O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 21.02.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3490 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Oбразувано по касационната жалба вх. Nо 3043 /24.03.2016 год. на Й. П. Й. от [населено място] , заявена чрез процесуалните му представители адв. Г. К.- САК и адв. Л. Ц. – САК срещу въззивно Решение Nо 2 от 05.02.2016 год. по В.гр.д. Nо 363/2015 год.на АС-Бургас .
С посоченото решение , апелативният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решението на първата инстанция-окръжен съд, с което е уважен иска на НСА“В. Л.“ и на основание чл. 124 ал.1 ГПК по отношение на ответниците В. Х. С., Х. Г. Х. , Т. К. А. , С. Т. Х., З. В. П. и Й. П. Й., като приобретател на идеална част от възстановен по реда на ЗСПЗЗ поземлен имот , е прието за установено , че ответниците не е собственик на ПИ с идентификатор 51500.510.139 по КК и КР на [населено място] , с площ от 4000 кв.м и трайно предназначение на територията : урбанизирана, начин на ползване: друг вид поземлен имот без определено стопанско предназначение.
За да потвърди решението на първата инстанция , въззивният съд е направил изводи и приел , по реда на косвения съдебен контрол, материалната незаконосъобразност на реституционното решение по ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността на процесния недвижим имот на основание чл. 10б ЗСПЗЗ на база събраните писмени доказателства- актове за държавна собственост и техническа експертиза дали основание да се приеме , че спорния поземлен имот е част от общ терен , предоставен през 1974 година за спорна база на висшия спорен институт в България, понастоящем НСА , мероприятието на държавата е реализирано преди влизане в сила на реституционните закони и е съществувала законова пречка за реституция по ЗСПЗЗ.
За неоснователни са приети възраженията на въззивниците , че заявеният от НСА иск е процесуално недопустим 1./ поради липса на правен интерес респ. 2./ като разгледан незаявен иск , 3./ заявен иск от нелегитимирано лице, което само стопанисва и управлява държавната собственост, 4./ поради наличие на сила на пресъдено нещо и недопустимост спорът да се пререшава.
С касационната жалба се поддържа пространни доводи за недопустимост- респ. незаконосъобразност на постановения от АС-Бургас съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по надлежното упражняване правото на иска, активната легитимация на ищцовата страна, нарушения на правилата за преценка на доказателствата и нарушения на материалния закон, основания за отмяна по чл. 281 т.2 и т.3 ГПК.
С приложено изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа с доводи за евентуална недопустимост на обжалваното въззивно решение , като основани за допускане на касационното обжалване , както и на база , конкретно формулирани въпроси по приложение на чл. 10б ЗСПЗЗ, на чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ и за обема на косвения контрол за законосъобразност на решенията на органа на поземлена реституция.
С отговор в срока и по реда на чл. 287 ГПК , ответника по касация НСА „В.Л.“ обстоятелствено развива доводи за липса на предпоставки да се допусне касационното обжалване , като представя и съдебна практика в подкрепа на релевираните възражения.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и съобразявайки изискванията на чл. 280 ал.2 ГПК , намира :
Касационната жалба е подадена в срока на чл. 283 ГПК срещу обжалваем пред касационния съд съдебен акт – арг. чл. 280 ал.2 т.2 ГПК , поради което същата се явява процесуално допустима.
След преценка на доводите за допускане на касационно обжалване при съблюдаване на разясненията на ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав намира , че не са налице основания за селекция и допускане на касационното обжалване .
Касационното обжалване не може да се допусне , тъй като релевираните доводи за евентуална недопустимост на съдебния акт не могат да бъдат споделени.
Евентуалната недопустимост на обжалваното решение се поддържа с довод , че въззивният съд се е произнесъл по незаявен иск в контекста на въпроса „ допустимо ли е предявяването на отрицателен установителен иск за собственост от едно лице , претендиращо отричане на чуждо материално право, както по отношение на себе си в защита на свой собствен интерес, така и по отношение на трето лице , спрямо което ищецът действа като процесуален субституент ?“ в съответствие с разясненията по ТР 8/2012 година на ОСГТК на ВКС.
Евентуалната процесуалната недопустимост на съдебното решение без съмнение може да произтича от ненадлежното упражняване правото на иск в резултат на липса на процесуална легитимация. Доколкото лицето, заявило иска има качеството на юридическо лице и надлежна регистрация като такова искът е заявен от лице с представителна власт , то активната процесуална легитимация на страната- ищец не може да бъде поставена под съмнение. Проблемът дали по спора тази страна защитава свое собствено материално право или е само процесуален субституент на друг правен субект е въпрос , свързан с качеството на надлежна , главна страна в процеса, която защитава свои или свои и чужди права и има право да получи защита като титуляр на защитимото материално право – т.е. този въпрос е от значение за спора по същество, случая за съществуването или несъществуването на спорното материално право.
В случая поставения от касатора въпрос , в рамките на релевираните с касационната жалба основания за касиране на въззивното решение , се свързва с правния интерес от търсената защита от гл.т. правата на участващият като ищец субституент / НСА/ на носителя на правото на публична държавна собственост- Държавата. Поддържаната теза от касатора за недопустимост поради неяснота чие право се защитава от гл.т. на правния интерес защитата на публичната държавна собственост да се реализира чрез предявения отрицателен установителен иска, не може да обоснове извод за евентуална процесуална недопустимост и допускане на касационното обжалване. По въпроса има формирана задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК по приложението на чл. 15 ал.2 ЗДС във вр. с чл. 14 ал.1 ЗДС и чл. 18 ЗДС ,обективирана с Решение No 6 от 1.06.2011 година по гр.д. No 833/2009 година на ВКС,ГК- IV г.о., а разясненията , че „с предоставяне на управлението на имота , публичното тяло, което упражнява правото на държавна собственост , се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация , който може да брани чрез иск това право и претендира от свое има последиците , които законът свърза с неговото съществуване“ се споделят изцяло от настоящия състав на ВКС предвид липсата на всякакво съмнение за статута на НСА като субект на публичното право. В същата насока са и дадените с Решение No 203 от 19.12.2013 година по гр.д. No 1758/2013 година на ВКС, ГК- II г.о. отговори за особеностите при упражняване правото на собственост върху държавен недвижим имот, предоставен на висше училище доколкото според закона собствеността е само публична / чл. 89 ал.2 ЗВО/ в насока , че „предвид специфичния характер на тези самостоятелни правни субекти, създадени от държавата, но поради обособеността от нея се ползват с правото да се самоуправляват респ. и да защитават това свое право наред с защитата на самото право на публична държавна собственост.
Не може да се спорели виждането на касатора за евентуална процесуална недопустимост на въззивното решение поради незачетената сила на пресъдено нещо, формирана с влялото в сила на Решение гр.д.No 753/2005 година на РС-Несебър, като основание за допускане на касационно обжалване.
С разпоредбата на чл. 299 ал.1 ГПК е установен принципа за непререшаемост на правен спор , разрешен с влязло в сила съдебно решение , произнесено по съществото на правния спор. Обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо се определя с нормите на чл. 298 ГПК и най-общо са очертани от идентитет на страни, искане и основание. Липсата на идентитет по отношения на който и да е компонент не предполага позитивен извод за наличие сила на пресъдено нещо като абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иска от страна на НСА като самостоятелно обособен субект който упражнява / при определението от закона условия/ правото на държавна публична собственост. Влязлото в сила решение по приключения спор за собственост между НСА и [община] не може да обоснове извод за идентитет на страни и искане.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК с довод , че по въпроса за „допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск за собственост от лице , което извежда правният си интерес от осъществяване на фактическа власт върху имота без да разполага с документ, легитимиращ правата му, без да установява наличие на правно основание за тази фактическа власт, което правно основание да е източник на защитимо субективно материално право и без неговото владение да е смутено / но не отнето/ преди да са изтекли 6 месеца от установяване на владението“, произнесеното от въззивния съд решение е в противоречие с разясненията на ТР 8/2012 година на ОСГТК на ВКС.
Така формулирания правен въпрос с изложението на защитата на касатора съдържа две части, като втората част е изцяло неотносима към посочената съдебната практика.
С ТР 8/2012 година на ОСГТК на ВКС бе прието, че „правният интерес от отрицателният установителен иск за собственост или друго вещно право се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането му, респ. упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора.Интерес от отрицателния установителен иска за собственост може да е налице , когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.с отрицателен установителен иска могат да се защитават и фактически състояния, каквото е владението на вещта.“В мотивите на тълкувателното решение няма изискване за „установяване на право основание за фактическата власт“, а само изискване за доказване на фактите, на които се базират твърденията на ищеца за наличие на защитим правен интерес. Постановеното от въззивния съд решение не може да се приеме за недопустимо, тъй като въпросът за установяване на правния интерес и доказването му по делото е в съответствие на дадените с задължителната съдебна практика разяснения по приложение на закона.
