4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 679
С., 30.08.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 242/2010 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на Ц. Б. Ц. от [населено място], общ. О. против въззивно определение на Врачанския окръжен съд № 130 от 16.02.2010 год., постановено по ч. гр. д.№ 83/2010 год., с което е потвърдено определението на Врачанския районен съд № 8060/2009 год., по гр.д.№ 2836/2009 год. за прекратяване на производството и изпращане на делото по отвод за липса на местна подсъдност, въведен с отговора на исковата молба, на компетентния Софийски районен съд.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение по съображения за допуснато нарушение на процесуалния закон, поради което се иска отмяната му и отхвърляне на възражението за подсъдност, като неоснователно, предвид произхода на претендираното вземане, свързано с причиненото на частния жалбоподател непозволено увреждане – арг. от чл.115 ГПК.
В инкорпорирано в обстоятелствената част на частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, макар и твърде непрецизно, касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Твърдението на частния касатор е, че възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение на значимия за крайния правен резултат по делото въпрос на процесуалното право, свързан с определяне на местно компетентния съд по предявена на осн. чл.226, ал.1 КЗ искова претенция е в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 7/77 год..
Ответната по частната касационна жалба страна в срока и по реда на чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу съдебен акт от категорията на посочените в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Въпреки процесуалната допустимост на частната касационна жалба, обусловена от формалното и съответствие с изискванията на процесуалния закон за редовността и, искането за допускане на касационно обжалване, преценено с оглед наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, във вр. с препращането от чл.274, ал.3 ГПК, е неоснователно, поради следното:
За да потвърди обжалваното определение, с което Врачанският районен съд е уважил направеното от ответника по реда на чл.119, ал.3 ГПК, във вр. с чл.131, ал.1 ГПК възражение за местна подсъдност на предявения срещу него пряк иск на увреденото лице, основан на чл.226, ал.1 КЗ въззивният съд е възприел за процесуално законосъобразни мотивите на първата инстанция, че исковата претенцията на ищеца, макар и функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования по застраховка „Гражданска отговорност” при ответното АД деликвент, не произтича от самия деликт, а от съществуващото застрахователно правоотношение между причинителя на вредата и застрахователя на неговата гражданска отговорност, поради което процесуалното правило на чл.115 ГПК и въведената със същото специална местна подсъдност по отношение исковете от непозволено увреждане, в случая е неприложимо.
Освен това, според решаващия състав, доколкото по делото, според приложеното удостоверение изх.№ 20091009112732/09.10.2009 год. на Агенция по вписванията, липсват доказателства, ответникът да има надлежно регистриран клон в [населено място], то позоваването от страна на ищеца на създадената с чл.108, ал.1, изр.2 ГПК процесуална възможност за разглеждане на спора от В., поради наличие на посочен от същия на електронния му адрес в Интернет офис в района на В., се явява лишено от основание в процесуалния закон.
Следователно съобразени решаващите мотиви на въззивния съд, изложени в съобразителната част на обжалваното определение, позволяват да се приеме, че поставеният процесуалноправен въпрос, като обуславящ приетата от въззивния съд липса на местна подсъдност за В. и прекратяване на производството по делото пред сезирания съд, се явява значим по вложения от законодателя в чл.280, ал.1 ГПК смисъл, с което основната, главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно е позоваването на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Именно в съгласие с възприетото с т.11 от ППВС № 7/77 год, на което частният касатор се позовава, разрешение, че основанието за ангажиране отговорността на прекия причинител на увреждането – водач на моторно превозно средство и отговарящите с обезпечителна отговорност за поведението му субекти, почиващо на деликта е различно от основанието, на което отговаря застрахователя – възникнало по силата на застрахователния договор застрахователно правоотношение, Врачанският окръжен съд е отрекъл възможността в хипотезата на предявен пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ срещу последния да е приложима специалната местна подсъдност по чл.115 ГПК.
Явно е, че в случая частният жалбоподател влага различно от вложеното от законодателя и възприето от Пленума на ВС съдържание в понятието „обезпечително отговарящи за поведението на деликвента правни субекти”, към които по ноторни съображения застрахователят на гражданската отговорност на същия не се включва.
Обстоятелството, че с оглед така направеното с т.11 от ППВС № 7/77 год. разграничение между основанията за ангажиране отговорността на посочените лица е поставено по задължителен за съдилищата в страната начин, че е недопустимо обикновено обективно пасивно съединяване на исковете срещу тях, а увредените лица могат да претендират дължимото им се удовлетворение срещу същите само разделно, се явява допълнителен аргумент срещу поддържаното в частната касационна жалба правно несъстоятелно становище, че и предявеният пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ е основан на деликт.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в разглежданата хипотеза би могло да се приложи процесуалното правило на чл.113 ГПК, във вр. с §1, т.1 от ДР към КЗ, но доколкото позоваване на същото не е налице от страна на ищеца, то предвид принципа на диспозитивното начало и изборния характер на тази специална подсъдност, изключващ служебното и зачитане от съда, той не е бил обсъждан във въззивното производство.
Липсата на визирания критерий за селекция- допълнителна процесуална предпоставка за факултативен достъп до касационен контрол, от категорията на абсолютните, изключва и основателността на искането за допускане частната касационна жалба до разглеждане по същество на въведените касационни основания.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Врачанския окръжен съд № 130 от 16.02.2010 год., по ч. гр. д.№ 83/2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: