8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 680
гр. София, 29.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 830 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Агрихол – Консулт“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Д. срещу решение № 249 от 27.11.2015г. по в. т. дело № 395/2017г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 49 от 05.06.2017г. по т. дело № 92/2015г. на Окръжен съд Силистра. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от „Агрихол – Консулт“ ЕООД срещу В. М. В. от [населено място] частичен иск с правно основание чл. 145 ТЗ за сумата 160 000 лв., представляваща част от цялата сума 251 226,83 лв. – обезщетение за причинени вреди на дружеството от управленски деликт за периода 13.03.2007г. – 23.07.2008г. – невлагане на закупени строителни материали и липсващо оборудване по 200 бр. фактури, ведно със законната лихва, считано от 25.05.2015г. до окончателното изплащане на сумата, и дружеството е осъдено да заплати на ответницата разноски в размер 6 796 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в писмено изложение обосновава допускане на касационно обжалване на решението с основанията по чл. 280, ал. 1 т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди с мотиви към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните?“
2. „Смъртта на едноличния собственик на капитала на дружество с ограничена отговорност, спира ли давността за завеждане на иск по чл. 145 ТЗ, имайки предвид, че единствено от компетентността на същия е да вземе решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ за водене на процеса по чл. 145 ТЗ и за назначаване на представител, който да го води, което решение се явява абсолютна процесуална предпоставка за завеждане на исковото производство и ако го спира – за какъв период?“
По отношение на процесуалноправния въпрос касаторът поддържа, че е решен в противоречие с решение № 210/15.08.2014г. по гр. д. № 6605/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 392/10.01.2012г. по гр. д. № 891/2010г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 127/05.04.2011г. по гр. д. № 1321/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 68/24.04.2013г. по т. д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 60/05.06.2013г. по гр. д. № 546/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 166/15.07.2013г. по гр. д. № 1285/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 15/23.01.2017г. по т. д. № 2388/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 161/04.10.2016г. по т. д. № 2220/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 3/15.03.2016г. по гр. д. № 2526/2015г. на ВКС, ТК, ІІІ г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на материалноправния въпрос касаторът релевира доводи за липса на практика на ВКС, поради което създаването на тълкувателна практика ще допринесе за разглеждане на делата според точния смисъл на закона. Отговорът на този въпрос ще допринесе за развитието на правото чрез създаване на ясна, пълна и безпротиворечива практика по чл. 290 ГПК и последващите аналогични казуси биха се решавали еднакво съобразно нея – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Касаторът релевира и довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в редакцията на закона в ДВ бр. 86/2017 г.
Ответницата В. М. В. от [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Р. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: изводите на съда кореспондират с доказателствата и съдебната практика; поставените въпроси имат бланкетен характер; съдът е обсъдил твърденията, възраженията и доводите на страните, включително за друг начален момент на погасителната давност; касаторът не се е аргументирал в какво се изразява очевидната неправилност на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационната жалба на ищеца е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната
жалба относно приложената от първоинстанционния съд погасителна давност за вземането – предмет на иска, в резултат на което искът е отхвърлен като погасен по давност. За да направи извод, че искът е погасен поради изтичане на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че давността е започнала да тече от датата на решението за освобождаване на ответницата като управител – 10.05.2010г., а искът по чл. 145 ТЗ е предявен в Окръжен съд Силистра на 25.05.2015г.
Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, съгласно която за вземания от непозволено увреждане давността започва да тече от откриването на дееца, се отнася за случаи на непозволено увреждане, при които деликвентът е неизвестен, и не намира приложение при търсене на отговорност за управленски деликт, тъй като деецът /бившият управител/ е известен. Въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 115, б. „д“ ЗЗД, съгласно която за вземания за обезщетение на юридически лица срещу техни управители давност не тече /спира да тече/, докато последните са на служба. Давността започва да тече веднага след прекратяване на управлението, т. е. от момента на освобождаване на управителя от управленските му функции, в случая с решение на общото събрание на съдружниците на „Агрихол – Консулт“ ООД от 10.05.2010г., с което са освободени от длъжност управителите В. М. В. и Д. Ч. Б., без да е взето решение за освобождаването им от отговорност. Отчитайки датата на решението за освобождаване на ответницата като управител – 10.05.2010 г., датата на решението на едноличния собственик на капитала на дружеството-ищец да търси отговорността на ответницата за вреди, причинени на дружеството – 20.05.2015г., и датата на предявяване на иска по чл. 145 ТЗ – 25.05.2015г., решаващият съдебен състав е заключил, че погасителната давност за вземането за вреди спрямо ответницата е изтекла. Вписването на решението за освобождаване на бившата управителка в търговския регистър по партидата на дружеството на 25.05.2010г. има само оповестително действие спрямо третите лица, същото е без значение за давността, като в отношенията между дружеството и бившата му управителка меродавна е датата на самото решение на Общото събрание на съдружниците, с което тя е освободена като управител.
Въззивната инстанция е приела, че смъртта на един от следващите управители Ив. Б. не спира и не прекъсва давността съгласно чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. Пречката за търсене отговорност на ответницата е отпаднала още към 01.08.2013г., поради което този факт не е станал причина за пропускането на давностния срок.
