О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 680
гр.София, 16.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2204 по описа за 2018 г.
Производството е по реда на чл. 288 и по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Столична община обжалва:
· решение № 965/ 14.02.2018 г. по гр.д. № 11965/ 2017 г., с което Софийски градски съд, изменяйки решение № 116162/ 11.05.2017 г. по гр.д № 41972/ 2016 г. на Софийски районен съд, е осъдил Столична община да заплати на Г. Д. Т. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 15 000 лв. (частичен иск от вземане в пълен размер от 20 000 лв.) – обезщетение за неимуществени вреди по причина на ухапване от безстопанствено куче на 18.03.2016 г. в [населено място], а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати сумата 1 079.71 лв. – разноски във въззивното производство;
· решение № 2158/ 04.04.2018 г. по същото дело, с което по реда на чл. 247 ГПК е поправено решение № 965/ 14.02.2018 г. и са присъдени законни лихви върху сумата 5 000 лв. от 18.03.2016 г. (присъдените от въззивния съд) и
· определение № 7494/ 30.03.2018 г. по същото дело, с което по реда на чл. 248 ГПК въззивният съд е допълнил своето решение, осъждайки Столична община да заплати на Г. Д. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 276.00 лв. – неприсъдена разлика до пълния размер на сторените разноски в първоинстанционното производство.
Касаторът Столична община (СО) иска основното въззивно решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите: 1. Нападението и нараняването на граждани от безстопанствени кучета при предприети мерки от общината по ЗЗЖ само по себе си може ли да обоснове извод, че общината чрез своите органи не е изпълнила законовите си задължения да предотврати ухапванията на граждани на нейна територия от безстопанствени кучета? и 2. По предявен иск за присъждане на обезщетение за вреди по причина на ухапване от безстопанствено куче на територията на общината (чл. 49 ЗЗД), коя от страните носи тежестта да докаже това качество на кучето и какво по характер следва да е доказването? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи основното решение. Допълнителните основания за допускане на касационния контрол извежда с довода, че първият е разрешен в противоречие с решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д № 899/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о. (допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а по втория има противоречива практика на съдилищата (допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (първоначална и вече неприложима редакция). Касационните оплаквания са, че основното въззивно решение е неправилно, защото е нарушен материалният закон (чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 40, чл. 47, чл. 49 и 50 ЗЗЖ) и е допуснато съществено нарушение на последиците от доказателствената тежест (чл. 154 ГПК).
Касаторът се оплаква също, че решението по поправката е недопустимо и във връзка с него повдига следния процесуално-правен въпрос: Допустимо ли е непълното решение да се поправи служебно от съда по реда на чл. 247 ГПК? Счита въпросът включен в предмета на обжалване и твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на решение № 89/ 10.06.2010 г. по гр.д. № 387/ 2009 г. ВКС, I- во ГО на ВКС, решение № 3202/ 29.10.1982 г. по гр.д. № 2762/ 1982 г. II-ро ГО на ВКС, решение № 109/ 26.10.2010 г. по т.д. № 799/ 2009 г. II-ро ТО на ВКС и решение № 692/ 30.12.2009 г. по гр.д. № 6386/ 2007 г. II-ро ГО на ВКС (основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).
Касаторът обжалва и определение № 7494/ 30.03.2018 г., с което въззивният съд допълва своето решение, осъждайки Столична община да заплати на Г. Д. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 276.00 лв. – неприсъдена разлика на сторените разноски в първоинстанционното производство. Искането да бъде отменено заявява като евентуално, поставяйки го под условие за допускане на касационните жалби до разглеждане, касационна отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск.
Ответникът по касационната жалба Г. Д. Т. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, основното решение е правилно, а решението по поправката – допустимо и правилно. Претендира разноски.
По двете касационни жалби.
Настоящият състав на Върховния касационен съд ги намира с допустим предмет. Основното решение е въззивно, по гражданско дело, с цена на иска над 5 000 лв., а изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК липсват. Предвиденото в чл. 247, ал. 3 ГПК допуска възможността и за самостоятелно касационно обжалване на въззивното решение по поправката. Подадени са от надлежно легитимирана страна. Касатор е ответникът по иска. Той е обжалвал първоинстанционното решение, с което искът е бил уважен частично (за 10 000 лв.), като с въззивното решение искът е уважен изцяло (в частично заявения размер от 15 000 лв.), а с решението по поправката са присъдени и законни лихви върху допълнително присъдената главница от 5 000 лв. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационните жалби, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
По касационната жалба срещу основното решение.
За да уважи частичният иск по чл. 49 ЗЗД изцяло, въззивният съд е отхвърлил възражението Столична община да е изпълнила своите нормативни задължения, произтичащи от ЗЗЖ, да реши проблема с бездомните кучета на своя територия. Изследвайки в какво те се изразяват, въззивният съд се е позовал на: 1) чл. 40, ал. 3 и 4 ЗЗЖ, който задължава Общинския съвет да приеме програма за изпълнение на национална програма и план за действие за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на съответната община, а кмета да организира изпълнението, а за взетите мерки да отчита пред изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните; 2) чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, предвиждащ задължението за залавяне и настаняване в приюти на безстопанствените кучета; 3) чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ, предвиждащ задължението тези кучета да бъдат обезпаразитени, кастрирани, ваксинирани и настанени във временен приют или върнати по места; 4) чл. 49 и чл. 50, ал. 2 ЗЗЖ, изискващи да бъдат определени лица към общините, отговорни за грижата и надзора по предприетите мерки, включително за предотвратяване на агресивното поведение на тези кучета към хора или животни. Въззивният съд е приел, че при тази нормативна уредба за вредите, причинени от безстопанствени кучета, отговорността е на общината, на територията на която те се намират, а тази отговорност е обективна е гаранционно-обезпечителна (чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД). След това е обсъдил събраните по делото доказателства, при които е установил, че към 18.03.2016 г. СО е приела и изпълнявала стратегия за овладяване на популацията на бездомните кучета на своята територия, включително в [населено място]. Добавил е, че това не я освобождава от отговорността да репарира вредите, нанесени от тези кучета на гражданите, които са нападани и хапани от тях. Посочил е, че целта на разпоредбите от ЗЗЖ е да пораждат полезни за обществото правни последици и тя не е постигната, когато гражданите стават жертви на агресията на бездомните кучета (чл. 50, т. 2 ЗЗЖ). Приел е, че действително СО е взела мерки за ограничаване на популацията на бездомните кучета, но въпреки тях инцидентите с агресивните нападения върху гражданите продължават. Заключил е, че мерките са били недостатъчни, за да обслужат обществения интерес, а след като инцидентите причиняват вреди, СО следва да понесе своята гаранционно-обезпечителна отговорност. Допълнителен аргумент за това е съзрял в това, че след подаден сигнал в центъра на [населено място] е било заловено само едно безстопанствено куче, а инцидентът с нападението над ищеца от друго такова куче настъпва след и въпреки това. Добавил е, че изложеното в необходимата степен засвидетелства и неизпълненото задължение на кмета да направи необходимото за улавяне и изолиране на скитащите кучета, за да възпрепятства нападенията върху граждани (чл. 35, т. 4 ЗВМД (отм.), вр. § 3, т. 1 ЗВМД).
При тези мотиви първият повдигнат от касатора въпрос (материално-правния) не обосновава основното решение. Той е без връзка с установеното, а и с правните изводи на въззивния съд. Той не е приемал, че общината е взела произтичащите от закона мерки, за да предотврати агресивните нападения на гражданите от безстопанствени кучета. Следователно основното решение не противоречи, а съответства на решение № 483/ 07.02.2012 г. по гр.д. № 899/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то ГО. В решението се приема, че основание да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на общината няма, когато предприетото от нея е в обема на дължимата грижа, която произтича от нормативните задължения на общината. В обжалваното решение въззивният съд е констатирал несъответствие между дължимото и предприетото на територията на СО и е направил извод за неефективност на взетите мерки. Дали изводите му са правилни в настоящото производство не може да се провери, но изложеното е достатъчно, за да изключи сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) за допускане на касационния контрол по материално-правния въпрос.
За да уважи изцяло частичния иск, въззивният съд е приел също, че Столична община е адресат на обсъдените нормативни задължения, защото кучето, нападнало ищеца, е било безстопанствено. Дефинирал е като безстопанствено кучето без собственик. Дефиниращият факт е квалифицирал като отрицателен, от който ищецът извежда благоприятни правни последици (легитимацията си на кредитор по иска по чл. 49 ЗЗД). Съобразил е, че ответникът го е оспорил и е намерил, че негова е тежестта да докаже онзи положителен, който изключва отрицателния, – кучето да е имало собственик. Приел е, че по него ответникът не е провел доказване, а неблагоприятните последици на доказателствената тежест да го задължават да приеме за осъществен неопровергания отрицателен факти. При обсъждането на доказателства е изложил и алтернативни мотиви. Приел е, ч събраните гласни доказателства провеждат пълно доказване на обстоятелството, че кучето е нямало собственик. Разпитаните свидетели са дали показания, че то се е намирало в парковата площ на [населено място], че са го забелязали дни преди инцидентна бездомно, а никой не дава показания към инцидента да е имало в близост човек, който да е демонстрирал, че е собственик на кучето.
При тези мотиви на въззивния съд вторият процесуално-правен въпрос не обуславя въззивното решение. Релевантният факт, че нападналото ищеца куче е безстопанствено, въззивният съд е възприел за осъществен, обсъждайки осъществяването му от всяка възможна позиция на разпределяне на доказателствената тежест. Макар подобен подход да е логически непоследователен, чрез него въззивният съд е изчерпал всяка процесуална възможност, която го задължава да приеме релевантния факт за осъществен. Следователно повдигнатият от касатора втори въпрос не обосновава обжалваното основно решение.
По касационната жалба срещу въззивното решение по поправката.
За да иницира производството по чл. 247 ГПК и за да постанови и това решение, въззивният съд е приел, че в мотивите на основното е изразил воля за основателност на предявения иск в пълнота, но в диспозитива е пропуснал да присъди законните лихви върху допълнително присъдената главница като законна последица.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че след като в основното решение такива мотиви има, а пропускът за присъждане на законните лихви е очевиден, то и порокът е бил изправим по реда на чл. 247 ГПК, включително и служебно. Следователно извън предмета на обжалване е и повдигнатия от касатора процесуално-правен въпрос, допустимо ли е непълното решение да се поправи служебно от съда по реда на чл. 247 ГПК?
По частната жалба от СО.
Този изход на производството не освобождава касационната инстанция от правомощието да разгледа частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК (обратно становището на жалбата), а липсата на самостоятелни оплаквания срещу въззивното определения, предполага тя да бъде окачествена като бланкетна.
За правилността на обжалваното определение е достатъчно да се посочи, че: 1) действително в своето решение въззивният съд е пропуснал да се произнесе по искането на ищеца за всички разноски по делото, които ответникът следва да репарира (в т.ч. и онези, направени пред първата инстанция, но непресъдени според изхода на делото там); 2) пропускът е поправим по реда на чл. 248 ГПК; 3) спазени са процесуалните изисквания за редовно инициране на въззивния съд (молба и срок) и 4) разликата между направените в първата фаза на производството и първоначално присъдените е за сумата 276.00 лв., а с въззивното решение искът е уважен изцяло. Частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК е неоснователна.
По разноските.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация е сторил пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 965/ 14.12.2018 г. по гр.д. № 11965/ 2017 г. на Софийски градски съд и на решение № 2159/ 04.04.2018 г. за неговата поправка по същото дело.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Столична община срещу определение № 7494/ 30.03.2018 г. по гр.д. № 11965/ 2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на Г. Д. И. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 000 лв. – разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.