О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 15.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 2198/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. И. А., против въззивно решение № 37 от 20.01.2017 г. по гр.д. № 575/2016 г. на Софийски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 122 от 20.06.2016 г. по гр.д. № 676/2013 г. на Районен съд- Самоков, е постановено друго по същество на спора, с което е признато за установено по отношение на Т. С. Ц., И. С. Д., А. И. Н., Г. И. С., Е. И. А., О. П. Б., П. И. М., Б. Т. Х., Д. Б. К. и Т. Б. Х., че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], обл. Софийска, наследодателят на ищците Л. М. Я., поч. през 1984 г., е бил собственик на основание придобивна давност на земеделски имот, находящ се в землището на [населено място], м. ”К. бърдо”, с площ 1 дка, при съседи към момента на образуване на ТКЗС: С. С. С., И. И. С., път и Т. И. С., представляващ имот проектен номер 051066 съгласно скица- проект № К01066/26.03.2013 г. на ОСЗ- [населено място], част от който с площ 0.773 дка попада в имот № 051008, отразен в картата на възстановената собственост като собствен на наследниците на И. И. С..
В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателката поддържа, че ищците не са доказали правопораждащия юридически факт, от който извеждат правото на собственост на техния наследодател, тъй като не са доказали същият да е владял имота за срок, не по- малък от предвидения в Закона за давността.
Въпросите, по които се иска допускане на касационно обжалване, са: Сигурно доказателствено средство ли са свидетелските показания, що се отнася до установяване с необходимата точност на местоположението на поземлен имот, на имотни граници и на непрекъсното необезпокоявано владение в продължение на 20 години, като се има предвид възрастта на свидетеля. На следващо място поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС- решение № 911 от 02.08.2007 г. на ІV г.о., както и с решение от 15.02.2010 г. по гр.д. № 582/2008 г. на Районен съд- Монтана.
Против въззивното решение е подадена касационна жалба и от ответниците Г. И. С., П. И. М. и Т. С. Ц. чрез техния процесуален представител адв. Е. А.. Сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, и съставлява ли това неизпълнение на задълженията му съществено нарушение на съдопроизводствените правила. 2/ Безкритично ли следва да бъдат преценявани свидетелските показания, в които има съществени разминавания с други писмени доказателства, събрани по делото, относно границите и съседите на имота, продължителността на владението му др. , в това число и неотчитането на културния вид на земеделския имот към момента на внасянето му в ТКЗС. 3/ При несъвпадение на мотивите на въззивния съд с тези на първоинстанционния следва ли въззивният съд да изложи мотиви в какво се състои неправилността на обжалваното първоинстанционно решение, при липса на въведени от жалбоподателя конкретни основания за нарушаване на определена материалноправна норма и допуснати съществени процесуални нарушения при оценката на събраните по делото доказателства, и съставлява ли това немотивираност на акта. 4/ С какви доказателствени средства следва да се установи кога е извършена масовизацията на земеделските земи в съответното населено място. 5/ Представлява ли немотивираност на съдебния акт липсата на фактически и правен анализ на събраните доказателства и очевидното несъобразяване с разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Ищците са наследници на Л. М. Я., починал през 1984 г., а ответниците са наследници на И. И. С., починал през 1980 г.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците Л. М. Я. в продължение на 20 години преди образуване на ТКЗС в [населено място] е обработвал явно и несмущавано земеделски имот в м.” К. бърдо” с площ от около 1 дка, при описаните в исковата молба съседи: С. С. С., И. И. С., път и Т. И. С., който имот е частично идентичен с имот № 051008 по картата на възстановената собственост, записан на името на наследници на И. И. С.. При формиране на този извод съдът се е позовал на показанията на разпитаната по делото свидетелка Г. М., която е заявила, че от 10- годишна възраст си спомня, че този имот е обработван от наследодателя на ищците. Предвид възрастта на свидетелката/ на 89 години/ съдът е приел, че към 1956 г., когато е образувано ТКЗС в селото, в полза на Л. М. е изтекъл предвидения в ЗД / отм./ 20-годишен срок за придобиване на правото на собственост по давност. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката, като е приел, че същите кореспондират с представената по делото Опис- декларация на Л. Я. за влизане в ТКЗС, в която фигурира и ливада от 1 дка в м. ”К. бърдо”, и че същите не са опровергани от останалите събрани доказателства.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост. В решение № 911 от 02.08.2007 г. на ВКС, ІV г.о., е прието, че земеделски земи, които не са заявени за възстановяване или за които не е предявен иск по чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ в сроковете по § 22 ПЗР на ЗСПЗЗ, не могат да бъдат предмет на спор за материално право по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. В случая предмет на делото е земеделски имот, за който е безспорно установено, че е заявен за възстановяване от наследниците на Л. М. Я. със заявление вх. № 189 от 21.02.1992 г. / п.19/. Различието в културния вид на имота към момента на внасянето му в ТКЗС/ ливада/ и към настоящия момент /нива/ не може да обоснове извод за липса на идентичност между внесения в ТКЗС и заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот с този, предмет на установителния иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като основните индивидуализиращи белези на недвижимите имоти са тяхното местоположение и граници. Следователно, изводът на въззивния съд, че предявеният иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим, не е в противоречие с цитираната съдебна практика.
Твърдението, че въззивното решение е постановено в противоречие с решението на РС- Монтана по гр.д. № 582/2008 г. , е наведено формално, без да се посочи кой е общият правен въпрос между двете решения, обусловил крайния резултат по делата. Не е подкрепено с посочване на конкретни съдебни решения и твърдението за разрешаване в противоречие със съдебната практика на въпроса дали свидетелските показания могат да бъдат надеждно доказателствено средство за установяване на местоположение, граници и период на владение върху земеделски земи към момента на образуване на ТКЗС с оглед възрастта на свидетелите. На настоящия състав не е известна съдебна практика, в която достоверността на свидетелските показания да се подлага на съмнение само поради възрастта на свидетеля. Трайно установената съдебна практика е в смисъл, че свидетелските показания следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото и като се отчита дали свидетелите имат преки впечатления от подлежащите на установяване факти и данните за евентуалната им заинтересованост. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, като е преценил, че показанията на разпитаната по делото свидетелка кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.
Не обосновават допускане до касационно обжалване и поставените в изложението към касационната жалба на Г. И. С., П. И. М. и Т. С. Ц. въпроси. Първият въпрос-за задължението на съда да обсъди да всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, е във връзка с наведените в касационната жалба оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата по делото, изразяващо се в необсъждане на всички събрани доказателства. Както в касационната жалба, така и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не сочат кои конкретно доказателства, въз основа на които биха могли да се направят различни фактически изводи по спора, не са били обсъдени. В подкрепа на твърдението си че спорният имот към момента на образуване на ТКЗС е бил собственост на техния наследодател И. И. С. като част от внесения от него земеделски имот- нива с площ 2 дка, касаторите са се позовали на влязлото в сила решение по гр.д. № 557/2008 г. на Районен съд- Самоков, с което по иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е било признато по отношение на [община], че И. С. е бил собственик на нива с площ 2 дка в м.” К. бърдо” при граници: С. К., В. Я., път и И. Б.. Това решение е обсъдено от въззивния съд, който е направил извод, че то е непротивопоставимо на ищците по настоящото дело, които не са били страни в производството по гр.д. № 557/2008 г. на Самоковския районен съд. Други доказателства за установяване на точното местоположение на притежавания и внесен в ТКЗС имот от И. С., както и за упражяваната от него фактическа власт върху спорния имот не са ангажирани. При тези данни поставеният въпрос не се явява обуславящ изхода на спора и не осъществява изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не кореспондира с изложените от въззивния съд мотиви твърдението на касаторите за безкритично възприемане на показанията на разпитаната по делото свидетелка, поради което свързаният с него въпрос също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че свидетелката е заявила пред съда, че спомените й относно упражняваната от Л. Я. фактическа власт върху спорния имот датират от 10-годишната й възраст, се интерпретират превратно от касаторите в смисъл, че наследодателят е установил фактическа власт върху имота, когато свидетелката е била на 10 години, т.е. около 1937 г., за да обосноват по този начин тезата, че към 1956 г., когато е било образувано ТКЗС в селото, необходимият за придобиване по давност на правото на собственост 20 – годишен давностен срок не е бил изтекъл. Както се посочи по- горе, показанията на свидетелката са обсъдени от въззивния съд в техния действителен смисъл във връзка с всички обстоятелства по делото.
Не е обуславящ изхода на делото и въпросът с какви доказателства следва да се установи моментът на образуване на ТКЗС в съответното населено място. Твърдението на ищците е било, че масовизацията в [населено място] е извършена през 1958 г. Това обстоятелство не е оспорено от ответниците по делото с отговора на исковата молба и не е било въведено като предмет на доказване. Следва да се посочи, че касаторите като ищци в производството по гр.д. № 557/2008 г. по описа на Районен съд-Самоков също са твърдяли, че кооперирането на земеделските земи в землището на селото е извършено в периода 1956-1958 г.
Въпросът представлява ли немотивираност на съдебния акт липсата на фактически и правен анализ на събраните доказателства и очевидното несъобразяване с разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК, е извън предмета на делото, по което е постановено обжалваното решение. По естеството си той има характер на оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, което не може да бъде преценявано самостоятелно в тази фаза на касационното производство.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивно решение № 37 от 20.01.2017 г. по гр.д. № 575/2016 г. на Софийски окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: