О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 11.02.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1582/2019г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Т. Компания М.” АД (в несъстоятелност) – [населено място], и на Министерство на земеделието, храните и горите, срещу решение №46 от 05.02.2019г., постановено по в.т.д. №388/2018г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в.
С касационната жалба на ищеца „Т. Компания М.” АД – /„ТК М.” АД (н.)/, се обжалва въззивното решение в частта му, с която частично е потвърдено решение №52/17.05.2018г. по т.д.№70/2014г. на Хасковски окръжен съд за отхвърляне на исковата претенция по чл.694, ал.1, т.1 ТЗ за установяване несъществуването на прието вземане в производството по несъстоятелност по т.д.№67/2011г. на Хасковски ОС до размер на главница от 3 715 806.91евро (или 7 267 486.62лв.) и лихва в размер на 1 790 775.11евро. Касаторът поддържа, че в обжалваната от него част, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и частична липса на мотиви. Оспорва се извода на апелативния съд, че между „ТК М.” АД (н.) и Министерство на земеделието, храните и горите е налице предоставен паричен заем, който дружеството следва да възстанови на Министерството. Според касатора този извод е в нарушение на чл.240, ал.1 ЗЗД, определящ договора за заем като реален, и на практиката на ВКС по неговото приложение, както и че е резултат от направено незаконосъобразно тълкуване на договора по чл.20 ЗЗД. Твърди се, че приемайки въззивната жалба за частично основателна по отношение на главницата, въззивният състав е следвало да признае за недължима и съответна част от лихвата, съразмерно изчислена на база недължимата главница. Отделно се обжалва въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на дружеството да заплати ДТ в размер на 430 797.53лв. като се твърди, че дължимата такса е 290 699.46лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, наред с твърдение за „очевидна неправилност” на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради вътрешна противоречивост на решаващите мотиви, се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като са формулирани следните правни въпроси:
1. „Реалното предаване на паричната сума представлява ли елемент от фактическия състав на договора за паричен заем и неговото положително установяване по делото необходимо ли е за доказване сключването, съществуването и изпълнението на договора за заем? Липсата на реално предаване на парична сума води ли до извод за несъществуване на заемното правоотношение, респ. представлява ли основание за недействителност на заемното правоотношение поради неспазване на изискуемата от Закона форма на договора за паричен заем?”
2.„Чия е доказателствената тежест за установяване на положителния факт за реално предаване на парични суми по договора за паричен заем – на заемодателя, или на заемателя, и неустановяването на този факт от страна на заемодателя води ли до извод за несъществуване на заемното правоотношение?”
3. „Допустимо ли е чрез тълкуване волята на страните по реда на чл.20 ЗЗД, да се приеме за установено в отношенията между тях, че е налице реален договор за паричен заем, ако от доказателствата по делото не се установява наличието на най-съществения елемент от реалния по дефиницията на закона договор за заем – предаването на парична сума от заемодателя на заемателя?”
Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №174/23.07.2010г. по гр.д.№5002/2008г. на ВКС, решение №837/13.12.2010г. по гр.д.№1727/2009г. на ВКС, решение №444 от 19.02.2016г. по гр.д. №5212/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС и решение №56/19.02.2016г. по гр.д.№5040/2015г. на ВКС, ІV г.о.
4. „Частичното отхвърляне на иск за претендирана главница води ли задължително до частично отхвърляне и на иска за лихва, в частта относно дължимата лихва върху отхвърлената част от главницата,, и дължи ли въззивният съд произнасяне по размера на дължимата лихва, когато се произнася за частично отхвърляне на иск за главницата /респ. за частично уважаване на отрицателния установителен иск за съществуването на главница за лихвоносно задължение?”. Сочи се, че по въпроса липсва практика на ВКС и че същият е решен от въззивния съд при „очевидна неправилност”, тъй като е нарушен основен принцип в правото, че лихви се дължат само върху дължими главници.
В срока по чл.287, ал.1 ГП е депозиран писмен отговор на касационната жалба на „ТК М.” АД (н.) от Министерство на земеделието, храните и горите, в който се поддържа, че не са налице инвокираните от касатора-ищец основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба на „ТК М.” АД (н.) по съществото на спора.
С касационната жалба на ответника Министерство на земеделието, храните и горите (М.), се обжалва въззивното решение в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение на Хасковски окръжен съд, е прието за установено несъществуването на вземането на М. за главница за разликата от 3 715 806.91 евро (или 7 267 486.62лв.) до 5 745 795.01 евро, прието в производството по несъстоятелност на „ТК М.” АД(н.) по т.д.№67/20011г. на Хасковски ОС, включено в списък на приети вземания, обявен в ТР на 07.03.2014г. под № 20143030716022 на основание договор за заем от 21.10.1999г., сключен между Министерство на земеделието и храните и Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ и допълнително кредитно споразумение от 09.08.2000г., сключено между МЗГ и „ТК М.” АД. Касаторът-ответник поддържа, че в обжалваната от него част, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че съгласно извършените финансови изчисления, общото задължение на „ТК М.” АД към Министерството е общо в размер на 7 536 570.11 евро (или 14 740 249.92лв.), включващо дължими лихви, главници, такси, просрочия, приспаднати суми от постъпили плащания от заемателя, както и прибавени главници за 2014г. в резултат на предсрочната изискуемост на заема. Оспорва се извода на съда, че представените от Министерството доказателства – приложение №1 за дължимите главници, лихви и наказателни лихви от 2001г. до 31.12.2013г., оборотна ведомост към 31.12.2014г. и аналитична ведомост по сметка 5314, не установяват пълния размер на вземането, прието от синдика.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът-ответник поддържа, че въззивното решение в обжалваната му него част е „очевидно неправилно” като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Отделно са формулирани следните правни въпроси, по отношение на които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал., т.3 ГПК, а именно:
1. „Допустимо ли е въззивният съд да преразгледа въпроси, по които е налице влязло в сила решение, в частност по т.д.№67/2011г. по описа на Хасковски ОС?”
2. „Допустимо ли е въззивният съд да реши спора само въз основа от документи, изхождащи от едната страна (оборотните ведомости и баланси на „ТК М.” АД) и то въз основа на една част от тях, без да изложи съображения за достоверността на документите (оборотна и аналитична ведомости), предоставени от другата страна – министерството?”
В срока по чл.287, ал.1 ГП не е представен писмен отговор на касационната жалба на касатора-ответник М. от касатора-ищец „ТК М.” АД (н.).
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното от двете страни решение въззивният състав от Пловдивски апелативен съд, е отменил решение №52/17.05.2018г., постановено по т.д.№70/2014г. на Хасковски окръжен съд в частта му, с която е отхвърлен предявения от „ТК М.” АД (н.) против М. отрицателен установителен иск с правно основание чл.694, ал.1, т.1 ТЗ за установяване несъществуването на прието вземане за разликата от 3 715 806.91евро (или 7 267 486.62лв.) до 5 745 795.01евро и вместо него е приел за установено несъществуване на вземането на М. за главница за посочената разлика от 3 715 806.91евро (или 7 267 486.62лв.) до 5 745 795.01евро, прието в производството по несъстоятелност на „ТК М.” АД(н.) по т.д.№67/20011г. на Хасковски ОС, включено в списък на приети вземания, обявен в ТР на 07.03.2014г. под № 20143030716022 на основание договор за заем от 21.10.1999г., сключен между Министерство на земеделието и храните и Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ и допълнително кредитно споразумение от 09.08.2000г., сключено между МЗГ и „ТК М.” АД. С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлена исковата претенция по чл.694, ал.1, т.1 ТЗ за установяване несъществуването на приетото вземане в производството по несъстоятелност по т.д.№67/2011г. на Хасковски ОС до размер на главница от 3 715 806.91евро (или 7 267 486.62лв.) и лихва в размер на 1 790 775.11евро.
За да потвърди извода на първата инстанция за съществуването на договор за заем като основание за наличие на вземането на М., предмет на иска по чл.694, ал.1, т.1 ТЗ, въззивният състав е обсъдил представения по делото договор за заем от 21.10.1999г., сключен между Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ и Република България, представлявана от Министъра на земеделието, горите и аграрната реформа като заемополучател. Съдът е акцентирал върху обстоятелството, че изрично в договора е посочено, че той се сключва на основата на ратифицирана от Народното събрание на РБ на 22.12.1999г. спогодба между правителствата на Федерална Република Германия и Република България от 08.09.1999г., касаеща предоставяне на възможност от правителството на Германия на правителството на България да получи заем от Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., на обща стойност максимално 9 000 000 германски марки за срок 40 години, от които 10 години без погасяване, при лихвен процент 3/4% годишно за проект „Програма за изграждане на тържищни структури за плодове и зеленчуци“, като в ал. 2 на чл.1 от спогодбата е посочено, че заемът е предвиден за изграждането и оборудването на тържища и пазари на производители на плодове и зеленчуци, включително в [населено място].
Въззивният съд е посочил, че във връзка с междуправителствената спогодба от 08.09.1999г. и с договора от 21.10.1999г., е било сключено на 09.08.2000г „допълнително кредитно споразумение“ (проект за пазари на едро в България), между Министерство на земеделието и горите и „М.” АД – [населено място], съдържащо клаузите на договор за кредит. С него МЗГ е отпуснало на ищеца заем от 8 392 000 герм.марки, при срок на заема 15 години, включително пет години гратисен период. Предвиден е годишен лихвен процент върху главницата от 7%. като в раздел 3.04. се съдържа погасителния план и датите за погасяване на кредита и плащане на лихвите – два пъти годишно, на 15 юни и 15 декември, с начален момент 15.06.2005г. и краен срок на плащанията 15.12.2014г.
Анализирайки връзката на допълнителното кредитно споразумение между страните по делото с договора за заем от 21.10.1999г., сключен между Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ и Република България, апелативният състав е обосновал извода, че правоотношението по допълнителното кредитно споразумение е възникнало между МЗГ и „ТК М.” АД , а не между Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ и „ТК М.” АД. Съдът е посочил, че в случая става дума за два самостоятелни, макар и свързани помежду си по описания по-горе начин договори за заем като по договора, сключен с допълнителното кредитно споразумение на 09.08.2000г., М. е заемодател, а ТК М.” АД е заемополучател. Според въззивния състав изводът, че действителната воля на страните при сключване на допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г. е за възникване на заемни отношения помежду им се подкрепя и от установеното от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, от която е видно, че предоставеният от Кредитна институция за възстановяване, Ф. на М., /K./ заем съгласно договора за заем от 21.10.1999г. е заведен по баланса на М. по счетоводна сметка 1664 – „Дългосрочни заеми от банки и финансови институции от чужбина” и М. обслужва това свое задължение чрез изплащане на дължимите погасителни вноски на кредитната институция, докато задължението, което„ТК М.” АД има към М. е осчетоводено по сметка 5314 – „Предоставени дългосрочни заеми на предприятия, по партидата на дружеството”, с главница 7 995 566,02лв. и лихви в размер на 9 668 000лв.
В обжалваното решение апелативният съд е отразил, че решението от 20.06.2016г. по т.д. №1608/2015г. на ВКС, ІІ т.о.,, не се ползва със сила на пресъдено нещо относно съществуването, вида и размера на вземанията на М., по чиято молба е започнало производството по несъстоятелност на „ТК М.” АД, но че въззивният състав стига до аналогичен извод за наличие на договорни отношения между страните по делото по допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г. и че М. в качеството си на кредитор има вземане за дължимите суми по него от „ТК М.” АД в качеството й на заемополучател.
Въззиивният състав е приел за неоснователно възражението на „ТК М.” АД за липса на договор за заем поради липса на реално предаване на заемната цена с оглед правната квалификация на договора за заем като реален договор. Съдът е приел, че от доказателствата по делото се установява,, че е налице реално предаване, респ. получаване на суми по договора за заем, които са използвани от жалбоподателя по предназначение за изграждането на тържище за плодове и зеленчуци в [населено място] като е акцентирал върху следните обстоятелства, установени от заключението по извършената съдебно-счетоводна експертиза, а именно: 1.) „ТК М.” АД е осчетоводила по сметка 152 „Дългосрочни заеми“ суми в размер общо 7 267 406.62лв. 2.) през 2001г. кредитните обороти са в размер на 5 246 862.12лв., като към края на годината кредитното салдо по сметката е 6 743 984.33лв. 3.) допълнително осчетоводяване на суми по посочената сметка, намерило съответното отражение и в баланса на дружеството, има през 2002г. и 2003г., към края на която общият размер на дългосрочните заеми по сметка 152 на жалбоподателя и по баланса му е 7 107 000лв. 4.) през 2006г. по посочения начин е осчетоводена допълнително сумата от 168 189.89лв. в увеличение на кредита, като по този начин общият му размер става 7 267 486.62лв. и този размер е осчетоводен като салдо по сметка – дългосрочни заеми. 5.) през периода от 2011г. до 2017г. салдото по тази сметка се запазва същото, но в наименованието на сметката е добавено K. и тя вече е сметка 152 „Дългосрочни заеми K. – банка” като през всички години в балансите на дружеството посочените суми са отразявани като задължения към финансови предприятия и 6.) дружеството е заплатило по сметка на МЗХ във връзка с отпуснатия заем административни такси и лихви по тях в общ размер на 185 145.65лв.
Отделно за обосноваване на извода, че страните по делото са били в заемно правоотношение и че осчетоводените като дългосрочни заеми от жалбоподателя са използвани по предназначение, а именно за изграждане на тържище за плодове, зеленчуци и цветя, съдът се е позовал на заключението по експертизата, според което през 2000г. Д. на жалбоподателя, включващи сгради, машини и оборудване, транспортни средства и стопански инвентар, са били в общ размер на 3 659 788.90лв., а през 2001г, след приемане за ползване на хале за пазар на производители, хладилен блок, покрита доставка, битова сграда, рампа, магазин за селскостопански инвентар и семена, работилница, пазар за търговия на едро и др. съоръжения към обект „Тържище за плодове, зеленчуци и цветя“ , стойността на Д. е нараснала на 13 164 630.04лв. Съдът е посочил, че макар да липсват доказателства по какъв точно начин и от кого са превеждани сумите, отпуснати в заем на „ТК М.” АД , тяхното получаване и използването им по предназначение, се установява от изготвените от самия жалбоподател оборотни ведомости и ежегодните му финансови баланси за периода от 2001г. до 2017г.. Според апелативния състав дори да се приеме, че сумите са превеждани на жалбоподателя директно от K. (каквито данни по делото няма), това не променя техния характер на заемни суми, които се получават от българската държава в качеството на заемополучател чрез М., което от своя страна се явява заемодател на „ТК М.” АД.
Според въззивния състав установеното по делото вземане на М. за главница по допълнителното кредитно споразумение от 09.08.2000г. възлиза на 7 267 486.62лв. (с равностойност 3 715 806.91 евро) – до размер на сумата, осчетоводена като задължение по дългосрочен заем от жалбоподателя. Съдът е приел за недоказано твърдението на Министерството, че дължимата главница е в размер на 5 745 795.01 евро, която сума е предявена в производството по несъстоятелност . Според съда М. не е установило какъв е точният размер на предоставените парични средства. Посочил е, че видно от заключението на вещото лице самият кредитор М. е осчетоводил по своята сметка 5314 – „Предоставени дългосрочни заеми на предприятия, по партидата на дружеството”, главница в размер на 7 995 566.02лв. без да е отразено на каква база и кога е извършено това осчетоводяване. При разминаване между осчетоводените размери на вземането на М. от една страна и на задължението на „ТК М.” АД и с оглед правилата за доказателствената тежест, която е за ответното министерство по отрицателния установителен иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ, по отношение на размера на главницата съдът е приел за установен този размер, който е посочен в оборотните ведомости на ТК М.” АД.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на „ТК М.” АД (н.) за установяване несъществуването на задължение за лихви в размер на 1 790 775.11 евро, съдът е акцентирал върху липсата на плащания по заема (извън тези за административни такси), като се е позовал на клаузите в раздел 3.03 и 3.08 от допълнителното кредитно споразумение, в които е предвидена както заплащане на възнаградителна лихва в размер на 7% годишно по главницата с възможност за капитализиране на лихвата по време на периода на извършване на строителните работи в продължение на максимум 36 седмици, така и наказателна лихва, която може да достигне до основния лихвен процент на Д. Б., респ. на Европейската централна банка, плюс 3% годишно от датата на падежа. Съдът е посочил, че представената от Министерството с отговора на исковата молба справка за дължимите лихви в общ размер на 1 790 775.11 евро не е оспорена от ищеца. Допълнително е отбелязал, че в първата приета по делото съдебно-икономическа експертиза се съдържат данни за размера на дължимите лихви по процесния договор по сметка 5381 – „Разчети за лихви по предоставени заеми за временна финансова помощ на предприятията по партидата на „ТК М.” АД” като салдото е в размер на 6 744 483.92лв. и че експертизата в тази й част не е била оспорена. С оглед обстоятелството, че начислените лихви са в два пъти по-голям размер от вземането за лихви, което е претендирано в производството по несъстоятелност и е предмет на настоящия отрицателен установителен иск за лихви, съдът е приел, че не са налице основания за неговото уважаване.