Изведените правни въпроси по приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ- за меродавният момент към който следва да се цени „проведеното мероприятие на държавата“ като пречка за възстановяване на собствеността, за приложимостта на разпоредбата на чл. 235 ал.2 и ал.3 ГПК в тези хипотези относно преценката на факти, настъпили след приключване на реституционната процедура, и за значението на факта , че претендираният терен не е застроен и как неговото териториално обособяване би препятствало ползването на останалата част от терена с оглед на реализираното мероприятие ? се поддържат в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и задължителната съдебна практика , обективирана с Решение No 226 от 19.11.2013 година по гр.д. No 3136/2013 год. на ВКС, ГК- II г.о. , Решение No 203 от 19.02.2013 година по гр.д. No 1758/2013 год. на ВКС, ГК- II г.о.
В хипотезите , когато възстановените земеделски земи се намират в строителните граници на населеното място , материално-правната законосъобразност на реституционното решение се преценява с оглед ограниченията на чл. 10б ЗСПЗЗ или чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ в контекста на чл. 24 ЗСПЗЗ.
При установените с помощта на експертно становище граници на терена на НСА / като правоприемник на висшето спортно училище/, съдът е направил извод , че доколкото се касае до урегулиран ПИ с характер на урбанизирана територия, безусловно и изцяло попадащ в границите на терен с осъществено мероприятие на Държавата за нуждите на учебно заведение, то за възстановяването в стари реални граници, и доколкото тези граници са установени по делото с надлежен титул за собственост , реституцията като земеделски земи е ограничена от разпоредбата на чл. 10б ЗСПЗЗ. Цитираната задължителна съдебна практика по приложение на закона не може да обуслови противоречие доколкото според конкретните хипотези се касае до единично застрояване , а не до осъществено комплексно мероприятие. Въззивното решение е изцяло съобразено с виждането на ВКС , че осъществено комплексно мероприятие на държавата по см. на чл. 10б ал.1 ЗСПЗЗ е пречка за възстановяване собствеността на земеделски земи , попадащи в границите на урбанизирана територия , като законността/ от гл.т. наличие на строителни книжа и разрешения, документи за процедура по отреждане на терена за конкретна нужда и др./ на извършеното строителство е ирелевантен факт. Въззивното решение е съобразено със съдебната практика , че преценката за характера на застрояването и ползването на терена като комплексно мероприятие на държавата е преценка на съда с оглед на нуждите които задоволява реализираното мероприятие и субекта комуто е предоставено –ползването на сграден фонд и терен и е без значение момент на административното дефиниране от страна на компетентните органи.в тази насока поставените въпроси нямат качеството на обуславящи изхода на спора по см. на чл. 280 ал.1 ГПК.
Процесуално-правните въпроси /в.5/ , свързани с точното приложение на правилата за преценка на доказателствата по делото съставляват по правното си естество оплаквания за незаконосъобразност на съдебния акт , поради което и не могат да бъдат и въпроси, който да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване.Неточната преценка или интерпретиране на доказателства в съдебния исков процес е констатация , която може да се прави само от по-горна инстанция в процеса на обжалване на конкретен съдебен акт. Такава преценка предполага не само висящност на спора , но и висящност на производство по същество пред тази инстанция. В случая, в рамките на производството по чл. 288 ГПК, касационната жалба е проявила само своя суспензивен ефект, а преценка на доказателствата и изводите на съда, постановил обжалвания съдебен акт не може да се прави след като няма проявление на девулотивния ефект на касационната жалба . Ето защо и доводи за неточно приложение на процесуални правила , които по естеството си съставляват процесуални нарушения, не да съставляват и обуславящ изхода на делото правен въпрос на който въпрос са се базира допускането на касационното обжалване.
Поставеният по номер 8 правен въпрос касае приложението на правна норма- чл. 10 ал.7 ЗСПЗЗ извън тези норми на които се основава обжалваното въззивно решение , поради което и въпросът е неотносим.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 3043 /24.03.2016 год. на Й. П. Й. от [населено място] , заявена чрез процесуалните му представители адв. Г. К.- САК и адв. Л. Ц. – САК срещу въззивно Решение Nо 2 от 05.02.2016 год. по В.гр.д. Nо 363/2015 год.на АС-Бургас .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :