6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
гр. София, 02.02.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1587 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 601 от 15.03.2017г. по т.д. № 5514/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав, с което след отмяна на решение от 14.08.2016г. по т.д. № 4760/2015г. на СГС, VI-6 състав касаторът е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата 54 486,30 лева – възнаграждение по договор № 154 от 20.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.07.2015г. до окончателното й изплащане, на основание чл.92 ЗЗД сумата 9 393,75 лева – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за възнаграждение по чл.8.3. от договор № 154 от 20.03.2012г. за периода 14.10.2013г. до 05.07.2016г. включително, и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2 805,75 лева – разноски пред СГС и сумата 1277,60 лева – разноски пред САС, като е отхвърлено заявеното от ответника като евентуално възражение за прихващане със сумата 2 389,75 лева – неустойка по чл.8.1 от договора.
Касаторът излага оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради противоречие с материалния закон и съдебата практика, както и поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е обсъдил едностранчиво събраните доказателства в подкрепа на собствената си теза, като е пренебрегнал факта, че в подписания от двете страни протокол са обективирани в забележки всички недостатъци на извършената от ищеца работа, които я правят негодна за предвиденото й в договора предназначение и които е трябвало да бъдат отстранени. Сочи, че изпълнителят писмено се е съгласил, че работата ще бъде приета, след като отстрани забележките на възложителя. Поддържа още, че въззивният съд е кредитирал заключението на СТЕ, без да вземе предвид поясненията, дадени от вещото лице при изслушването му в открито заседание, че е черпило информация от ищеца, т.е. от заинтересованата страна. Счита за необоснован и несъобразен със заключението на СТЕ извода на въззивния съд, че системата и в този й вид, и без отстраняване на недостатъците по процесните шест протокола, може да функционира, работеща е и отговаря на техническото задание. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Прието ли е от възложителя изпълнението по договора, въпреки подписания от страните със забележки по извършената работа и с условие до отстраняването им двустранен протокол? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 1661 от 06.12.1999г. по гр.д. № 972/99г. на ВКС, V г.о., решение № 257 от 07.04.2017г. по т.д. № 981/2016г. на Варненски окръжен съд и решение № 306 от 14.07.2015г. по гр.д. № 1294/2015г. на Пловдивски окръжен съд.
2. Наименованието на един протокол „Окончателен приемо-предавателен протокол” може ли да породи сам по себе си задължение за заплащане на възнаграждение, въпреки че страните изрично са се съгласили, че поръчката не е довършена и са констатирали забележки, включени в същия, критични за работата на системата?
3. Задължен ли е изпълнителят на изработката да отстрани забележките, направени от възложителя, респективно основание за плащане ли е протокол, в който изпълнителят доброволно се е задължил да отстрани констатираните недостатъци на изработеното, преди същите да бъдат отстранени?
Касаторът счита, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като в ЗЗД не е регламентиран начинът, по който следва да са направени възраженията на поръчващия по договор за изработка, а и с оглед липсата на практика по приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД във връзка с момента, от който е дължимо възнаграждението на изпълнителя, когато възложителят има направени възражения по извършената работа, но същите са обективирани в документ, който съгласно договора е основание за заплащане на дължимото възнаграждение.
Ответникът по касация [фирма] оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице противоречиво разрешаване от съдилищата на поставения първи материалноправен въпрос, тъй като представените от касатора съдебни решения са неотносими, а от друга страна, крайният извод на въззивния съд е основан на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, в това число заключението на СТЕ, което категорично потвърждава, че описаните в протокола забележки не са част от техническото задание и са допълнителни искания на възложителя, не попадащи в обхвата на сключения договор. Във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал., т.3 ГПК сочи, че въззивният съд не се е произнесъл по поставения правен въпрос. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове, е обсъдил събраните по делото доказателства и изложил съображения по приетите за спорни въпроси: дали ищецът като изпълнител по сключения между страните договор за изработка е изпълнил точно задълженията си, дали изработеното съответства на уговореното между страните и дали изпълнението е прието от ответника. Приел е, че със сключения между страните договор на ищеца е възложено да извърши дейностите по изработка и внедряване на информационна система „Онлайн-резервационен модул за продажба на билети за влаковете със задължителна резервация за нуждите на ответника [фирма], съгласно техническо описание – приложение 1 към договора, неразделна част от договора, срещу възнаграждение в размер на 47 795 лева без ДДС. След като е обсъдил събраните по делото доказателства във връзка с изпълнението на ищеца и приемането на изпълнената работа от ответника въззивния съд е приел за установено, че ищецът е изпълнил задължението си по договора да изработи възложеното му съобразно поръчката на другата страна. Въззивният съд, въз основа на заключението на СТЕ, което е кредитирал като изготвено от вещо лице със специални познания в областта на информационните системи и програмирането и неоспорено от страните, е приел за установено, че изработеното от ищеца отговаря на зададените с приетите от страните като приложение 1 към договора технически изисквания към крайния продукт – информационна система, като съдържа всички функционалности на последната, съобразно описанието им по техническото задание. Приел е, че ищецът е изработил и престирал на ответника и информационна система, която е годна за предвиденото в договора предназначение на последната – чл.261 ЗЗД. Изложил е съображения, че за точно изпълнение на договора свидетелстват и подписаните от страна на ответника протоколи от 12.09.2013г. за приемане на възложената работа, които макар и да съдържат забележки за констатирани недостатъци по смисъла на чл.264 ЗЗД, удостоверяват предадената и приета система, извън конкретните забележки, както и надлежното й инсталиране от ищеца. Въззивият съд е приел, че точното изпълнение на договора се установява и от събраните гласни доказателства, които, преценени във връзка с чл.172 ГПК с оглед тяхната възможна заинтересованост, са съответни на останалите събрани по делото доказателства и следва да бъдат кредитирани. Посочил е, че заявените от ответника забележки в протокола за окончателно приемане на изпълнението от 12.09.2013г., с оглед заключението на СТЕ, показанията на свидетеля Г. и протоколите от 11.09.2013г., към които възложителят препраща, не са част от техническото задание по договора, с което страните са очертали предмета на възложената работа на ответника, поради което и като стоящи извън поетите от изпълнителя задължения по договора не могат да бъдат сочени като основание за неприемане на изпълнението. Въззивният съд се е позовал на заключението на СТЕ, според което забележките не касаят основните функционалности на системата и не са пречка за нейната работа съобразно уговореното в договора предназначение, а са такива, които евентуално била улеснили работата със системата от служители на ответника, предвид на което е приел за недоказано възражението на ответника. Приел е, че единствено показанията на свидетеля Г. са в подкрепа на възражението на ответника, но не ги е кредитирал като заинтересовани по смисъла на чл.172 ГПК и противоречащи на останалите събрани по делото доказателства.
