Върховен касационен съд Стр. 6
Върховен касационен съд Стр
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 19.02.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 2010 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Г. Б. в качеството му на управител на „Балджиеви-91“ ООД чрез адв. Г. Б. срещу решение № 994/25.04.2018 г. на Софийски апелативен съд /САС/, 6 състав по гр.д. № 353/2018 г., потвърждаващо решение на Софийски градски съд /СГС/, с което е отхвърлен иск на касатора срещу ЗК „Лев Инс“ АД по чл.99 ЗЗД вр. чл.226 КЗ /отм./ вр. чл.74 ЗЧСИ за сумата 90000 лв. – застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Професионална отговорност“ на частен съдебен изпълнител /ЧСИ/ Стойко А. Г. с рег. № 873, в сила от 15.01.2011 г. до 14.01.2012 г.
Касаторът поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ЗК „Лев Инс“ АД оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение намира, че касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК, отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди отхвърлителното решение на СГС, САС е възприел установената фактическа обстановка по делото, а именно: ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е застраховал по договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност“ отговорността на ЧСИ Ст. Г. по повод причинени от него във връзка с дейността му като ЧСИ вреди за периода 15.01.2011 г. – 14.01.2012 г. ЧСИ Ст. Г. е изтеглил касово от сметката си в „Райфайзенбанк“ ЕАД клон Търговище, постъпили суми по сметката от длъжника по изпълнение по изп. д. 20108730400161 и 20108730400163 „Агрокомплект“ ЕООД и от трето задължено лице по изпълнението „Янкови“ ООД, които е присвоил. Деянието и противоправността му са установени с влязла в сила присъда 79/14.11.2016 г. по н.о.х.д. 2325/2016 г. на Районен съд Шумен. Присвоените суми са изтеглени от специалната сметка на ЧСИ в периода на действие на процесния застрахователен договор и са в общ размер на 169000 лв. С присъдата наказателният съд е уважил граждански иск на пострадалия „Агрокомплект“ ООД по чл.45 ЗЗД, като е осъдил Ст. Г. да му заплати причинените с престъплението вреди в размер на 294584.59 лв. На 04.12.2015 г. ищецът „Балджиеви-91“ ООД е предявил пред ответника претенция за изплащане на обезщетение по процесната застрахователно полица за причинените му от ЧСИ Ст. Г. вреди в резултат от неизпълнение на задължението му да разпредели на взискателя „Балджиеви-91“ ООД припадащата му се част от внесените по сметка на ЧСИ суми по изпълнително дело 161/2010 г., претенцията е предявена за 204552.66 лв. На 09.01.2017 г. е сключен договор за цесия между „Агрокомплект“ ООД, като цедент и „Балджиеви-91“ ООД, като цесионер, с който цедентът е прехвърлил на цесионера вземанията си към ЗК „Лев Инс“ АД за застрахователни обезщетения по застраховки „Професионална отговорност“ за нанесени на последното дружество вреди от ЧСИ Ст. Г., установени с посочената по-горе присъда. На 12.01.2017 г. „Балджиеви-91“ ООД е предявило претенция пред „Лев Инс“ АД за изплащане на обезщетение във връзка с придобитото по горния договор за цесия вземане от „Агрокомплект“ ООД. Застрахователят е отказал да изплати обезщетение и по двете застрахователни претенции на „Балджиеви-91“ ООД с довод, че е налице изключен риск, съобразно общите условия /ОУ/ към договора за застраховка, тъй като вредите произтичат от наказателната отговорност на застрахования за извършеното от него престъпление.