В обжалваното решение са изложени мотиви за неоснователност на възраженията на дружеството-жалбоподател за ненастъпила предсрочна изсикуемост на задълженията по договора за заем, респ. за недължимост на всички вноски по него, както и за погасяване на вземанията на М. по давност. По отношение на тези изводи на въззивния съд липсват оплаквания в касационната жалба на „ТК М.” АД (н.).
Относно основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ТК М.” АД (н.).
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не покриват общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация първите два въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: №1. „Реалното предаване на паричната сума представлява ли елемент от фактическия състав на договора за паричен заем и неговото положително установяване по делото необходимо ли е за доказване сключването, съществуването и изпълнението на договора за заем? Липсата на реално предаване на парична сума води ли до извод за несъществуване на заемното правоотношение, респ. представлява ли основание за недействителност на заемното правоотношение поради неспазване на изискуемата от Закона форма на договора за паричен заем?” и №2: „Чия е доказателствената тежест за установяване на положителния факт за реално предаване на парични суми по договора за паричен заем – на заемодателя, или на заемателя, и неустановяването на този факт от страна на заемодателя води ли до извод за несъществуване на заемното правоотношение?”. Въпросите не са относими за решаващите изводи на съда, тъй като въззивният състав е посочил, че договорът за заем е реален и че тежестта за доказване предаването на паричните средства е на заемодателя. Същевременно съдът е приел, че чрез събраните по делото доказателствата, касаещи осчетоводяването на сумите по заема и тяхното изразходване, както от страна на дружеството-заемател, така и от страна на М., ответното Министерство е доказало факта на предоставяне на паричните средства по договора за заем до размер на сумата 7 267 486.62лв. (с равностойност 3 715 806.91 евро). Несъгласието на касатора с посочения извод и направените в тази връзка оплаквания са относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
По аналогични съображения не може да обоснове наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпрос №3: „Допустимо ли е чрез тълкуване волята на страните по реда на чл.20 ЗЗД, да се приеме за установено в отношенията между тях, че е налице реален договор за паричен заем, ако от доказателствата по делото не се установява наличието на най-съществения елемент от реалния по дефиницията на закона договор за заем – предаването на парична сума от заемодателя на заемателя?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като от една страна съдът е приел за установено предаването на паричната сума от 7 267 486.62лв. от М. на „ТК М.” АД (н.), въз основа на допълнителното кредитно споразумение, а от друга страна – въззивният състав е изложил отделни самостоятелни мотиви за наличието на заемно правоотношение между страните, които не са свързани с тълкуване на волята на страните в договора по чл. 20 ЗЗД.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед въпрос №4: „Частичното отхвърляне на иск за претендирана главница води ли задължително до частично отхвърляне и на иска за лихва, в частта относно дължимата лихва върху отхвърлената част от главницата,, и дължи ли въззивният съд произнасяне по размера на дължимата лихва, когато се произнася за частично отхвърляне на иск за главницата /респ. за частично уважаване на отрицателния установителен иск за съществуването на главница за лихвоносно задължение?”. Въпросът е зададен хипотетично без да е отчетено решаващото съображение на въззивния съд за неоснователност на отрицателния установителен иск за лихвите за сумата от 1 790 775.11 евро, а именно: че в неоспореното заключение на вещото лице е посочено, че съгласно счетоводното отразяване в М. по сметка 5381 – Разчети за лихви по предоставени заеми за временна финансова помощ на предприятията по партидата на „ТК М.” размерът на начислените дължимите лихви по процесния договор е 6 744 483.92лв., т.е в два пъти по-голям размер от вземането за лихви, което е претендирано в производството по несъстоятелност и е предмет на отрицателния установителен иск. Ето защо и доколкото въззивният състав е приел (обосновано или не, което е въпрос за правилността на решението), че дължимите лихви (възнаградителна и наказателна) при установената главница от 7 267 486.62лв. са в по-голям размер от претендираните лихви в производството по несъстоятелност от 1 790 775.11 евро, поставеният от касатора въпрос №4 не се явява значим за конкретния правен спор.
Въззивното решение в обжалваната му от „ТК М.” (н.) част, не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.
В обжалваната му от „ТК М.” (н.) част въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице вътрешно противоречие в мотивите по отношение на реалното предаване на паричната сума по процесния договор. Реалното предоставяне на паричните суми по договора за заем, тяхното получаване и използването им по предназначение, е установено от съда на базата на събраните по делото и обсъдени от съда доказателства, с които е преодоляна липсата на данни относно начина на превеждане на сумите. Що се отнася до становището на съда, че отрицателният установителен иск по отношение на лихвите се явява неоснователен изцяло, въпреки намаления размер на главницата, доколкото начислените лихви са в два пъти по-голям размер от вземането за лихви, което е претендирано в производството по несъстоятелност, това становище е спорно като недостатъчно прецизно, но във всички случаи не противоречи на правилата на закона и на правилата на формалната логика.
Относно основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Министерство на земеделието, храните и горите.
Изложеното по-горе относно правната характеристика на основанието за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК „очевидна неправилност” е относимо и спрямо съображенията на М. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му от министерството част. Изводът на въззивния състав, че при констатираното от вещото лице разминаване в осчетоводените размери на вземането на М. от една страна и на задължението на „ТК М.” АД по отношение на размера на главницата от друга, съдът приема за установен този, посочен в оборотните ведомости на „ТК М.” АД, в случая не е нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Това е така, защото при липсата на преки доказателства (платежни нареждания и др.) за размера на предоставената в заем сума, съдът се е позовал на правилата за доказване и в частност на доказателствената тежест, която е за ответното министерство по отрицателния установителен иск с правно основание чл.694, ал.1, т.1 ТЗ. В тази връзка, приемайки за установено наличието на задължение в размера, осчетоводен от заемателя „ТК М.” АД, въззивният съд не е постановил очевидно неправилно решение съобразно посочените за това критерии.
Не могат да обосноват наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация, поставените от касатора-ответник въпроси: №1: „Допустимо ли е въззивният съд да преразгледа въпроси, по които е налице влязло в сила решение, в частност по т.д.№67/2011г. по описа на Хасковски ОС?” и №2. „Допустимо ли е въззивният съд да реши спора само въз основа от документи, изхождащи от едната страна (оборотните ведомости и баланси на „ТК М.” АД) и то въз основа на една част от тях, без да изложи съображения за достоверността на документите (оборотна и аналитична ведомости), предоставени от другата страна – министерството?”. Въззивният състав е изложил съображения относно пределите на силата на пресъдено нещо на решението, постановено в производството по несъстоятелност на основание чл.630, ал.1 ТЗ, а именно, че решението по чл.630, ал.1 ТЗ се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за състоянието на неплатежоспособност, респ. свръхзадълженост на длъжника, но не и за размера на вземането на кредитора. Отделно с оглед правилата за доказаване съдът се е мотивирал защо не приема счетоводните записвания на кредитора като доказателства за размера на неговите вземания. В тази връзка въпросите съдържат твърдения на касатора, които не са възприети от въззивния съд и не са обусловили решаващата му воля.
С касационната жалба на „Т. Компания М.” АД (н.) се обжалва въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено осъждането на дружеството да заплати държавна такса до размер на сумата 430 797.53лв. от масата на несъстоятелността като се излагат доводи, че дължимата държавна такса не е определена правилно и че същата възлиза на 290 699.46лв. В тази й част касационната жалба има характер на молба по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, по която компетентен да се произнесе е въззивния състав. Ето защо след обявяване на настоящото определение, делото следва да бъде върнато на състава от Пловдивски апелативен съд за произнасяне по жалбата на „ТК М.” АД (н.) относно дължимия размер на държавната такса като по молба за изменение на решението в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №46 от 05.02.2019г., постановено по в.т.д. №388/2018г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, 1 с-в.
Делото да се изпрати на Пловдивски апелативен съд за произнасяне от въззивния състав по жалбата на „Т. Компания М.” АД (н.) срещу решението в частта му относно дължимия размер на държавната такса като по молба за изменение на решението в частта за разноските по чл.248, ал.1 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: