидетелите К. С. и И. Л., според които декларацията за съответствие на качеството се е издавала към акцизния данъчен документ и представлява отделен документ, който е бил предаван на хартиен носител на шофьорите, заедно с акцизния данъчен документ, като вписването на декларацията в товарителницата не е било задължително при положение, че тя е била предавана като отделен документ. Декларацията е била съставяна въз основа на издадени от лабораторията протоколи с определена дата и за определено количество гориво, определени в търговския отдел на влогоприемателя, и не е била свързана със съответния танк, от който се е товарело горивото, като е било възможно горивото от определена партида да се съхранява в два различни танка. Не е имало проблем в товарителницата да бъде посочена декларация с бъдеща дата, важното е било, че анализът от лабораторията отговарял на декларацията за съответствие. Същевременно не е било нужно количеството гориво по определена декларация да бъде изчерпано, за да започне товаренето на гориво, отразено в друга декларация с оглед възможността горивото да бъде натоварено от танк, товаренето от който да е трябвало да стане след 10 дни. Според въззивиния състав от съвпадащите изявления на свидетелите, че за всяка една експедиция на гориво на шофьорите е била предавана декларацията за съответствие заедно с акцизния данъчен документ произтича извода, че складодържателят е изпълнявал стриктно установеното в чл.12, ал.1 от цитираната наредба задължение за лицата, които пускат течни горива на пазара, да предоставят декларацията за съответствие или заверено копие от нея на лицата, които транспортират, разпространяват, съхраняват и/или използват течни горива. Съдът е посочил, че с оглед показанията на свидетеля С. за начина на оформяне на декларациите, че не е изключена възможността твърдяното от въззивника несъответствие в датите да се дължи на грешка.
Съдът е приел за неоснователна тезата на въззивника, че представените от ищеца данъчни документи, са без значение за доказването на предаването на стоката. Според въззивния състав от представените по делото писмени доказателства и от заключението на експертизата е установено безспорно, 1.) че складодържателят „Сакса” О., е подал към възложителя до договора за влог „Е. България“ ЕАД за всяко количество гориво, експедирано от склада по негова заявка, електронен документ за доставка; 2.) че получателят на горивото „Е. България“ ЕАД е издал електронен документ за получаване на всяко едно от тези количества; 3.) че „Е. България“ ЕАД – продавач по договора от 06.04.2015г., е подал към купувача по същия договор „Г. Т.” ЕАД електронен документ за доставка на същите количества гориво. Съдът е отразил, че по делото няма данни купувачът да е издал електронен документ за получаване на стоката, но за неизпълнението на произтичащото от данъчния закон задължение, продавачът не може да носи отговорност, нито пък следва да търпи неблагоприятни за себе си последици в отношенията си с трети лица, какъвто е застрахователят.
В обжалваното решение е прието за неоснователно възражението на ответника, че издадената от складодържателя декларация за количествата гориво, предадени на „Г. Т.” ЕАД по заявките на „Е. България“ ЕАД, е неотносима към спора. Съдът е обосновал извода, че няма процесуално основание този документ да бъде изключен от съвкупността на доказателствата, доколкото данните в този документ потвърждават всички факти, установени от обсъдените по-горе писмени доказателства – датите на товарене; вида и количеството гориво и неговите характеристики; номерата на цистерните, на които е било натоварено и клиента – „Г. Т.” ЕАД. На последно място съдът е обсъдил неоспореното от страните заключение на счетоводната експертиза , от което се установява, че представените от ищеца 13 бр. данъчни фактури, са били отразени в счетоводните регистри на ищеца по аналитичната партида на длъжника „Г. Т.” ЕАД като вземане от клиента, били са включени в дневника за продажби за м.април 2015г., начислено е задължение за внасяне в бюджета на начисления във фактурите ДДС като сумата е включена и в изготвената справка – декларация по ЗДДС за м.април 2015г. Съдът е взел предвид и обстоятелството, че продажбата на горивата е била декларирана от ищеца в информационната система на „Контрол на горивата“ чрез подаване с електронен подпис на електронни данни от получател и електронни данни за доставка за всяка една доставка, и тези данни отговарят на получените и продадени горива по фактурите.
В заключение въззивният състав е стигнал до извода, че застрахователят не е имал правото да откаже изплащане на обезщетение нито в хипотезата на чл.189, ал.4, предл.1 КЗ (отм.) – тъй като не се доказва при сключването на застрахователния договор застрахованият съзнателно да е обявил неточно или да е премълчал обстоятелство, при наличието на което застрахователят не би сключил договора, ако е знаел за това обстоятелство, нито в хипотезата на чл.211, т.2 КЗ (отм.) – тъй като ответникът не е установил наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на застрахования по чл.20, ал.1, т.2 от ОУ – да представи потвърждение за приемане на стоките по договора за доставка от страна на длъжника и настъпването на застрахователното събитие.
Настоящият състав намира, че липсват релевираните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросите под т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а именно: .„Длъжен ли е въззивният съд да разгледа възражението на застрахователя за отказ от изплащане на обезщетение поради изключен риск по застрахователния договор („ЗД“)? Прилага ли се чл.211 КЗ (отм.) към случаите на изключен застрахователен риск съгласно условията на застрахователния договор? Обвързан ли е застрахованият с условията по ЗД?”. Анализът на мотивите на въззивното решение ясно сочи, че съдът е обсъдил в пълна степен основното възражение на ответника, обективирано в писмото на „Б.” ЕАД от 17.03.2016г., обосноваващо отказа на застрахователя за плащане на обезщетението с неизпълнение на задължението на застрахования по чл.20, ал.1, т.2 ОУ във вр.с чл.6, т.4, б.„б“ от ОУ към застрахователната полица, а именно – да депозира в 14-дневен срок от настъпването на застрахователното събитие потвърждение за приемане на стоките по договора за доставка от страна на длъжника. В случая с процесния договор е застрахован търговския риск на продавача от неплащане на продажната цена на стоката като представянето на необходимите документи по чл.20, ал.1, т.2 ОУ не е самостоятелно обстоятелство, касаещ