При така установената фактическа обстановка САС е приел, че процесният договор за застраховка на ЧСИ е вид задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, за същата намират приложение чл.226 ал.1 и ал.3 КЗ /отм./ и Наредба № 2/06.02.2006 г. за задължителното застраховане на частните съдебни изпълнители. САС е приел, че отговорността на застрахователя по сключената застраховка е за причинените на страните, другите участници в изпълнителното производство и на всички трети лица имуществени и неимуществени вреди, настъпили вследствие на негово /на ЧСИ/ виновно неизпълнение на задълженията му /чл.3 от Наредбата/. Ограниченията в отговорността на застрахователя са изчерпателно и императивно уредени в чл.5 от Наредбата и е недопустимо с клаузи от договора за застраховка и ОУ към него да бъде разширяван кръга им, поради което според САС, не е налице изключен риск по т.9.9 от ОУ на застрахователя, доколкото отговорността на ЧСИ произтича от действия на застрахования, свързани с наказателната му отговорност, а тези обстоятелства не са предвидени като изключващи такива – чл.5 от Наредбата и на основание чл.4 от нея не могат да бъдат предвиждани в ОУ към договора. По тези съображения, според САС, така посочените разпоредби от ОУ към договора са нищожни и не следва да намерят приложение между страните. САС е изложил и съображения за неоснователност на второто поддържано от ответника възражение, свързано с липсата на основание за ищеца да предяви вземането си при уважен граждански иск в наказателното производство на „Агрокомплект“ ООД. САС се е позовал на ТР № 1/2010 г. и ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съобразно които наличието на постановено решение за уважен иск по чл.45 ЗЗД срещу застрахования причинител на вредата не е пречка за допустимостта и основателността на предявен пряк иск срещу застраховалия гражданската му отговорност застраховател, като единствено от значение за основателността на иска по чл.226 КЗ /отм./ е наличие на реално извършено деяние от делинквента, имащо погасителен ефект, досежно вземането на увреденото лице, но такова нито се твърди, нито се установява по делото. САС е приел, че в сферата на третото увредено лице „Агрокомплект“ ООД е възникнало право на обезщетение за причинените му вреди, установени с посочената по-горе присъда от действията на ЧСИ Ст. Г., чиято отговорност е предмет на договор за задължителна застраховка „Професионална отговорност“ при ответника и последните права по нея са валидно прехвърлени с договора за цесия от 09.01.2017 г. на ищеца. По направеното възражение за давност САС е приел, че съгласно чл.378 ал.2 КЗ правата и задълженията на страните по преки искове по застраховка „Гражданска отговорност“ се погасяват с петгодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. В случая са безспорно установени датите, на които ЧСИ Ст. Г. е изтеглил от сметките си на каса суми, поверени му в качеството му на ЧСИ и всички са в периода на действие на застраховката – преди 14.01.2012 г. САС е приел, че считано от последните дати на теглени на суми, най-късната от които е 13.01.2012 г. петгодишният давностен срок е изтекъл за пострадалото лице „Агрокомплект“ ООД на 13.01.2017 г. присъствен ден, а исковата молба е предявена едва на 17.03.2017 г. По тези съображения САС е потвърдил крайния извод на СГС за неоснователност на иска. За разлика от СГС, САС е прие, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл.378 ал.9 КЗ. Според САС в § 31 от ПЗР на КЗ не е посочено, че законодателят придава обратно действие на нормата на чл.378 ал.9 КЗ към хипотезите на започнал да тече давностен срок при действието на КЗ /отм./. Такова обратно действие е посочено за чл.378 ал.1-6 и ал.8 КЗ, но не и на чл.378 ал.9 КЗ. Но независимо от това САС е възприел крайния извод на СГС, тъй като към предявяване на исковата молба – 17.03.2017 г. вземането е погасено по давност. Изложени са и съображения, че дори да се приеме обратно действие на чл.378 ал.9 КЗ, не би било налице основание за спиране на давността с предявените две молби от ищеца до застрахователя. Молбата от 04.12.2015 г. е за вземане, което няма покритие с вземането по договора за цесия между „Агрокомплект“ ООД и ищеца, а за молбата от 12.01.2017 г. давностният срок за част от вземанията /за теглените сума на 12.01.2012 и 13.01.2012 г./ не е изтекъл до 02.02.2017 г. – датата на писмения отказ на застрахователя, получен от ищеца на 13.02.2017 г., но е изтекъл след последната дата и до депозиране на искова молба в съда – 17.03.2017 г., при което пак е налице погасяване.
В изложението си касаторът формулира следните въпроси: „1. Нововъведено с нов закон основание за спиране на давността по отношение на давностен срок, който е започнал да тече при действието на стария закон и продължил да тече след влизане в сила на новия закон, ще се прилага ли по отношение и на такива юридически факти, представляващи (предвидени в хипотезата на разпоредбата на новия закон въвеждаща) новопредвиденото основание за спиране, които са възникнали по време на действие на стария закон и от кой момент? 2. Следва ли предметния обхват на застрахователната претенция от момента на първоначалното си подаване да покрива напълно всички елементи от изпълнителното деяние на непозволеното увреждане представляващо застрахователно събитие? 3. По какъв начин, до каква степен и към кой момент от производството по доброволно, извънсъдебно уреждане на застрахователната претенция, следва да бъде индивидуализирано вземането по застрахователната претенция, чрез субективните и предметните му характеристики, за да има последица спиране на давностния срок по отношение на исковата претенция при условията на чл. 378, ал. 9 КЗ?“
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /мотиви към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Така формулираният първи въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото според САС претенциите са неоснователни, поради погасяването им по давност при липса на основание на обратно действие на чл.378 ал.9 КЗ с оглед ясната разпоредба на § 31 от ПЗР на КЗ, но при изложени съображения за неоснователност на претенциите и при прието обратно действие на тази разпоредба с оглед съдържанието на тези молби, които не биха могли да имат за последица спиране на давността. Останалите два въпроса са принципно и хипотетично поставени, без оглед на конкретно изложените от САС съображения във връзка с обсъжданите доказателства по делото и не покриват общото основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
На основание чл.78 ал.8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата юрисконсултско възнаграждение за изготвяне отговор на касационна жалба в размер на 500 лв. /чл.9 ал.3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 994/25.04.2018 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав по гр.д. № 353/2018 г.
ОСЪЖДА „Балджиеви-91“ ООД, ЕИК[ЕИК] да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 500 /петстотин/ лв. юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.