О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 25.01.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 614/ 2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.274, ал.2, във вр. с ал.1, т.2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК.
Образувано е по частната жалба на [фирма], [населено място] против определение на Кюстендилския окръжен съд от 05.06.2012 год., по в.гр.д.№ 142/2012 год., с което по реда на чл.248, ал.1 и сл. ГПК е осъден частния жалбоподател, в качеството му на ищец по предявения установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, да заплати на [фирма], [населено място] сумата 468.68 лв., представляваща деловодни разноски по компенсация за въззивното производство.
С частната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и отхвърляне искането на ответника за присъждане на деловодни разноски.
Основният довод на частния жалбоподател е, че е предприел издаването на заповед за изпълнение на вземането си срещу ответното ТД, поради неплащане от страна на последното на дължимите суми по сключен помежду им договор за изработка от 30.03.20010 год..
Поради това и с оглед процесуалното правило, че отговорността за деловодните разноски следва изцяло да бъде възложена на виновната за неоснователно предизвикания правен спор страна касаторът поддържа, че в случая за компенсация на направените от страните деловодни разходи за въззивната инстанция е неприложима.
Допълнително в тази вр. са наведени и доводи, че доколкото във възражението си по чл.415, ал.1 ГПК ответникът изрично е оспорил вземането на ищеца само за сумите над 21 061.16 лв. и над 405.17 лв., то извършване на част от деловодните разходи на страните се дължат и на незаконосъобразните указания на КРС, дадени на кредитора да предяви иск за установява размера на вземането си, без да конкретизира същия с оглед на неоспорените от ответника суми за които е издадена процесната заповед за изпълнение, а това изключва възлагане на отговорност за деловодните разноски на ищцовата по делото страна.
Ответникът по частната жалба не е заявил становище в срока по чл. 276, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК, намира:
Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима.
Обстоятелството, че предмет на обжалване е определение, попадащо в обхвата на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, постановено за първи път от въззивния съд, обосновава правен извод, че в случая касационното обжалване не е обусловено от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, към които е налице препращане единствено в хипотезите на чл.274, ал.3 ГПК, поради което същите на следва да бъдат обсъждани.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
Отговорността за разноските по делото създава облигационно отношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон- чл.78 ГПК.
По своята правна същност тази отговорност е отговорност за обезщетяване на понесените от съответната страна материални вреди, във вр. с неоснователно предизвикания правен спор, поради което защитата търсена с искането за заплащане на деловодните разноски наподобява по своя характер защита търсена с осъдителен иск, допускащ принудително удовлетворяване на вземането.
Следователно произнасяйки се по искането на страните за присъждане на деловодните разноски, всъщност съдът решава спор за материално право, което няма самостоятелен характер и чието съществуване, упражняване и защита са обусловени от съществуването на самото исково производство, в случая образувано по предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК, за защита на друго материално гражданско право.
С оглед гореизложеното се налага разбирането, че след като правото на разноски, като имуществено право от категорията на акцесорните, е обусловено от начина, по който исковото производство се е развило и от характера на предявения иск, подчинено е на същия правен режим на решението, по което разноските са присъдени, то правилно въззивният съд при определянето им като дължими на всяка една от страните, претендирала ги своевременно, е съобразил изхода на делото във въззивната инстанция и е приложил принципа на компенсацията им.
Що се касае до въведеното с частната жалба твърдение, че на частния жалбоподател, като заявител в заповедното производство, не му е било указано от съд „точно какво всъщност трябва да бъде направено” при въведеното от длъжника възражение по чл.415, ал.1 ГПК, т.е. да бъде конкретизиран размера на вземането, за което следва да предяви установителния иск, то същото е правно несъстоятелно, вкл. предвид принципа на диспозитивното начало и равенството на страните в процеса. В този см., доколкото ищецът е този, който по своя едновластна преценка определя предмета на спора и защитата, която ще предприеме по делото, то извън правомощията на съда е да му укаже размера на вземането, до който същият следва да предяви установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, при направеното от ответника подробно възражение срещу заповедта за изпълнение, в което в разглеждания случай изрично се визира като недължима само част от заявената от кредитора сума, обстоятелство, останало несъобразено от последния, като ищец.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 и сл. ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖАДАВА определението на Кюстендилския окръжен съд от 05.06.2012 год., по в.гр.д.№ 142/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: