1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
С., 14.05. 2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1486 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от областния управител на област с административен център [населено място] като представител на министъра на регионалното развитие и благоустройството [населено място], против въззивно решение № 1179 от 11.07.2011 г., постановено по в.гр.д. № 783/2010 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 8 с-в, с което е отменено решение от 11.10.2006 г. на Кюстендилския окръжен съд, постановено по гр.д. № 754/2005 г., в частта му, с която предявеният от М. Р. К. срещу Държавата чрез МРРБ иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 36 222 лв. и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за сумата от 593,60 лв. и тези искове са уважени.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове в посочените размери, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са обусловили изхода на спора и са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Изведените от жалбоподателя материалноправни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд и за които твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата са: към кой момент настъпва обогатяването на ответника и обедняването на ищеца – към момента на извършване на процесните СМР; към момента, в който наемателят на имота е предал владението на собственика, или след като Държавата/ответник/ е получила от третото лице-помагач продажната цена, в която влиза и стойността на извършените СМР; приложим ли е искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случаите, когато е съществувало договорно отношение между ищцата и владелеца на имота/ [община]/ към този момент, тъй като Държавата е установила своята собственост с А. № 450 от 24.06.2002 г., след което е приела и владението на имота. Сочи, но не представя съдебна практика, на която приетото във въззивното решение противоречи, а именно – ТР № 85/02.12.1968 г. на ОСГК на ВС, Постановление № 1/28.05.1979 г. на П. и решение № 1162/24.10.2007 г. по гр.д. № 1072/2006 г. на ВКС, ІІІ г.о. – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. Р. К. от [населено място] и третото лице помагач [фирма] [населено място], не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, не изразяват становище по жалбата, както и по основанията за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 59 ЗЗД, с обжалваем интерес над 5000 лв., и обусловен от него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 ЗЗД въззивният съд в обжалваното решение е приел, че към момента на извършване на процесните ремонтни работи – 31.07.2001 г. между ищцата М. К. и Държавата не е съществувала облигационна връзка и договорът за наем, сключен между ищцата и [община] на 25.02.2000 г. по отношение на извършените в имота подобрения/СМР/ не се прилага. Приел е също така, че към 14.07.2005 г. – датата на преминаване на процесния имот от патримониума на държавата в този на третото лице-помагач [фирма] стойността на ремонтните работи е определена от тройната експертиза на сумата от 36 222 лв., с която сума ищцата е обедняла, а държавата като собственик на имота се е обогатила. Стигнал е до извода, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищцата като държател е извършила разноски в чужд имот, поради което предявеният иск е основателен и доказан за сумата от 36 222 лв. Основателен е и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на сумата от 593,60 лв., тъй като вземането по главницата е станало изискуемо от момента в който държателят на имота го е предал на собственика – 28.07.2005 г. до 14.09.2005 г. – датата на предявяване на исковата молба и в този размер този иск е уважен.
Представеното от жалбоподателя изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа изведени правни въпроси, но същите не са обусловили изхода на делото като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като съдебната практика е безпротиворечива, в т.ч. и посочената в изложението, в извода, че при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като обогатяването не е следствие на обедняването и обратно и по делата за неоснователно обогатяване следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Именно в този аспект въззивният съд е приел, че в случая при липса на договорна връзка между страните във връзка с извършените в имота СМР от ищцата, при отчуждаването му от ответника в полза на третото лице, ищцата като държател на имота е обедняла със сумата 36 222 лв. – стойността на извършените СМР към този момент, с която сума ответникът като собственик на имота се е обогатил. И. на вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД определя началото на периода за дължимостта на мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е приел, че спорното право следва да бъде квалифицирано по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, който има субсидиарен характер, тъй като по делото е установено, че страните не са били обвързани от наемно правоотношение и договорът за наем, сключен между ищцата и [община] на 25.02.2000 г. не се прилага. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1179 от 11.07.2011 г., постановено по в.гр.д. № 783/2010 г. на Софийски апелативен съд, ГК, по касационната жалба с вх. № 6807 от 23.08.2011 г. на областния управител на област с административен център [населено място] като представител на министъра на регионалното развитие и благоустройството [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: