О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 679
София, 05.12.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 712/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. Д. от [населено място] срещу въззивно решение № 2191 от 22.11.2016 г., постановено по т. д. № 2380/2016 г. на Софийски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1417 от 20.06.2017 г. по същото дело. С въззивното решение е обезсилено решение № 8738 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 15364/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено по иска по чл.422 ГПК на Ж. Г. Н. срещу Н. И. Д., че Н. И. Д. дължи на Ж. Г. Н. разноски по заповедното производство, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 15259/2012 г. на Софийски районен съд, и е прекратено производството по делото в тази част; Потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на Ж. Г. Н. съществува вземане към Н. И. Д. за сумата 55 000 лв. по запис на заповед от 10.10.2010 г., ведно със законната лихва от 27.03.2012 г., за което е издадена заповед за изпълнение в производството по ч. гр. д. № 15259/2012 г. на Софийски районен съд; Осъдена е Н. И. Д. да заплати на Ж. Г. Н. разноски за въззивното производство в размер на 1 200 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на направените в хода на делото разноски. Навеждат се оплаквания срещу изводите на въззивния съд, че в производството по чл.422, ал.1 ГПК ищецът – кредитор по записа на заповед, е освободен от задължение да доказва наличието на каузално правоотношение и че недоказването на сключен между страните договор за заем, обезпечен със записа на заповед, не е основание за отхвърляне на иска за съществуване на менителничното вземане.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 149/05.11.2010 г. по т. д. № 49/2010 г. на ВКС, І т. о., решение № 141/08.03.2010 г. по т. д. № 798/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № ///27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 105/13.07.2012 г. по т. д. № 564/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., както и в противоречие с практиката в решение от 16.12.2014 г. по гр. д. № 443/2014 г. на Софийски градски съд и решение от 13.06.2013 г. по гр. д. № 2385/2013 г. на Софийски градски съд, по следния „съществено процесуалноправен въпрос” : „Следва ли ищецът по иск с правно основание чл.422 от ГПК да докаже наличието на каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката за редовността на записа от външна страна”.
Ответникът по касация Ж. Г. Н. от [населено място] не заявява становище по жалбата в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
По делото е постъпила и касационна жалба от Н. И. Д. срещу постановеното от Софийски апелативен съд решение № 1417 от 20.06.2017 г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решението от 22.11.2016 г. В жалбата се прави оплакване, че решението е недопустимо и неправилно, тъй като не е налице очевидна фактическа грешка, а техническа грешка, която не подлежи на отстраняване по реда на чл.247 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, заявено по отношение на следния въпрос : „При погрешно изписване на имената на някоя от страните следва ли това да представлява очевидна фактическа грешка”.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по касация Ж. Г. Н., който изразява становище за недопускане до касационно обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка и за неоснователност на подадената срещу него жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решения на въззивен съд, които подлежат на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от Ж. Г. Н. против Н. И. Д. установителен иск за съществуване на парично вземане за сумата 55 000 лв. по запис на заповед от 28.10.2010 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Софийски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява валидно възникнало менителнично вземане в размер на 55 000 лв., за погасяването на което не са ангажирани доказателства от ответницата – издател на записа на заповед. От заключението на съдебнопочерковата експертиза въззивният съд е направил категоричен извод, че записът на заповед е издаден от ответницата и обективира нейно лично волеизявление за безусловно задължаване да плати на ищеца сумата 55 000 лв.
Като неоснователно е преценен довода във въззивната жалба на ответницата за неоснователност на иска поради недоказване от ищеца на конкретно каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден записът на заповед. Изхождайки от задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на Софийски апелативен съд е изразил становище, че въведените с исковата молба твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед по отношение на сключен между страните договор за паричен заем не променя предмета на делото и не поражда задължение за ищеца да доказва сключването на договор за заем, а е от значение единствено за въведените от ответната страна релативни възражения, насочени към отричане съществуването на менителничното вземане. Предвид обстоятелството, че с отговора на исковата молба ответницата е оспорила твърдението за сключен договор за заем и за получаване в заем на сумата 55 000 лв., без да сочи конкретна причина за подписване на записа на заповед, въззивният състав е формирал извод, че е налице хипотезата на общо оспорване на записа на заповед, в която за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед.
При осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК Софийски апелативен съд е констатирал, че с обжалваното пред него решение първоинстанционният съд се е произнесъл и по предявен от ищеца иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане за разноските в заповедното производство. Поради това и като се е позовал на указанията в т.10.в от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС относно недопустимостта на иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане за направените в заповедното производство разноски, въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен иска по чл.422, ал.1 ГПК по отношение на разноските в заповедното производство. В диспозитива на решението съдът е допуснал очевидна фактическа грешка като е посочил, че обезсилва първоинстанционното решение в частта, с която е признато за съществуващо вземане на Н. И. Д. към Ж. Г. Н. за разноски в заповедното производство, вместо вземане на Ж. Г. Н. към Н. И. Д.. След нейното констатиране очевидната фактическа грешка е отстранена по реда на чл.247 ГПК с решение № 1417 от 20.06.2017 г.
По допускане на касационното обжалване :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК /ред ДВ бр.59/2007 г./. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за делото правен въпрос и обосноваването на допълнителните изисквания за достъп до касационен контрол е задължение на касатора.
В представеното с първоначалната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значим за изхода на делото е посочен въпросът дали ищецът, предявил иск по чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземане по запис на заповед, следва да докаже наличието на каузално правоотношение, за обезпечаването на което е издаден записът на заповед, или е достатъчна само проверката на редовността на записа на заповед от външна страна. Въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касаторката положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на обективираното в записа на заповед вземане. Независимо от наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване по поставения въпрос поради отсъствие на поддържаните в изложението допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
С т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е формирана задължителна за съдилищата в Република България практика по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.422, ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Задължителните указания са в смисъл, че в посочената хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. От задължителните указания в тълкувателното решение произтича и отговора на значимия за настоящото дело правен въпрос, а именно – че ищецът, предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по запис на заповед в хипотезата на чл.417, т.9 ГПК, няма задължение да доказва конкретното каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, тъй като в качеството му на абстрактна правна сделка редовният от външна страна запис на заповед е самостоятелен източник на вземането и е достатъчен за неговото доказване в производството по чл.422 ГПК. Даденото разрешение е залегнало във формираната след приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК – напр. решение № 12/30.01.2015 г. по т. д. № 2714/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 87/11.07.2016 г. по т. д. № 1093/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 69/09.05.2016 г. по т. д. № 1185/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 15/16.06.2017 г. по т. д. № 1484/2015 г. на ВКС, І т.о., в които е прието, че дори тогава, когато ищецът – кредитор е въвел твърдения за обезпечителна функция на записа на заповед спрямо конкретно каузално правоотношение, той доказва вземането си, основано на менителничния ефект – редовен от външна страна запис на заповед, а твърдението му за кауза е обуславящо предмета на защита на ответника; за посочване на кауза, но недоказването й в производството по чл.422, ал.1 ГПК, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на запис на заповед в качеството му на самостоятелна абстрактна правна сделка. В решенията е застъпено становище, че при липса на релативно възражение от ответника, на която се приравнява общото възражение за безпаричност на записа на заповед, ищецът – кредитор не е длъжен да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение, обезпечено с редовния от външна страна запис на заповед. Като проявни форми на общо оспорване, при които ответникът не въвежда конкретни релативни възражения за несъществуване на вземането по записа на заповед и по тази причина за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е достатъчна формалната редовност на записа на заповед, задължителната практика на ВКС е възприела твърденията на ответника, че между него и ищеца липсва каквото и да е каузално правоотношение, във връзка с което да е издаден записът на заповед; отричането на въведеното с исковата молба каузално правоотношение, без посочване на друго каузално правоотношение, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед; твърдението, че срещу обещаната със записа на заповед парична сума ответникът – издател не е получил насрещна престация от ищеца – поемател. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил посочената задължителна практика и е постановил решението си в съответствие с нея. Уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от установената по делото формална редовност и действителност на записа на заповед, а изводът, че ищецът не следва да доказва въведеното с исковата молба каузално правоотношение /договор за заем/ е резултат от липсата на противопоставено от ответницата конкретно релативно възражение за несъществуване на менителничното вземане, която съдът е приравнил на общо оспорване на вземането. Съответствието на въззивното решение с относимата задължителна практика на ВКС прави неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочените в изложението решения по чл.290 ГПК са постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и обективираната в тях задължителна практика не е актуална, поради което не доказва релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие. Наличието на задължителна съдебна практика по правния въпрос, обусловил изхода на делото, изключва другото поддържано основание за достъп до касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В изложението към касационната жалба, с която е обжалвано постановеното по реда на чл.247 ГПК решение № 1417 от 20.06.2017 г. на Софийски апелативен съд, достъпът до касационен контрол е обоснован с въпроса дали погрешното изписване на имената на някоя от страните в диспозитива на решението представлява очевидна фактическа грешка. Посоченият въпрос не е от значение за изхода на производството по чл.247 ГПК и не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е квалифицирал като очевидна фактическа грешка несъответствието между формираната в мотивите към решението воля за обезсилване на първоинстанционното решение в частта, с която е признато за съществуващо вземане на ищеца Ж. И. Н. към ответницата Н. И. Д. за разноските в заповедното производство, и диспозитива на решението, в който като носител на вземането за разноски е посочена ответницата, а не ищецът. Поправката на очевидната фактическа грешка не е обусловена от констатация за погрешно изписване на имената на страните, поради което поставеният в този смисъл въпрос не може да послужи като общо основание за допускане до касационно обжалване на решението по чл.247 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановените от Софийски апелативен съд решения по т. д. № 2380/2016 г.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановените от Софийски апелативен съд по т. д. № 2380/2016 г. решение № 2191 от 22.11.2016 г. и решение № 1417 от 20.06.2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :