ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 680
София,27.05.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 509 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. В. К. от АК-София срещу решение №386/07.10.2014г., постановено по в.гр.д. №357/2014г. по описа на Смолянския окръжен съд.
С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение №120 от 11.06.2014г., постановено по гр.д. №419/2013г. по описа на Девинския районен съд, в частта, с която е осъдено дружеството-касационен жалбоподател да заплати на П. М. И. от [населено място], на основание чл.128, т.2 от КТ сумата от 5 511.80 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения за периода от 14.07.2011г. до 20.07.2013г., на основание чл.220 от КТ-обезщетение за неспазено предизвестие в размер на 311.85 лв. и на основание чл.224 КТ-обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 566.09 лв. В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касационната жалба П. М. И. от [населено място], не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение №386/07.10.2014г., постановено по в.гр.д. №357/2014г. по описа на Окръжен съд-Смолян е потвърдено първоинстанционното решение №120 на Девинския районен съд от 11.06.2014г., постановено по гр.д. №419/2014г., с което са уважени предявените от П. М. И. против [фирма] обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.357, вр. с чл.128, т.2, чл.220 и чл.224 от КТ.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че между страните е безспорно наличието на трудово правоотношение, като ищецът е назначен в дружеството на ответника с трудов договор №11456/15.07.2011г., на длъжността „охранител” на обект „Ц.”, със срок за изпитване от шест месеца и с работно време 8 часа дневно, при месечно сумирано отчитане, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 240.00 лв. и доплащане на прослужено време. Впоследствие, с допълнително споразумение № Д 11456-1/01.01.2013г., трудовият договор по отношение на уговореното месечно трудово възнаграждение е изменен, считано от 01.01.2013г.-в размер на 310.00 лв. Не се спори също така, че трудовото правоотношение е прекратено със заповед №11456/20.07.2013г., на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ, считано от 20.07.2013г., поради приключване на договора за охрана на обекта. Вещото лице по назначената и изслушана в първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза установява, че начисленото и изплащано трудово възнаграждение на ищеца за периода от 14.07.2011г. до 20.07.2013г. е общо в размер на 7 905.80 лв. Според вещо лице за същия период на ищеца са изплатени по ведомост 1 607.05 лв. и с разходни касови ордери 6 547.00 лв., в общ размер 8 154.05 лв. Изплатена е в повече сума в размер на 248.25 лв. Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е начислено в месец юли 2013г. Сумата е включена в размера на нетното трудово възнаграждение. Сумата за неспазено предизвестие в размер на 311.85 лв. е начислена през месец юли 2013г. Обезщетението по чл.220 КТ в размер на 412.58 лв. е изплатено в повече 100.73 лв. Ежемесечното трудово възнаграждение, предхождащо заповедта от 20.07.2013г. е 311.85 лв. Общо надплатената сума на ищеца е 348.98 лв., начислено в повече обезщетение по чл.220 КТ-100.73 лв. и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск-248.25 лв. Във връзка с направеното от ищеца оспорване, в първата инстанция е назначена и изслушана съдебно-графологическа експертиза, вещото лице по която установява, че ищецът е положил подписите за „получил сумата” в девет броя от представените РКО за месеците, както следва: м.октомври 2011г., м.ноември 2011г., м.декември 2011г., м.януари 2012г., м.февруари 2012г., м.март 2012г., м.март 2012г., м.август 2012г., м.декември 2012г. и м.май 2013г. Експертизата е категорична, че ищецът не е положил подписи на получил сумата в останалите 16 броя РКО, за месеците: юли 2011г., август 2011г., септември 2011г., април 2012г., май 2012г., юни 2012г., юли 2012г., септември 2012г., октомври 2012г., октомври 2012г., ноември 2012г., януари 2013г., февруари 2013г., март 2013г., април 2013г., юни 2013г. и юли 2013г., както и не е положил подписи в графата с името на П. М. И. в представените 6 броя изплащателни ведомости за месеците август, септември, октомври, ноември, декември 2011г. и м.януари 2012г. Във връзка със заключението на съдебно-графологическата експертиза е назначена и изслушана и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице по която депозира заключение, че общата сума на подписаните от ищеца РКО е в размер на 2 394.00 лв., при дължима сума за изплащане 7 905.80 лв., поради което е прието, че размерът на изплатено в по-малко трудово възнаграждение е 5 511.80 лв. При начисляване на трудовото възнаграждение за отработените 15 дни за м.юли 2013г. е начислено обезщетение за неизползван отпуск 42 дни в размер на 566.09 лв.
От правна страна съдът е приел, че съгласно чл.128, т.1 и т.2 от КТ работодателят е длъжен в установените срокове да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да им плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ установява императивно начина на изплащане на трудовото възнаграждение: то следва да се извършва лично по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя-на негови близки, или да се превежда на влог в посочена от него банка. Във всички изброени случаи плащането се документира по надлежния ред. Непротиворечиво, в съответствие с разпоредбите на чл.164, ал.1, т.3 и т.4 ГПК съдебната практика приема, че за установяване на това обстоятелство свидетелски показания са недопустими (в този смисъл е решение №1144 от 24.09.2009г. на ВКС по гр.д.№1154/2009г., ІІІ г.о.). Съдът е приел за безспорно установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, по което ищецът е бил изправна страна и е престирал труд, както и че същият не се е подписвал в представените шест броя разплащателни ведомости за заплати за процесния период от време (август-декември 2011г. и януари 2012г.), както и в представените 16 бр. РКО (за месеците, подробно изброени по-горе). При така установеното, тежестта да докаже, че е изпълнил задължението си не само да начисли дължимите възнаграждения, но и да ги изплати, е върху отвеника-работодател. Съгласно чл.164, ал.1, т.4 ГПК категорично е изключена допустимостта на свидетелските показания като средство за доказване погасяването на установени с писмен акт парични задължения, каквито безспорно са и задълженията на работодателя за изплащане на уговорени възнаграждения на работници и служители по трудов договор, особено като се имат предвид въведените императивни правила в закона по отношение на формата на сключване и задължителната последваща регистрация на трудовите договори (чл.62, ал.1 и 3 КТ). При това положение, доказването на плащане на трудовото възнаграждение е допустимо със свидетелски показания само в хипотезата на чл.164, ал.2, вр. с ал.1, т.4 ГПК (при изрично съгласие на страните), както и в хипотезата на чл.165, ал.1 ГПК (ако в хода на процеса бъде доказано, че съответният документ е загубен или унищожен не по вина на страната). В конкретния случай нито една от двете хипотези не е налице. Напротив, от данните по делото е категорично установен възприетият от ответника-работодател начин на документиране плащанията на трудовите възнаграждения на работниците в дружеството, включително на ищеца през процесния исков период. Безспорно е установено по делото, че подписите срещу името на ищеца в разчетно-платежните ведомости за периода от м.август до м.декември 2011г. и януари 2012г. не са положени от него, а от друго лице. Същият извод се налага и по отношение на представените 16 броя разходни касови ордери, от които е видно, че ищецът не се е подписвал в тях. Следователно не може да се приеме за установено, че тези плащания са валидно извършени и задължението на работодателя-изпълнено, понеже вместо с писмени доказателства, ответникът се домогва да докаже със свидетелски показания въпросните плащания, което е недопустимо съгласно императивната разпоредба на чл.164, ал.1, т.4 ГПК. От гореизложеното въззивният съд е направил извод, че твърдяното от ответника изплащане на трудовите възнаграждения, които се полагат на ищеца през процесния период не е удостоверено по надлежния начин, поради което на основание чл.128 КТ следва да се смята за непогасено. Като отрицателен факт не подлежи на доказване от работника обстоятелството, че възнаграждението за положения труд не му е изплатено от работодателя. Напротив, в тежест на работодателя е да докаже заплащането на падежа на дължимото трудово възнаграждение и то по установения ред-чл.270, ал.2 и 3 от КТ. Предвид императивния характер на разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ за начина, по който следва да се изплаща трудовото възнаграждение, приложим и към задължението за обезщетение за неползван отпуск, както и предвид липсата на доказателства за лично получаване, въззивния съд е приел, че е неоснователно възражението на ответника за изпълнение на задължението. По същия начин е дължимо и плащането на обезщетение за неспазено предизвестие с правно основание чл.220 КТ. Обстоятелството, че е начислено във фиш за заплати обезщетение за неспазено предизвестие не обосновава извода, че същото е получено от работника. Съдът е приел за неоснователно и позоваването на жалбоподателя на направеното от ищеца признание на неизгоден факт, обективирано в исковата молба, относно получавани суми от трудово възнаграждение. При положение, че работодателят не доказва, че е изпълнил задължението си съгласно императивната разпоредба на чл.128 КТ да установи, че изплатеното от него трудово възнаграждение е получено именно от съответния работник или служител и след като такива документи липсват (надлежно оформени касови ордери и ведомости), тази празнина в документирането прави практически невъзможно успешното доказване, че работодателят е изпълнил точно и в срок задължението си.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Повдигнати са следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Допустимо ли е изплащането на трудовото възнаграждение да се установява с други доказателствени средства, извън посочените в чл.270, ал.3 от ГПК и в частност с признание от страна на ищеца на неизгодни за него факти.
Касаторът счита, че така поставеният от него процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи и представя с изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о. и решение №475 от 08.06.2010г. по гр.д. №1311/2009г., ІІІ г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика. Счита също така, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата- основание за допускане до касационнно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Сочи и представя решение от 29.04.2014г. постановено по в.гр.д.№650/2014г. и решение от 29.04.2014г. постановено по в.гр.д.№337/2014г. и двете по описа на Варненския окръжен съд.
2.Допустимо ли е плащането на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ да се извърши чрез прихващане на надплатени авансови възнаграждения?
Касаторът счита, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата-основание за допускане до касационнно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Сочи и представя решение от 29.04.2014г. постановено по в.гр.д.№650/2014г. и решение от 29.04.2014г. постановено по в.гр.д.№337/2014г. и двете по описа на Варненския окръжен съд. Счита също така, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Соченото от жалбоподателя касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 не е налице. В посоченото от него решение № 89 от 29.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о. е прието, че съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Изводите на въззивния съд в тази насока напълно съвпадат с тези направени в представеното от касатора решение по чл.290 ГПК, доколкото по делото е установено по категоричен начин, че подписите върху ведомостите за заплати не са положени от ищеца. Другият третиран в посоченото решение въпрос е за това, че когато в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, който въпрос не е относим по настоящия казус. По-нататък в решението ВКС мотивира становище, че когато законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат доказани със случаен документ. Приема също така, че ограничението на свидетелските показания никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документ е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която носи тежестта да докаже обстоятелствата, какъвто не е настоящия случай. В този случай ВКС допуска със свидетелски показания да се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него. В тази част също не е налице противоречие между изводите, направени от въззивния съд в обжалваното решение и тези, направени от ВКС в посоченото от касатора решение, постановено по реда на чл.290 ГПК.
В другото посочено от касатора решение, постановено по чл.290 ГПК- решение № 475 от 08.06.2010г. по гр. д. № 1311 за 2009 г. на III ГО, ВКС е дал отговор на въпроса как следва да се ценят съвпадащи се изявления на страните относно факти, относими към спорното право и какво значение имат като доказателствено средство. ВКС в приема, че изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, относими към спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство; когато признанието води до съвпадане на фактическите твърдения на двете спорещи страни, това е указание за тяхната истинност; тъй като признанието има доказателствено значение, съдът го преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Този извод не е противен на възприетото от въззивния съд разрешение, поради което следва да се приеме, че липсва основание касационното обжалване да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от касатора въпрос. Съвкупността от изложените задължителни тълкувания на ВКС води до извода, че изплащането на трудовото възнаграждение се установява по начина, посочен в чл. 270, ал. 3 КТ, а признанието на неблагоприятни факти от страна на работника следва да се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. В случая изводите на въззивния съд относно разпределяне на доказателствената тежест и преценката на доказателствата са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК. В този смисъл не е налице противоречие със съдебната практика по поставеният от жалбоподателя въпрос.
Не е налице и соченото от жалбоподателя основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При тези мотиви на инстанцията по същество поставеният от касатора въпрос обуславя въззивното решение, но не се установяват твърденията му той да се разрешава противоречиво от съдилищата. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Не е налице соченото основание в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието й-влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд. Приложените два броя съдебни решения: решение от 29.04.2014г., постановено по в.гр.д.№650/2014г. и решение от 29.04.2014г., постановено по в.гр.д.№337/2014г. и двете по описа на Варненския окръжен съд, касаят различна фактическа обстановка, поради което обосновават различни правни изводи.
Гореизложеното обосновава извода, че първият поставен от касатора въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешава противоречиво от съдилищата. Въззивният съд е взел предвид всички събрани доказателства и е изложил подробни мотиви съобразно приетите от него правни изводи. Всички посочени от касатора доказателства са били обсъдени. Правилността на правните изводи на съда не може да бъде обсъждана защото същността на спора не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на селекция на касационната жалба.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен от касатора въпрос, тъй като по този въпрос въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното решение и същият не е обусловил крайните му изводи в съдебния акт.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №386 от 07.10.2014г., постановено по в.гр.д.№357/2014г. по описа на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.