Изводът за неоснователност на иска по чл. 145 ТЗ е аргументиран и с обстоятелството, че твърденията на ищеца относно причинените от ответницата вреди на дружеството по време на управлението й са останали недоказани. Посочено е, че директното счетоводно изписване на закупените материали на разход е възможно при незабавно влагане на същите в производството и без съхраняване в склад, като по делото нито се твърди, нито е доказана липса на разходно-оправдателни документи относно тези материали. Въз основа на събраните доказателства, вкл. свидетелски показания, въззивният съд е установил, че в [населено място], освен частният строеж, извършван от ответницата в посоченото село, е съществувал и обект на ищцовото дружество – портал със стая за охраната /караулно/, който е бил ремонтиран и оборудван по време на управлението на ответницата, целият трети етаж на административната сграда на дружеството е бил преустроен, ремонтиран и оборудван, а през периода 2007-2008г. са били построени и оборудвани още стая за домакина, стая за отдих на работниците в производствения корпус, с баня, съблекалня и трапезария, както и ремонт на басейн за противопожарна защита, като трудът на наетите майстори е заплащан по договори с РКО.
Освен изложените конкретни съображения, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение, като по този начин ги е направил свои собствени.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 или ал. 2 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.
В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Варненски апелативен съд/ е направил оплакване за неправилност на първоинстанционното решение поради необсъждане на заявени от ищеца твърдения и възражения и неизвършване на преценка в съвкупност на събраните по делото доказателства. Относно погасителната давност въззивникът – ищец се е позовал на разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД; изразил е становище, че давността е спряла да тече през периода, през който едноличният собственик на капитала и управител на ищцовото дружество е починал до вписването на новия едноличен собственик на капитала и управител /от 16.01.2013г. до 01.08.2013г./, тъй като дружеството през този период е останало без органи поради форсмажорно обстоятелство. Въззивникът – ищец е изложил и съображения във връзка с тежестта за доказване на осъществяван ефективен контрол от страна на ответницата при осчетоводяването на документи, закупуването, плащането, заприходяването и влагането на строителни материали, обзавеждане и басейн в активите на ищцовото дружество чрез вътрешен документооборот и изготвянето на първични документи за доставка на процесните материали, заприходяването им, относно тяхното разходване, както и оформянето на редовни касови разходни документи. В настоящия случай въззивният съд с оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдил относимите и допустими към спорния предмет доказателства и е направил извод, че предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна давност е изтекла към датата на предявяване на иска по чл. 145 ТЗ, като е обсъдил и възраженията и доводите на въззивника – ищец /настоящ касатор/ във връзка с началния момент на давностния срок, вкл. доводите по чл. 114, ал. 3 ЗЗД и твърдяното спиране на давността, предвид смъртта на едноличния собственик и управител на ищцовото дружество.
Действително въззивният съд не е обсъдил подробно доказателствата и доводите във връзка с начина на осчетоводяване на документи, закупуването, плащането, заприходяването и влагането на строителни материали, обзавеждане и басейн в активите на ищцовото дружество чрез вътрешен документооборот и изготвянето на първични документи за доставка на процесните материали, заприходяването им, относно тяхното разходване, както и оформянето на редовни касови разходни документи. Тези доказателства и доводи са относими към вредите, които ищецът твърди, че са причинени от ответницата. Поради това и предвид основния аргумент за отхвърляне на иска – изтекла погасителна давност, без значение е доколко детайлно съдебният състав ги е обсъдил в тяхната взаимна връзка.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 2 от изложението материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
В настоящия случай въпросът е свързан с основанията за спиране на предвидената в чл. 110 ЗЗД петгодишна погасителна давност, т. е. с основанията по чл. 115 ЗЗД. Правната норма на чл. 115, ал. 1 ЗЗД е достатъчно точна и ясна, поради което не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. В множество съдебни актове /Решение № 72/08.07.2009г. по т. д. № 17/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 232/02.05.2012г. по т. д. № 782/2010г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ ВКС е изразявал становище в смисъл, че основанията, поради които давността не тече или се прекъсва, са изчерпателно изброени в чл. 115 и 116 ЗЗД, които разпоредби имат императивен характер и не подлежат на разширително тълкуване. Посочените разпоредби се прилагат ограничително, тъй като се касае за процесуални действия и ограничен брой факти, изрично посочени в правните норми.
Формирана е трайно установена практика на ВКС /Решение № 177/ 11.08.2014г. по т. д. № 66/2012г. на ВКС, ТК, II т. о./ в смисъл, че давността за обезщетението на юридическо лице за причинени му от управителя на дружеството вреди съгласно чл. 115, ал. 1, б. „д“ ЗЗД започва да тече от датата на освобождаването на управителя – датата на решението на Общото събрание за освобождаване на управителя.
Що се отнася до поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Апелативен съд Варна не е очевидно неправилно, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответницата не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 249 от 27.11.2017г. по в. т. дело № 395/2017г. на Апелативен съд Варна, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.