По тези съображения и, като се е позовал на чл.264 ЗЗД, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът е изпълнил възложената работа съобразно даденото с договора техническо задание, като изработеното е годно за уговорената с договора употреба, предвид на което независимо от тълкуването на волята на ответника по протокол ОУ – 157/12.09.2013г. – дали същата е за приемане на работата под условие или не, възложителят не може да черпи права от неизпълнение на собственото си задължение за приемане на изработеното съобразно договора. На самостоятелно основание въззивният съд е приел, че изразената от ответника воля в посочения протокол е именно за приемане на изработеното съобразно договора при условията на чл.4.5. от последния, а посочените забележки са такива за евентуални недостатъци.
Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, че констатираните с процесните протоколи от 11.09.2011г. забележки/препоръки, дори и да се приемат за свързани с техническото задание по договора, не могат да бъдат квалифицирани като такива по чл.265, ал.2 ЗЗД – толкова съществени, че да правят работата негодна за нейното договорено предназначение, поради което не могат да бъдат основание за ответника да развали договора и да отказва изпълнението му /каквото изявление не е и правено/, а могат да обусловят възникване на някое от правата по чл.265, ал.1 ЗЗД, никое от което не е упражнено от ответника чрез възражение в процеса. Поради това въззивният съд е приел, че за ответника е възникнало задължение по чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати уговореното от страните възнаграждение за изработеното по договора в размер на сумата 57 354 лева с ДДС.
Във връзка с евентуалното възражение на ответника за прихващане с вземането му за неустойка за забава в изпълнението от страна на ищеца по чл.8.1. от договора за сумата 2 389,75 лева, въззивният съд е посочил, че това вземане не се оспорва от ищеца, осчетоводено е от него и с тази сума е намалено/прихванато вземането му за изпълнение по договора и по настоящия спор се претендира разликата в размер на сумата 54 486,30 лева.
Въззивният съд е взел предвид уговорения в чл.4.4. от договора срок за изпълнение на задължението на ответника за заплащане на възнаграждение и е приел, че на ищеца се дължи законна лихва за периода от 14.10.2013г. до 05.07.2015г. в размер на 9554,16 лева, поради което е уважил изцяло предявения иск за сумата 9 393,75 лева.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора материалноправни въпроси са свързани с приемането на работата и възможността да се приеме, че такова приемане е налице, когато съставеният от страните протокол е подписан със забележки по извършената работа и под условие до отстраняването им. Вторият и третият въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд, а първият въпрос е обсъждан, но не е единствено обуславящ решаващите му изводи. Въззивният съд е приел въз основа на обсъждане и съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, че ищецът е изпълнил възложената му с договора работа съобразно даденото с договора техническо задание, като изработеното е годно за уговорената с договора употреба, предвид на което независимо от тълкуването на волята на ответника по протокол ОУ – 157/12.09.2013г. – дали същата е за приемане на работата под условие или не, възложителят не може да черпи права от неизпълнение на собственото си задължение за приемане на изработеното съобразно договора. Следователно решаващите мотиви на въззивния съд са основани не само на двустранно подписания протокол от 12.09.2013г., а на преценката за наличие на точно изпълнение на договора, пораждащо задължение за ответника да приеме изпълнената работа, които съображения са достатъчни за формиране на извод за възникване на задължението на ответника по чл.266, ал.1 ЗЗД да заплащане на възнаграждение и във връзка с които въпрос не е поставен. Изводът на въззивния съд е обоснован и с допълнителни съображения относно характера на констатираните в съставените протоколи забележки, които не се обхващат от техническото задание по договора, а дори и да се приемат за свързани с него, не са толкова съществени, че да правят изпълнената работа негодна за договореното предназначение. Поради това поставените материалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – както и да се отговори на въпросите, това не би се отразило на крайния изход на спора.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 5 880 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 601 от 15.03.2017г. по т.д. № 5514/2016г. на Софийски апелативен съд, 6 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ап.19, адв. К. А. сумата 5 880 лева /пет хиляди осемстотин и осемдесет лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: