О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 68
София, 24.01.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 20 януари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 868 /2011 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. С. С. против решение № 728 от 17.05.2011г. по гр.д.№ 921/2011г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение от 02.02.2011г. по гр.д.№ 9065/2010г. на Пловдивски РС, в частта, с която е отхвърлен иска, предявен от касатора да се признае за установено по отношение на ответника К. С. С., че той е изключителен собственик на основание давностно владение на ? ид.ч. от поземлен имот № 258, за който е отреден УПИ ХІV от кв. 57 по плана на [населено място], ведно с втория етаж, представляващ самостоятелно жилище с площ 128 кв.м. от триетажната жилищна сграда, построена в същото дворно место, ведно с ? ид.ч. от общите части на сградата, на югоизточната част от сутерена с вход от юг с площ 60 кв.м., на масивна сграда с площ 15 кв.м., разположена в северозападната част на дворното место
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност, поради нарушение на материалния закон, тъй като съдът не е обсъдил действията, които недвусмислено сочат на проява на намерение за своене за себе си на целия процесен имот.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК е формулиран следния въпрос: следва ли да се приеме, че задължително трябва да бъдат предприети фактически действия с цел прекъсване на претенциите, или владението на трети лица и съсобственици при положение, че същите никога не са предприемали действия по претендиране и установяване на владение върху същия в продължение на двадесет години. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с Р № 734 от 12.06.2006г. по гр.д.№ 1526/2005г. ІV гр.о. на ВКС и Р № 1132/26.07.1999г. по гр.д.№ 444/99г.,V гр.о
Ответникът по касация оспорват допускането на въззивното решение до касационен контрол тъй като решението е съобразено с доказателствата, които не установяват установено владение само от ищеца за себе си върху целия имот. Претендира разноски.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Страните са наследници – деца на П. Н. С., починала на 08.06.1996г. и на С. К. С., починал на 02.03.2008г. Наследодателите са купили в съсобственост с трето лице – И. Г. процесното дворно место, в което е изградена триетажна жилищна сграда. Извършили са неформална делба около 1970г., при която са се разбрали Г. да получи първия жилищен етаж, а С. – втория, като приземния етаж и тавана останат съсобствени при равни права. Родителите живели в приземния етаж, а втория етаж първоначално за кратко давали под наем, след женитбата на К. той заживял за кратко във втория етаж, но след това се преместил да живее в друг имот. Ищецът живее със семейството си във втория етаж от 1986г., извършвал е ремонти в него – кухня, парно. След смъртта на родителите, двамата братя са опитали да уредят отношенията си по повод имота, като ищеца предложил на два пъти парични суми на брат си за имота, но той отказал. Така до доброволна делба не се стигнало.
Възивният съд е приел, че втория етаж и ? от двора и сградата на 15 кв.м. са останали в наследство от родителите на двамата братя при равни права, защото ищецът не е установил владение единствено за себе си, тъй като не е демонстрирал отблъскване на владението на брат си.
Поставеният въпрос – следва ли да се обективират действия по отблъскване на владението по отношение на съсобственик /сънаследник/, ако той не демонстрира с никакви действия, че се счита също владелец има отношение към наведения придобивен способ от ищеца. Този въпрос обаче е разрешен според трайно установената съдебна практика, включително и задължителна такава по чл. 290 от ГПК / Р № 64/05.02.2010г. по гр.д.№ 2774/2008г. на Ігр.о., Р № 549/30.12.2010г. по гр.д.№ 217/2010г. на ІІ гр.о./ с които се приема, че сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху този имот, е владелец на своята идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите наследници. За да установи владение върху целия имот /включително и върху притежаваните от останалите наследници идеални части от този имот/, този сънаследник следва да предприеме действия, достигнали обективно до знанието на останалите сънаследници, с които да отблъсне тяхното владение върху притежаваните от тях идеални части от имота и ясно да демонстрира пред тях промяната на намерението си от държател да се превърне във владелец не само на своята идеална част от имота, но и на техните идеални части.
Ищецът твърди, че владее за себе си целия имот и поради това, че и като съсобственик може да го ползва изцяло, като владее своята наследствена част и държи частта на другия съсобственик, той следва да демонстрира действия, от които да я ясно, че владее имота изцяло за себе си. Ползването на имота единствено от неговото семейство и извършването на ремонти за хигиенизиране на жилището и за осигуряване на удобство не изчерпват тези действия, тъй като те могат да се извършат и от съсобственик. Декларирането на имота на свое име с оглед плащане на данъци, снабдяване с нот. акт по обстоятелствена проверка са недвусмислени, но също не единствени действия в тази насока. В конкретния случай по делото са събрани данни за преговори за уреждане на наследствените отношения между страните, което говори за липса на анемус, т.е. ищецът не се е считал изключителен собственик. Затова отговора на въпроса следва ли да е извършил действия по отблъскване на владението, ако и брат му не е демонстрирал, че се счита съсобственик е неотносим към спора, защото този отговор не би променил крайния извод на съда.
С Р № 734 от 12.06.2006г. по гр.д.№ 1526/2005г. ІV гр.о. на ВКС е прието, че издаването на нот. акт по обстоятелствена проверка не е елемент от фактическия състав за придобиване по давност, а с Р № 1132/26.07.1999г. по гр.д.№ 444/99г.,V гр.о. е прието, че с изтичане на 10 годишен срок при ефективно владение се придобива правото на собственост без да е необходимо предприемане на други действия. Тези решения защитават тезата, че правото на собственост се придобива автоматично с изтичане на определения срок без да е необходимо позоваване чрез иск за собственост, или снабдяване с нот. акт. Този въпрос обаче не е обсъждан във въззивното решение, поради което тези решения са неотносими към предмета на спора.
Поради това, че формулираният въпрос не определя крайния изход от спора предвид събраните доказателства и защото цитираните решения касаят въпрос, който не е обсъждан от въззивния съд, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 от ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика, с която е съобразено възивното решение сочи на липса на основанието за допускане по касация по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК. Съобразно този резултат, на ответника по касация следва да се присъдят на основание чл. 78, ал.2 във вр. с чл. 81 от ГПК деловодни разноски за това производство до доказания размер 450 лв.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 728 от 17.05.2011г. по гр.д.№ 921/2011г. на Пловдивски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Н. С. С..
Осъжда Н. С. С. да заплати на К. С. С. деловодни разноски за производството по допускане до касация в размер на 450 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: