6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 679
София, 05.08.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря …………………………. и с участието на прокурора ………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 3104 по описа за 2014 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано e по касационната жалба с вх. № 5096 от 9.VІІ.2014 г. на [фирма]-София, подадена против въззивното решение № 246 на Пазарджишкия ОС, ГК, от 28.V.2014 г., постановено по гр. дело № 286/2014 г., в частта, с която /освен срещу ответното велинградско д-во/ е бил отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК положителен установителен иск на търговеца срещу ответниците Т. и М. П. от В. за признаване съществуването на неговото вземане към тях в размер на 11 849.53 евро /с левова равностойност от 23 175.67 лв./ в качеството им на авалисти по издаден от „М&Т П.” ООД-В. запис на заповед от 20.ХІ.2007 г. и ведно със законната лихва върху горепосочената главница, считано от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение /15.ІІ.2013 г./ и до окончателното й изплащане.
Оплакванията на д-вото касатор за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който този положителен установителен иск на [фирма]-София срещу ответниците Трако и М. П. от В. да се уважи в пълния предявен по делото негов размер и ведно с присъждането на всички направени от д-вото по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното въззивно решение Пазарджишкият ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 1/1.ІІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 520/09 г. и в решение № 225/28.ІІІ.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 948/12 г.) но също „и в противоречие с практиката на съдилищата”, по следните 2 материалноправни въпроса:
1./ „Дали при менителничен ефект на предявяване в определен срок след издаването и изтичането на последния настъпва падежът на съответния ефект, ако същият не е бил предявен за плащане в законния едногодишен или определен съобразно чл. 487, ал. 1 ТЗ друг срок?”;
2./ „От кой момент започва да тече давността по чл. 531, ал. 1 ТЗ – дали от датата на падежа на задължението или с изтичането на срока за предявяване за плащане на ефекта /срокът по чл. 487, ал. 1ТЗ/?”;
Същевременно от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото било произнасянето на Пазарджишкия ОС с атакуваното въззивно решение и по следните три правни въпроса:
1./ „В хипотеза на предявяване за плащане на менителничен ефект с падеж, определен по чл. 486, ал. 1 ТЗ, след изтичането на срока за предявяване, коя е началната дата на давностния срок по чл. 531 ТЗ относно менителничното вземане на ремитента – датата на предявяването за плащане или датата, определена от крайния срок за предявяване съгласно чл. 487, ал. 1, изр. 3 ТЗ?”;
2./ „В случай, че ефектът не е бил предявен за плащане в срока за предявяването му, настъпва ли автоматично падеж на задължението?”;
3./ Необходимо ли е да е настъпил падежът на задължението, за да тече давностният срок?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация Т. и М. П. от В. писмено са възразили чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски в размер на общо платеното адвокатско възнаграждение от 2 900 лв., съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие № 455725/15.ІХ.2014 г.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Пазарджишкия ОС, настоящата касационна жалба на [фирма]-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Не съществува сред допълнителните основания за допустимост на касационното обжалване „противоречие с практиката на съдилищата”. Напротив, чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, урежда хипотезата на „решаван противоречиво от съдилищата” въпрос (бил той материално- или процесуалноправен) от значение за изхода по конкретното дело, по който въззивният съд да се е произнесъл с атакуваното решение.
В настоящия случай, за да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли положителния установителен иск на търговеца настоящ касатор, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, Пазарджишкият ОС е приел, че, видно от ръкописното отбелязване на гърба на записа на заповед, същият е бил предявен за плащане извън сроковете за това, поради което още с изтичането на датата 20.ХІІ.2008 г. на посочения в него 13-месечен срок за предявяване, е започнал всъщност да тече 3-годишният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ за завеждането на менителничния иск по същия запис на заповед, както по отношение на търговеца негов издател /”платеца”/, така и по отношение на двамата авалисти. И понеже заявлението по чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК е било подадено от [фирма]-София на 15.ІІ.2013 г., считано от последната дата и при съобразяване разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва се смята предявен менителничния иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ, а при съпоставка с периода, изтекъл между датата 20.ХІІ.2008 г. и образуването на заповедното пр-во се налага констатация, че той е по-дълъг от законоустановения 3-годишен давностен срок, т.е., че предявеният в случая от касатора положителен установителен иск е неоснователен: като погасен по давност. Изрично в мотивите към атакуваната от търговеца настоящ касатор част от въззивното решение е отбелязано, че падежът на записа на заповед настъпва с предявяването за плащане само на издателя му – не и на менителничните поръчители и затова никой от тях не може да определя нито възникването, нито падежа /изискуемостта/ на поетото със записа на заповед задължение.
С оглед изложеното и при съпоставка на въззивното решение в атакуваната му част /относно отговорността на авалистите П./ с постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 1/1.ІІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 520/09 г. и решение № 225/28.ІІІ.2014 г. на състав от същото отделение на ТК на ВКС по т. д. № 948/2012 г., не се констатира идентитет по нито един от първите два правни въпроса, релевирани в изложението на [фирма]. Несъмнено непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността за принудително реализиране на вземането по изпълнителния титул /в специалната хипотеза по чл. 254 ГПК (отм.)/, което обаче съвсем не означава, че тази възможност съществува неограничено във времето. Доколкото с първото от цитираните решения на ВКС е прието, че „задължението за заплащане на паричната сума се поема от издателя на записа на заповед от момента на подписването на документа, докато предявяването за плащане съставлява покана за изпълнение на поетото задължение”, роля на такава – според атакуваното решение на Пазарджишкия ОС – е имало простото изтичане на определения в процесния запис на заповед от 20.ХІ.2007 г. срок след издаването, а именно „до 13 месеца”. Същевременно, като абсолютно неотносимо към който и да от първите два релевирани от търговеца касатор правни въпроса на плоскостта на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, ще следва да се преценява постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 225 на състав от ІІ-ро т.о. на ВКС от 28.ІІІ.2014 г. по т. д. № 948/2012 г., според което записът на заповед не е нищожен поради липса на реквизит „място на плащане” и/или „място на издаване”, ако с оглед определеният от издателя му способ на плащане, адресът няма значение за точното изпълнение на менителничното задължение.
Не се констатира наличие на приложно поле на касационното обжалване и в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по останалите три, релевирани в изложението на търговеца касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК, правни въпроса.
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При ясната разпоредба на чл. 486, ал. 1, т. 3 ТЗ, касаторът [фирма]-София не е навеждал в изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК доводи досежно съдебна практика, която следва да бъде изоставена или осъвременена.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от двамата ответници по касация /Т. и М. П. от В./ искане по чл. 81-във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, търговецът настоящ касатор ще следва да бъде осъден да им заплати общо сума в размер на 2 900 лв. (две хиляди и деветстотин лева), представляваща платено възнаграждение за един техен адвокат от САК – съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие № 465725/15.ІХ.2014 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 246 на Пазарджишкия окръжен съд, ГК, 2-ри с-в, от 28.V.2014 г., постановено по гр. дело № 286/2014 г. В ЧАСТТА по отношение отхвърленият спрямо ответниците авалисти Т. Г. П. и М. Т. П. от В. положителен установителен иск на [фирма]-София, предявен по реда на чл. 422, ал. 1-във вр. чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица] – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК – да заплати на ответниците по касация Т. Г. П., ЕГН [ЕГН] и М. Т. П., ЕГН [ЕГН] – двамата от В., област П., [улица], ОБЩО сума в размер на 2 900 лв. (две хиляди и деветстотин лева), представляваща платено възнаграждение за един техен адвокат от САК, съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие № 465725/15.ІХ.2014 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 3104 по описа за 2014 г.