О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
С. 31.01.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 3369 по описа за 2017г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Апелативна прокуратура В. против въззивно решение № 87 от 6.06.2017г. по в.гр.д. № 109/2017г. на Апелативен съд В., с което е потвърдено решение № 44 от 30.11.2016г. по гр.д.№ 159/2016г. на Разградски окръжен съд като е осъдена Прокуратурата на РБ, на основание чл.2 ал.1 т.3 З. да заплати на В. Н. Ц. сумата от 9 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.219, ал.1, във вр.с чл.26 ал.1 НК, по което ищецът е бил оправдан, ведно със законната лихва считано от 7.04.2015г., а в останалата част до 25 100лв., претенцията е отхвърлена като неоснователна и са присъдени разноски.
Като основание за допустимост касаторът се позовава на нормите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като твърди, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с практиката на ВКС по въпрос, касаещ приложението на общественият критерии за справедливост и по-специално относно необходимостта да бъде направена задължителна преценка на всички конкретно установени обстоятелства при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Според касатора, в мотивите си въззивният съд: 1.не е дал собствена оценка на посочената от него продължителност на производството, 2.не е дал отговор в каква степен здравословните проблеми на ищеца, за които е установено, че са с предшестваща давност, са в резултат на обвинението, за извършването на което е обвинен и в каква – са в резултат от негови вредни навици и наднормено тегло, 3. не е посочено в мотивите как съдът отчита средностатистическите доходи по време на увреждането, 4. не са изложени доводи как установената продължителност и тежест на наказателното производство конкретно са се отразили на личността на ищеца и 5. като цяло липсва оценъчен анализ. Позовава се на т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г. и на многобройна съдебна практика.
Срещу подадената от В. апелативна прокуратура касационна жалба не е постъпил отговор.
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
При определяне на размера на следващото се обезщетение, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: 1. Обвинението е за деяние, което не е „тежко” по смисъла на чл.93 т.7 НК – /с оглед датата на извършване, предвиденото наказание е до три години лишаване от свобода и глоба в размер на 5 000лв./, 2. продължителността на периода на воденото производство е от около три години и половина /от 27.09.2011г. до 7.04.2015г./, 3. Ищецът е бил оправдан още на първа инстанция /към 15.02.2013г./, като в мотивите си съдът е посочил, че с оглед длъжностната характеристика на заеманата от него длъжност „Главен експерт „Транспорт” в [община], видът и характеристиките на упражняваната дейност не са позволявали съставомерност на престъплението по чл.219 НК, за което е повдигнато обвинение. В. прокурор е заявил, че не поддържа протеста, но не го е оттеглил, което е довело до забавяне на производството с още две години, 4. С участието на пострадалия са проведени в рамките на досъдебното производство множество следствени действия, в първата съдебна инстанция откритите съдебни заседания са били шест, а във втората – две, като нито един път негово процесуално поведение не е ставало причина за отлагане на делото, 5. Наложената му мярка за неотклонение „подписка” е възможно най –леката, 6. Незаконно повдигнатото обвинение е в областта, която е свързана с професионалната му реализация, което автоматично се е отразило негативно върху възможността за изява и развитие в професионален план : Бил е съвестен служител, спечелил мястото си след конкурс през 2006г., ползвал се с авторитет сред колегите, а след обвинението е преместен на друга длъжност, а впоследствие и прекратено правоотношението му, защото заради образуваното следствено дело не е отговарял на условията по чл.40 ал.1 т.5 З. за достъп до класифицирана информация и по чл.41 З. за надежност от гледна точна на сигурността, 7. Производството е получило широка медийна разгласа чрез областния вестник „Екип 7” в малкия град, в който е живеел пострадалия, в резултат на което се е променило отношението на близките и познатите от една страна, а от друга е довело до ситуация, ищеца да се чувства неудобно и несигурно при срещите си, 8. Ищецът е изпаднал в стрес, започнал е да пуши, не е можел да спи, бил е изнервен и неспокоен, качил е килограми, отказал се е да излиза сред хора, 9. Производството се е отразило негативно на здравословното му състояние, артериалната хипертония се е обострила и е имал хипертонични кризи. Крайният извод на въззивния съд е, че доколкото наказателното производство е довело до силен стрес, тревожност, безпокойство, подтиснатост, срам, затваряне в себе си, чувство за малоценност, засягане на доброто име и увреждане на здравословното състояние, определеният размер на обезщетение за неимуществени вреди от 9 000лв. се явява справедлив.
При тези мотиви, поставеният въпрос за начина на определяне на размера на следващото се обезщетение, независимо, че е свързан с решаващите мотиви на съда, не е разрешен от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди в подадената жалба. В горепосочената практика са определени критериите за понятието „справедливост” и в случая те са съобразени. В. съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно горецитираното Постановление №4 от 23.12.1968г. – всеки отделен случай е специфичен, дължимата преценка е индивидуална, тъй като във всеки случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В този смисъл представените от касатора решения по чл.290 ГПК, касаещи присъдени обезщетения, на базата на различни от установените в конкретния случай релевантни обстоятелства, не могат да обосноват наличие на основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В конкретния случай е от значение, че въззивният съд при определяне на размера на дължимото обезщетение е съобразил всички релевантни обстоятелства, включително и тези, на които касаторът е акцентирал – продължителност и тежест на наказателното производство, влияние върху здравословното състояние. Преценката, за която касаторът настоява – за правилност на мотивите на въззивния съд при определяне на размера на обезщетение – не може да бъде извършена в настоящето производство по допустимост, в което се проверява само наличието на изчерпателно посочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Поставените от касатора въпроси, изискват преценка по съществото на спора, свързани са с обсъждане на ангажираните по делото доказателства и като такива не могат да са предмет на разглеждане /вж.т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 87 от 6.06.2017г. по в.гр.д. № 109/2017г. на Апелативен съд В..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.